Ти Би Ай Банк – Гражданско дело № 20261210100176, по описа на Районен съд – Благоевград, VI – ти състав

РЕШЕНИЕ № 465 гр. Благоевград, 24.06.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав: Председател: Димитър Р. Беровски при участието на секретаря Ана Г. Г.а като разгледа докладваното от Димитър Р. Беровски Гражданско дело № 20261210100176 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на Глава тринадесета от ГПК („Основно производство”). Образувано е по искова молба, подадена от Т. И. П., ЕГН **********, с адрес: гр. *****. ******, чрез процесуалния представител адвокат Б. Г. Й., вписан в САК с личен № **********, със служебен адрес: гр. *****, тел: *****, електрона поща: ****** против „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, ЕИК 131134023, с адрес: гр. *****, представлявано от ******. Ищецът е предявил против ответника иск за обявяване за нищожността на Договор за потребителски кредит № ********** от 22.12.2023г. Изпълнена е процедурата по чл. 131 ГПК, като в рамките на 1-месечния срок за отговор на исковата молба такъв е постъпил от страна на ответното дружество „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, което оспорва ищцовата претенция. Ищецът твърди, че на 22.12.2023г. между него и ответното дружество е сключен договор за потребителски кредит № **********, като ответното дружество е предоставило на ищеца сумата от 2000 лв. Заявява, че в ГПР не била включена застрахователна премия, която представлявала разход по кредита. Смята, че процесният договор за потребителски кредит бил нищожен поради нарушение на императивните изисквания на чл. 11, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК и чл. 10, ал. 1 ЗПК, както и поради противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД. В тази връзка въвежда и подробни съображения. Ответникът смята предявения иск за неоснователен. В тази връзка не оспорва обстоятелството, че е сключил на 22.12.2023г. сочения от ищеца договор за потребителски кредит. Признава, че застрахователната премия не е била включена в общите разходи на кредита, които формирали стойността на ГПР по процесния кредитен договор. Оспорва обаче твърденията на ищеца, че процесният договор за кредит бил изцяло нищожен поради нарушение на императивните изисквания на чл. 11, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК и чл. 10, ал. 1 ЗПК, както и поради противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД. В тази връзка развива подробни доводи. Съдът, след като съобрази обстоятелствата по делото и приложимия закон, намира за установено от фактическа и правна страна следното: По повод подадената искова молба, предмет на разглеждане в настоящото производство е иск за нищожност на Договор за потребителски кредит № ********** от 22.12.2023г. (с 1 правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. с чл. 23 във вр. с чл. 22 ЗПК, чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК вр. чл.143 и чл.146 ЗЗП). Уважаването на исковата претенция за прогласяване на нищожността на договора е детерминирано от установяването, че процесният договор за потребителки кредит противоречи на императивни правни норми, а именно 23 във вр. с чл. 22 от ЗПК, чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК вр. чл.143 и чл.146 ЗЗП, както и че същият накърнява добрите нрави. С оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест в исковия граждански процес (чл. 154, ал. 1 ГПК), ищцовата страна следва да установи наличието на протоворечие на процесния договор за кредит с посочените императивни правни норми, както и с че договорът накърнява добрите нрави. От своя страна ответникът трябва да докаже, че сключената сделка е валидна. Именно в контекста на изложените принципни положения трябва да се потърси и разрешение на фактическите и на правните проблеми, които поставя разглежданият казус. Не се спори между страните, че между ищеца (като кредитополучател и потребител) и ответника (като заемодател и кредитор) е бил сключен на 22.12.2023г. процесният Договор за потребителски кредит с № **********. Фактът на сключването на сделката се доказва и от представения по делото заверен препис от самия процесен Договор за потребителски кредит с № **********, Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити, Общите условия /ОУ/ и Погасителен план към него. Безспорно е между страните, че ответното дружество реално е предоставило на ищеца заемната сума по процесния договор в размер 2000 лв. Не е спорно и обстоятелството, че застрахователната премия (в общ размер от 1475,41 лв.) не е била включена в общите разходи на кредита, които формират стойността на ГПР по процесния кредитен договор и тази застрахователната премия не е била взета предвид при