Ти Би Ай Банк – Гражданско дело № 20255330112341, по описа на Районен съд – Пловдив, 14-ти състав

 

РЕШЕНИЕ № 1893 гр. Пловдив, 22.04.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,

в публично заседание на първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав: Председател: Мария Д. Личева – Гургова при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева като разгледа докладваното от Мария Д. Личева – Гургова Гражданско дело № 20255330112341 по описа за 2025 година Производството е по предявен иск с правно основание чл. 26 ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 22, вр. чл. 11, чл.19 ЗПК. Ищецът В. П. Г. ЕГН **********, с адрес: ***, чрез адв. Б. Г. Й., със служебен адрес: ***в исковата си молба против „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, ЕИК 131134023, с адрес: гр. София. п.к. 1421, р-н Лозенец, ул. „Димитър Хаджикоцев” № 52-54, иска от съда да прогласи за недействителен, на осн. чл. 22 във вр. с чл 143 от ЗЗП, Договор за потребителски кредит № ***г., поради противоречието му със закона. Претендира разноски. Ищецът твърди, че на ** г., сключил договор за потребителски кредит №*** с „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД, с размер на главницата 10 000 лв. – толкова бил получил, но в договора неправилно пишело 15 062.37 лева (петнадесет хиляди шестдесет и два лева и тридесет и седем стотинки), съгласно чл. 7.1. от договора, копие от който прилага; общ размер на застрахователната премия от 5 091.63 лева (пет хиляди деветдесет и един и 64 стотинки ), за застраховка BANK ПАКЕТ 3 КРЕДИТ + СМЕТКА, за застрахователна премия от 4 452.96 лв (с думи: четири хиляди четиристотин петдесет и два лева и деветдесет и шест стотинки) и застраховка BANK ПАКЕТ 3 СМЕТКА за застрахователна премия от 609.41 лв.(шестстотин девет лева и четиридесет и една стотинки; с фиксиран лихвен процент, в размер на 22.52 % (тридесет цяло тридесет и девет на сто) + данък в размер 29.26 лева, видно от т.10 от процесния договор и годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 22.77% (двадесет и две цяло седемдесет и седем) за целия срок на договора. Твърди, че в договора за потребителски кредит, сключен между него и „ТИ БИ АЙ Банк“ 1 ЕАД, не било посочено как се изчислява размерът на кредита, което водело до невъзможност да вземе информирано решение дали за него е било икономически изгодно да сключи този договор или не. Твърди, че към настоящия момент е извършвал плащания към вноските по кредита, съгласно предоставеният му погасителен план. Въпреки извършените от него плащания, счита, че сключеният между него и „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, договор с №*** за потребителски кредит е недействителен, поради следните аргументи: В годишния процент на разходите (ГПР) не са включени разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално за застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаването на кредита. Освен това, застрахователната премия представлявала разход по кредита, независимо от това, дали тя се изплаща пряко от потребителя на застрахователя, или в договора е уговорено потребителят да бъде кредитиран с размера на премията, като същата бъде заплатена от търговеца – кредитор за сметка на потребителя, като и в двата случая, плащането на премията е за сметка на потребителя и оскъпява размерът на получения от него кредит чрез извършване на допълнителни разходи. Видно от чл. 7.2.3. и чл. 19 от процесния договор за кредит, застраховката била определена, като незадължителна допълнителна услуга, която не е условие за сключване на договора. Освен това, в т. 9.2. от процесния договор, относно лихвеният процент се посочвало, че лихвата се изчислява ежемесечно по метода на простата лихва, върху остатъчния размер на главницата. Прави впечатление, че не се разбира кой точно е този остатъчен размер на главницата, като в договора има посочени различни суми, а именно, размер на кредита от 15 062.37 лева и общ размер на кредита 10 009.91 лева, т.е., обща парична сума, която дължал, в размер на 24 797.44 лева (десет хиляди девет лева и деветдесет и една стотинки), което водело до объркването му, в качеството му на потребител, което водело до недействителност на процесния договор, съгласно чл. 22. във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 от 3ПK. Нарушение в процесния договор имало и относно споменатият по-горе ГПР. Кредиторът бил посочил в чл. 10 от договора, ГПР в размер на 22.77% (двадесет и две цяло седемдесет и седем), както и обща сума, която дължал в качеството си на потребител, която реално се оказвала в размер на 24 797.44 лева (десет хиляди девет лева и деветдесет и една стотинки) при изтеглени 10 009.91 лв. Кредиторът не посочил какви допускания са взети предвид, за да се достигне до посочения процент, ГПР изразявал общите разходи по кредита, настоящи или бъдещи изразени като годишен процент от общия размер на кредита. Затова, в качеството си на потребител, следвало да бъде запознат, кои точно преки или косвени разходи били включени в него и те трябвало да са изрично посочени, за да се знае, как и по какви точно данни се изчислява ГПР. Счита, че в процесния договор това не е така и договорът е нищожен на основание чл. 22, във вр. с чл. 11. ал. 1, т. 10 от ЗПК. 2 Нормата на чл. 11. ал. 1, т. 10 от ЗПК, сочела, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. От систематичното тълкуване на тази разпоредба с чл. 19. ал. 1 и Приложение № 1 към ЗПК се достига до извода, че годишният процент на разходите следвало да бъде посочен в договора за потребителски кредит, като числова стойност, както и следвало да бъде посочен начина на неговото формиране, т.