изчислението на годишния процент на разходите /ГПР/ по процесния договор за потребителски кредит. Основният спорен въпрос по делото е дали е следвало горепосочената сума по застрахователната премия да е била включена в общите разходи по кредита, съответно да е била включена в ГПР. За да отговори на този въпрос, настоящият съдебен състав съобрази следното: Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Ищецът има качеството на потребител съгласно чл. 9, ал. 3 ЗПК. Предвид факта, че кредитът е предоставен на физическо лице, за което няма данни при сключването на договора да е действало в рамките на своята професионална или търговска дейност, процесният договор за кредит попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит и общата потребителска закрила. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване. Съдът намира, че клаузите от договора относно включените в главницата допълнителни услуги – застраховка пакет са недействителни на основание чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, към който препраща чл. 24 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/. Клаузата, която е част от т. 7.1 от договора включваща допълнителните услуги и касае 2 размера на кредита и общата стойност на дължимите плащания, както и относно общата стойност на дължимите плащания, е недействителна като неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 3 и т. 10 ЗЗП. В случая видно от съдържанието на представения договор за потребителски кредит се установява, че кредиторът „Ти Би Ай Банк“ ЕАД е отпуснал потребителски кредит в размер на 2000 лв., застрахователни премии в размер на общо 1475,41 лв., или общ размер на кредита 3475,41 лева, при уговорен годишен лихвен процент – 26,53 %, ГПР – 29,82 %, обща сума, дължима от потребителя – 6308,20 лв. Погасителният план и условията по договора за кредит са описани в самия договор. Съгласно чл. 7 от договора за кредит, общият размер на кредита от 3475,41 лв. включва главницата от 2000 лв. и 1475,41 лв. – застрахователни услуги, които са включена в общия размер на кредита. Следователно според договора с потребителя е предвидено, че ищецът- потребител получава като чиста стойност на кредита 2000 лв. (чл. 7 от договора), а към това плаща още 1475,41 лева – застрахователни услуги. Тази сума обаче не е отделена като допълнително плащане към кредита или плащане за услуга, а е капитализирана към главницата и е получена обща такава в размер на 3475,41 лв., като възнаградителната лихва по кредита се начислява върху целия сбор от главница (получена от ищеца сума) и застрахователните услуги. В чл. 11, т. 10 от ЗПК е уредено, че договорът за потребителски кредит съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК дефинира понятието „Общ разход по кредита за потребителя“ като всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. В договора за потребителски кредит следва да бъдат посочени основните параметри, които са послужили за изчисляване на ГПР. Целта на уредбата е чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита. В представения договор за потребителски кредит е посочен годишен процент на разходите /ГПР/ като абсолютна процентна стойност – 29,82 %, но от съдържанието му и от данните по делото се установява, че при изчисляването му не е включена уговорената застрахователната услуга. Това е от съществено значение за определяне на ГПР, тъй като би довело до различен от посочения размер на ГПР. В Решение на съда (СЕС) от 21 април 2016 г. по дело С-377/14 е прието, че член 3, буква л) и член 10, параграф 2 от Директива 2008/48, както и точка I от приложение I към тази директива трябва да се тълкуват в смисъл, че общият размер на кредита и размерът на усвояването включват всички предоставени на разположение на потребителя суми и поради това не включват тези, които заемодателят използва за покриване на свързаните със съответния кредит разходи и които на практика не се изплащат на потребителя. Посочено е още, че не би могло общият размер на кредита по смисъла на член 3, буква л) и член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 да включва която и да било от сумите, предназначени за изпълнение на задълженията, поети във връзка със 3 съответния кредит, като административните разходи, лихвите, комисионите и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати. Незаконосъобразното включване в общия размер на кредита на сумите, попадащи в общите разходи по кредита за потребителя, задължително би довело до изчисляване на по-нисък ГПР, тъй като при изчисляване на последния се взема предвид общият размер на кредита. В случая от представените по делото договор за потребителски кредит и приложенията към него, прави впечатление, че допълнителните услуги – застраховки са включени към главницата, договорната лихва се дължи върху предоставената от кредитополучателя главница, включваща както суми за лично ползване, така и такива за заплащане на задълженията по допълнителните услуги. Тези обстоятелства, както и фактът, че липсва ясно и точно посочване в договора за потребителски кредит на компонентите, довели до формиране на договорния ГПР, пораждат съмнения дали потребителят е могъл да прецени икономическите последици от сключването на договора. Регламентираните от законодателя стандарти за защита целят ефективна закрила на потребителя съобразно неговите права и интереси, като бъде осигурена в пълна степен информираност на потребителя относно съществените условия на предлаганите от кредитора продукти, като по този начин бъде постигната целта, посочена от законодателя в чл. 2 ЗПК. На същия следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за кредит, поради което договорът следва да съдържа цялата необходима информация относно условията и стойността на кредита по ясен и непротиворечив начин – в това число и вида на отделните елементи, които са довели до формиране на конкретния ГПР, както и начинът за това. В случая това не е сторено, поради което уговорената клауза за допълнителни услуги са недействителни съгласно чл. 143, ал. 1, т. 19 и т. 20 ЗЗП. От така изложените императивни норми следва изводът, че допълнителни услуги – застраховка Защита на кредита и сметките представляват общ разход по кредита за потребителя, който следва да бъде включен в състава на годишния процент на разходите съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, в случаите, в които сключването на застрахователния договор е задължително условие за получаване на кредита или задължително условие за ползване на кредита при конкретните параметри /напр. срок на договора, размер на възнаградителната лихва и на допълнителните разходи и пр./. Също така следва изводът, че при наличие на посочените от закона условия, допълнителните услуги представляват разход по кредита за потребителя независимо от това, дали те се заплащат пряко от потребителя на застрахователя, или в договора е уговорено потребителят да бъде кредитиран с размера на премията, като същата бъде заплатена от търговеца кредитор за сметка на потребителя. Законът не провежда разграничение между тези две хипотези, защото и в двата случая плащането на премията е за сметка на потребителя и оскъпява размера на получения от него кредит чрез извършване на допълнителни разходи. Въпросът, дали сключването на застрахователния договор /присъединяването на потребителя към съществуващите застрахователни програми/ е необходима предпоставка за отпускане на кредита изобщо или за отпускането му при предоставените с договора параметри, подлежи на изследване въз основа на всички обстоятелства по сключването на процесния договор, а не само въз основа на съдържанието на предварително изготвените от търговеца клаузи. В този смисъл обстоятелството, че в чл. 7 и чл. 19 от договора за кредит застраховката е определена като незадължителна допълнителна услуга, която не е условие за сключване на договора, е лишено от правно значение за преценката на съда, ако от останалите обстоятелства, свързани със сключването на процесния договор, се установява противното. Клаузите са част от предварително изготвения от кредитора текст на договора, върху който потребителят не е имал възможност да влияе, и имат изцяло декларативен характер. Видно от чл. 19 от договора, както и от самото твърдение на ответника, сключването на застраховка не е задължително условие за получаване на кредита. Остава въпросът какво е основанието, на което застрахователните суми са включени в договора за 4 потребителски кредит. Настоящият съдебен състав намира, че застраховката е реално разход по кредита, а причината същите да бъдат посочени в определянето на главницата, заедно с текста на чл. 19 от договора, имат за цел заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която изисква ГПР да не надхвърля 50%. При това положение, по отношение на годишния процент на разходите в договора липсва яснота относно неговия действителен размер. Налице е нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което води до недействителност на договора на осн. чл. 22 ЗПК, което пък влече последиците на чл. 23 от същия закон. Дори и да се приеме, че застраховките вече са били включени в ГПР, тъй като са част от главницата по кредита, същото отново е неправилно, доколкото главницата не представлява част от общия разход по кредита по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК и чл. 19, ал. 1 ЗПК, а представлява величината, с която размерът на разходите се съпоставя, за да се изрази в процентно