е. какво се включва в годишния процент на разходите. В процесния договор, ГПР бил определен в размер на 22.77 % (двадесет и две цялоседемдесет и седем) като абсолютна процентна стойност. Не били посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото било изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид. в т. ч. и тези. дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. С оглед клаузата в Допълнително споразумение № 1 към Договор за потребителски кредит № ***, предвиждаща промяна на годишния процент на разходите(ГПР) от 22.77% на 39.73% в случай на непредставяне от страна на ищеца, на документ за използване на средствата за придобиване на МПС в 30-дневен срок от сключване на договора, заявява, че тази договорна разпоредба била нищожна като неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10 ЗЗП, противоречаща на добрите нрави, принципа на добросъвестност и изискванията за яснота и предвидимост на цената по договора, съгласно чл. 146. ал. 1 ЗЗП и чл. 26. ал. 1 ЗЗД. Поради това, че не бил посочен действителният размер на ГПР, а по-нисък, не било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и договорът за потребителски кредит бил недействителен, съгласно чл. 22 от ЗПК, поради което и съгласно разпоредбата чл. 23 от ЗПК, в качеството си на кредитополучател, дължал чистата стойност на кредита, но не и лихва или други разходи по кредита. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлявало невярна и следователно измамна информация относно общите разходи по кредита и следвало да се окачестви, като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по см. на чл. 6. § 1 от ДИРЕКТИВА 2005/29/ЕО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета. Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (ЕО) №2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски практики”), тъй като заблуждавал или било възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиквал или било възможно 3 да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означавало, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, била неравноправна по см. на чл. 4, § 1 от ДИРЕКТИВА 93/13/ЕИО НА СЪВЕТА от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и влече недействителност на договора в неговата цялост. Отделно от дотук изложеното, счита, че в конкретния случай, уговорената в процесния договор застрахователна премия била разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР /индикатор за общото оскъпяване на кредита/ – чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК, поради следното: Видно от разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, се налагал извода, че застрахователната премия следва да бъде включена в годишният процент на разходите по кредита. Този извод следвал и от обстоятелството, че в случая застрахователната премия, представлявала част от месечната погасителна вноска по кредита. В чл. 11.2 от договора, се съдържал погасителен план, предвиждащ, погасяване на кредита на 59 месечни вноски от по 413.29 лева (четири стотин и тринадесет и двадесет и девет стотинки) и една вноска от 413.33 лв.. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК обаче, погасителният план следвало да съдържа разбивка на погасителните вноски, от която да е видно, каква част от тях съставлява главница и каква възнаградителна лихва. Текстът на цитираната разпоредба бил следният: „планът съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи: когато лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно договора за кредит, в погасителния план се посочвало ясно, че информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за кредит“. Такава разбивка не била налице в погасителния план по чл. 11.2 от договора. Отделно от горното от съдържанието на чл. 9 от договора не ставало ясно, дали лихвеният процент по кредита действително е фиксиран или референтен. В чл. 9 от договора бил възпроизведен текстът на чл. 11. ал. 1. т. 9 от ЗПК. а именно: „Лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти“. Този текст не изключвал приложението на референтен лихвен процент. В чл. 9.1 от договора било записано, че годишният лихвен процент е в размер от 22.77 % (двадесет и две цяло седемдесет и седем), но не е определен изрично като фиксиран. Казаното означавало, че лихвеният процент също както ГПР бил посочен само като процентна стойност, без да са посочени условията за прилагането му, без да е посочено дали е фиксиран за целия срок на договора. Отделно от това, следвало да се отбележи, че не е спазена разпоредбата на чл. 10. във вр. с 4 чл. 11. ат. 1. т. 11 от ЗПК, съгласно която разпоредба, договорът за потребителски кредит следвало да е сключен по ясен и разбираем начин и да съдържа условията за издължаване на кредита, вкл. погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми. дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Твърди, че за него, в качеството му на кредитополучател била налице обективна невъзможност да направи извод при плащане на погасителна вноска в размер на 413.29 лева (четиристотин и трандесет и двадест и девет) лв., каква част от застрахователната вноска се погасява. В чл. 11.2., касаещ погасителният план към договора, били посочени единствено датите на падеж на вноските и техния общ размер от 413.29 лева (четиристотин и трандесет и двадест и девет) лв. месечно и една вноска от 413.33 лв., като посочената вноска включвала главница и лихва, но никъде не била посочена вноската по застрахователната премия. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, застрахователните премии представлявали разход по кредита единствено в случаите, когато сключването на договора за услуга, каквато била застраховката, представлявала задължително условие за получаване на кредита. С обозначаването на застраховките като доброволни, а не като задължителни, кредиторът увеличил посоченият общ размер на кредита и така чрез него намалил ГПР, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 19. ал. 1 от ЗПК, ГПР се формирал като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, т.е., повишаването на посочения размер на кредита, намалявало годишният процент на разходите по него. ОТВЕТНИКЪТ „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, ЕИК 131134023, с адрес: гр. София. п.к. 1421, рнЛозенец, ул. „Димитър Хаджикоцев” № 52-54, заявява, че признава предявеният иск и моли съда, да постанови решение при признание на иска. От събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното: Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т.е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният между страните договор, по своята правна характеристика и съдържание, представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон – ЗПК. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението, ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК. 5 Съгласно разпоредбите на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 712 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7 – 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен. Страните не спорят, че между тях е бил сключен Договор за потребителски кредит № *** г. Горното обстоятелство се установява и от приетия препис от Договор за потребителски кредит, в който е посочено, че размерът на кредита е 10009,91 лв., както и застрахователна премия от 609,41 лв. по застраховка „BANK ПАКЕТ 3 КРЕДИТ +СМЕТКА“, т.е. общ размер на кредита – 4452,96 лв. Съгласно чл. 7.2.2 от договора, в случаите, когато потребителят е пожелал да сключи някоя от застраховките или да се присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани от кредитора при условията на чл. 19, частта от средствата по кредита, представляваща дължимата за конкретната застраховка (конкретните застраховки), се превежда от кредитора директно по банковата сметка на съответния застраховател, респективно по банковата сметка на съответния застрахователен посредник, за което потребителят дава изричното си нареждане и съгласие с подписване на договора. В чл. 9.1 е посочено, че лихвеният процент, с който се олихвява предоставения кредит, изразен като годишен лихвен процент, е 22,52 %. Съгласно чл. 10 от договора годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 към ЗПК начин е 22,77 %.2 Общата дължима сума от потребителя е 24 797,44 лв. Съгласно чл. 19 от договора за кредит, при сключването на този договор потребителят не е длъжен да сключва застраховка, а по свое желание и собствено усмотрение потребителят може да сключи някоя от застраховките, или да се присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани от кредитора, в качеството му на застрахователен агент, без това обаче да е задължително условие за сключването на договора. Съдържанието на термина „общ разход по кредита за потребителя“ е изяснено с § 1,т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като не се включват нотариалните такси. Според чл. 3, буква “ж” на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 6 87/102/ЕИО на Съвета тази норма “общи разходи по кредита за потребителя” означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това, сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. Съгласно чл. 10, пар. 2, б. “ж” от тази директива, договорът за кредит посочва по ясен и кратък начин ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит, и всички допускания, използвани при изчисляването на този процент. В чл. 23 от същата е предвидено, че държавите-членки установяват система от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно настоящата директива, и вземат всички необходими мерки за гарантирано прилагане на тези санкции, като те трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. От гореизложеното следва изводът, че застрахователните премии представляват общ разход по кредита за потребителя, който следва да бъде включен в състава на годишния процент на разходите съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, в случаите, в които сключването на застрахователния договор е задължително условие за получаване на кредита или задължително условие за ползване на кредита при конкретните параметри (напр. срок