съотношение съгласно установената в Приложение № 1 формула. Същевременно, както беше уточнено, допълнителните услуги представляват разход по кредита и подлежат на включване в годишния процент на разходите, независимо от това дали се заплащат пряко от потребителя или е уговорено тяхната стойност да се кредитира от търговеца, тъй като и в двата случая представляват оскъпяване на кредита за потребителя в допълнение към чистата стойност на заетата сума. При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките съдът намира, че макар формално процесният договор да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. На следващо място по договорите за кредит лихва се дължи върху предоставената на потребителя сума за ползване от него (главница по договора). Поради това ще се явява неравноправна клауза, която налага на потребителя да заплаща лихва върху парична сума, която същият не може да ползва свободно по свое усмотрение. Това важи особено ако в случаите, когато олихвяваното плащане се явява премия по застраховка – вземане, което обезпечава гаранционната функция на застрахователя, и при чието неплащане законът предвижда като последица не начисляване на лихви, а прекратяване на застрахователното покритие (вж. чл. 367 – 368 КЗ). В настоящия случай в процесния договор за потребителски кредит е предвидено, че ищецът – потребител получава като чиста стойност на кредита 2000 лв. (чл. 7 от договора), а към това плаща още 1475,41 лв. – застрахователна услуга. Тази сума обаче не е отделена като допълнително плащане към кредита или плащане за услуга, а е капитализирана към главницата и е получена обща такава, като възнаградителната лихва по кредита се начислява върху целия сбор от главница (получена от ищеца сума) и застрахователни услуги. Подобен начин на начисляване на лихвите създава съмнение, че става въпрос за клаузи, които като общ ефект значително завишават тежестта на потребителя при разсрочено плащане на застраховката, като в противоречие с правилото на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК превръщат застрахователната премия във вземане, олихвяемо с 26,53 % годишна лихва (вж. чл. 9.1 от договора за кредит). Оттук за съда възниква основателно съмнение за това, че начинът на формиране на лихвата по кредита може да е резултат от приложение на евентуално неравноправна клауза. Спорен е въпросът дали застрахователните премии, изплатени от банката кредитор на дружествата застрахователи, съответно включени в погасителните вноски към потребителския договор за кредит, следва да бъдат включени в размера на ГПР. Допълнителните услуги не представляват главница по договора за кредит, която да се дължи на ответника, в подписаната от ищеца декларация е посочено съгласие застрахователното плащане при настъпване на застрахователно събитие да се изплати в полза на банката. Като такова, правата на ответника са да търси изплащане на уговорената застраховка от застрахователя в случай на настъпване на застрахователното събитие. За сключване на договора за застраховка с “Кардиф Общо застраховане, Клон България” и “Кардиф 5 Животозастраховане, Клон България”, ответникът е действал като застрахователен посредник и не е титуляр на вземането за застрахователната премия. Кредитори на застрахователните вноски са “Кардиф Животозастраховане Клон България” и “Кардиф Общо Застраховане Клон България” АД, а не банката. Обстоятелството, че е предвидено вноските за застраховка да се разсрочат и обслужват заедно с тези по кредита, не легитимира банката като титуляр на това вземане към кредитополучателя. Тези допълнителни услуги не следва да се включват към главницата по договора за кредит и в тази връзка да представляват общ размер на кредита по смисъла на предложение първо от т. 2, § 1 от ДР на ЗПК. По въпроса дали частта от кредит, която не е предоставена на разположение на заинтересованите лица, може да бъде включена в размера на усвояване по смисъла на точка I от приложение I към Директива 2008/48 за целите на изчисляването на ГПР има произнасяне на СЕС. С решение от 21 април 2016 г. по дело С-377/14 е прието, че чл. 3, б. л) и чл. 10, § 2 от Директива 2008/48, както и т. I от приложение I към тази директива, трябва да се тълкуват в смисъл, че общият размер на кредита и размерът на усвояването включват всички предоставени на разположение на потребителя суми и поради това не включват тези, които заемодателят използва за покриване на свързаните със съответния кредит разходи и които на практика не се изплащат на потребителя. Посочено е още, че не би могло общият размер на кредита по смисъла на чл. 3, б. л) и чл. 10, § 2 от Директива 2008/48 да включва която и да било от сумите, предназначени за изпълнение на задълженията, поети във връзка със съответния кредит, като административните разходи, лихвите, комисионите и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати. В т. 87 е подчертано, че незаконосъобразното включване в общия размер на кредита на сумите, попадащи в общите разходи по кредита за потребителя, задължително би довело до изчисляване на по-нисък ГПР, тъй като при изчисляване на последния се взема предвид общият размер на кредита. Ето защо тези суми е следвало да бъдат съотнесени не към главницата на сумата, а да бъдат посочени ясно за потребителя, че съставляват разход по кредита. В случая проверката от страна на съда по този въпрос не може да се ограничава до обстоятелството, че тези услуги били доброволно заявени от потребителя – т. 43 от Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС, доколкото същите могат да бъдат резултат от надмощното положение на търговеца доставчик на услугата. От съществено значение в настоящия казус е обстоятелството, че ответникът съвместява и качеството на застрахователен посредник на самите застрахователни дружества, като действа при предварително изготвена застрахователна програма, включваща еднотипни условия, свързани с отнапред заложени застрахователни събития, като двата договора са сключени и едновременно, поради което вероятността потребителят да е имал възможност да влияе върху договорните клаузи на тази допълнителна потребителска сделка е по-скоро нулева. Или застраховка, уговорена от застраховащ се кредитор, който предоставя на потребителя пакет от предварително избрани от него покрити рискове, отговарящи конкретно на неговия кредитор в интерес, предоставянето на цели две застрахователни програми, предметният обхват на които в представения сертификат не е ясно посочен, при предварително определена цена за всяка една от тях, според съда съставляват пречка пред средния потребител да осъзнае икономическите последици от избирането на тази услуга. Затова и този разход на потребителя, който изглежда безусловен към момента на встъпване в договорното правоотношение с банката, е следвало да бъде ясно обозначен в договорната клауза на ГПР. В случая средствата за застрахователна премия, които заемополучателят следва да заплати като главница представлява разход по кредита, който оскъпява последния и който разход би следвало да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите по кредита, като липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. 6 Отделно от горното, и по отношение на отпуснатия банков кредит, в който като част от заетата сума е предназначена за плащане на застраховка по него, и начислява лихва не само върху сумата по договора, но върху тази за застрахователната премия, е постановено Решение на СЕС от 23 април 2026 година по дело С-744/24 относно направено ,,Преюдициално запитване — Договори за потребителски кредити — Директива 2008/48/ЕО — Член 3, буква й) — Член 10, параграф 2, буква е) — Понятие „лихвен процент“ — Понятие „сума на усвоения кредит“ — Член 3, буква ж) — Понятие „общи разходи по кредита за потребителя“ — Събиране на лихви върху сума, съответстваща на разход по кредита — Застрахователна премия “. В него е регламентирано, че Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити трябва да се тълкува в смисъл, че „изключва включването в договорите за потребителски кредит на клаузи, предвиждащи прилагането на лихвения процент не само към общия размер на кредита, но и към суми, предназначени за плащане на разходи, свързани с този кредит, и които следователно представляват част от общите разходи по кредита за потребителя“. В решението се посочва, че понятията „общ размер на кредита“ и „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на Директивата относно договорите за потребителски кредити взаимно се изключват. „Общият размер на кредита“ не може да включва никоя от сумите, предназначени за изпълнение на ангажиментите, договорени по съответния кредит, като например разходите за застраховка и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати. Освен това „лихвен процент“, съгласно директивата, е лихвеният процент, прилаган към сумата на усвоения кредит, а последната съответства на общия размер на кредита. Съгласно решението Банката не може да начислява върху тези суми лихвен процент по съответния договор. Невключването на тези разходи в общия размер на кредита не означава, че те не могат да бъдат отчитани при заемодателите, например, чрез пропорционално по-голям лихвен процент“. В тази насока е и Решение № 84 от 19.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 1533/2025 г., I т. о., ТК, в което също се посочва, че разходът за застрахователна премия следва да бъде третиран като общ разход по кредита за потребителя и съответно да бъде включен при формирането на годишния процент на разходите/ГПР по договора за потребителски кредит винаги, когато при преценка на условията на договора за кредит се установи, че сключването на договора за застраховка е задължително условие за получаване на кредита или за получаване на кредита при конкретно предлаганите с договора условия. С оглед изложените съображение предявеният установителен иск за обявяване на нищожен на процесния договор за кредит е основателен. Относно разноските: При този изход от делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има ищецът. При определяне на дължимите разноски трябва да се съобрази и направеното от процесуалния представител на ответника възражение за прекомерност за претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение. В тази връзка съдът намира възражението за основателно. Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК може да се присъди по-нисък размер на разноските за адвокат, ако претендираният размер е прекомерен съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото. В Наредба № 1/09.07.2004 г. са определени минималните адвокатски възнаграждения. Ответникът претендира адвокатско възнаграждение в размер на 540 лв., с равностойност 276,10 евро, като с оглед предмета на делото минималният размер на адвокатския хонорар е 500 лв., с равностойност 255,65 евро (арг. от чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата). Трябва да се отбележи, че съдът вече не е обвързан от предвидените в Наредба № 1 от 2004 г. минимални размери, защото СЕС взе отношение по въпроса. В решението на неговия втори състав, постановено на 25.01.2024 г. по дело C438/22, е прието, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на чл. 101, § 1 от ДФЕС вр. чл. 4, § 3 от ДЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. Според СЕС, национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на чл. 101, § 1 от ДФЕС вр. чл. 4, § 3 от ДЕС. Накрая СЕС заключава, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, § 1 от ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С въпросното решение на СЕС, присъждането на разноски по делата вече не е обвързано с минималните адвокатски хонорари по цитираната наредба и българският съд вече спокойно може да определя и присъжда адвокатски възнаграждения и под предвидените в Наредба № 1 от 2004 г. минимални размери. В конкретния случай са налице причини за намаляване на изплатения хонорар на адвокат Й.. Исканият адвокатски хонорар е над минималния размер, който вече не е задължителен за съда. Съобразявайки обема на реално извършената от адвоката работа, съдът намира, че адвокатско възнаграждение дори и в минимален размер по наредба, се явява прекомерно предвид вида и количеството на извършената от адвоката правна дейност, която се изразява в подаване на искова молба, както и в подаване на писмено становище, преповтарящо доводите в исковата молба; адвокатът не се е явил в първото и единственото открито съдебно заседание; по делото не са провеждани разпити на свидетели или други процесуални действия с участието на адвоката; делото не се отличава с фактическа и правна сложност, доколкото се касае до предявен иск, по който има формирана трайна съдебна практика. С оглед всички тези обстоятелства, настоящият съдебен състав преценява, че на адвокат Й. се следва справедливо възнаграждение за оказаните услуги, което е в размер от 300 лв., с равностойност 153,39 евро. При това положение следва да се намали претендираният адвокатски хонорар в размер на 276,10 евро, като се определят 153,39 евро. Към тази сума следва да се прибави и заплатената от ищеца държавна такса в размер на 40,90 евро. Следователно общата сума за разноски, която ответникът следва да заплати на ищеца, възлиза на 194,29 евро. Ръководейки се от изложените съображения, Районен съд – гр. Благоевград, Гражданско отделение

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА, поради противоречие със закона на Договор за потребителски кредит № ********** от 22.12.2023г., сключен между Т. И. П., ЕГН **********, с адрес: гр. *****. ******, като заемополучател и „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, ЕИК 131134023, с адрес: гр. *****, представлявано от ******, като заемодател. ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, ЕИК 131134023, с адрес: гр. *****, представлявано от ****** да заплати на Т. И. П., ЕГН **********, с адрес: гр. *****. ****** сумата от 194,29 евро, представляваща разноски в производството.

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Окръжен съд – гр. Благоевград в двуседмичен срок, считано от връчването на препис на страните по делото. Като въззивната жалба се подава чрез Районен съд – гр.Благоевград.