на договора, размер на възнаградителната лихва и на допълнителните разходи и пр.). Също така, следва изводът, че при наличие на посочените от закона условия, застрахователната премия представлява разход по кредита за потребителя независимо от това, дали тя се заплаща пряко от потребителя на застрахователя, или в договора е уговорено потребителят да бъде кредитиран с размера на премията, като същата бъде заплатена от търговеца-кредитор за сметка на потребителя. Законът не провежда разграничение между тези две хипотези, защото и в двата случая плащането на премията е за сметка на потребителя и оскъпява размера на получения от него кредит чрез извършване на допълнителни разходи. Ответникът не оспорва обстоятелството, че сумите за застраховка, не са включени при определянето на ГПР. Той не оспорва обстоятелствата изложени от ищеца в исковата молба, а напротив, признава ги. Ето защо, настоящия състав на съда счита, че посоченият в договора ГПР не е коректен, като с добавяне на застрахователната премия действителният ГПР по договора за кредит става значително по-висок от обявения в него и несъмнено надхвърля законово регламентирания максимум от 50%. Само за пълнота следва да се отбележи, че липсва и допълнителна информация относно начина на формирането на посочения процент на разходите, както и какво е взето предвид при формирането му. Остават неясни компонентите, които са взети при формирането на годишното оскъпяване на 7 заема. Съдът на ЕС е имал повод да се произнесе в Решение от 20.09.2018 г. по дело С448/17 г., че ситуацията, в която договор съдържа само математическа формула за изчисляването на ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни, следва да се приравни на непосочване на ГПР, тъй като не може да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му. В настоящия случай не се съдържа дори и подобна математическа формула. От друга страна, в контекста на фактическите обстоятелства, при които е отпусна исканият кредит, сключването на застраховка при посочените условия се явява икономически необосновано и житейски нелогично. Целта на застраховката “защита на кредита” е да обезпечи връщането на заетата сума, в случай на настъпило застрахователно събитие, което води до влошаване на платежоспособността на кредитополучателя. Подобна закрила за длъжника е обоснована, в случай на голям размер на отпуснатия кредит и дълъг период на връщането му, който предполага и по-висок риск от настъпване на непредвидени обстоятелства в бъдеще, препятстващи възможността на кредитополучателя да погасява месечните си вноски по договора. След като посоченият в процесния договор ГПР не отговаря на действителния размер на разходите по кредита, този договор не отговаря на императивното изискване относно неговото съдържание, установено в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния размер на ГПР представлява невярна и следователно заблуждаваща информация относно общите разходи по кредита, което следва да се окачестви като заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялни търговски практики, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на съществен елемент от договора – неговата цена, реалното оскъпяване на кредита и възможността му да упражни избора си съответно на индивидуалния си интерес. В този смисъл като не е оповестил точен ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит. Ето защо и предвид всичко изложено по – горе, настоящият съдебен състав приема, че процесният договор за кредит е изцяло нищожен. По отношение на разноските: При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски има ищецът. Същият е сторила разноски за държавна такса в размер на 991,00 лв. и 950,00 лв. за възнаграждение на един адвокат, които следва да му бъдат присъдени. По отношение на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение в общ размер на 950 лв., настоящият съдебен състав приема следното: Само, когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 от ГПК. Ето защо, в договора за правна помощ следва да бъде указан видът на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин – например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова заплащане, то следва да бъде документално установено, със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този случай, той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение (т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС). В настоящия случай по делото е представен договор за правна защита и съдействие от 07.07.2025 г., в който е отразено, че договореното адвокатско възнаграждение е в размер на 950 лв. По делото е представено доказателство за плащане на целият размер по банков път – Преводно нареждане от 09.07.2025 г., поради което съдът приема за доказано заплащането на адвокатско възнаграждение. Ето защо, следва да бъде осъден ответника да заплати на ищеца направени по делото разноски в общ размер на 1 941,00 лева или 992,42 евро. Водим от горното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, в отношенията между В. П. Г. ЕГН **********, с адрес: ***, чрез адв. Б. Г. Й., със служебен адрес: *** и „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, ЕИК 131134023, с адрес: гр. София. п.к. 1421, р-н Лозенец, ул. „Димитър Хаджикоцев” № 52-54, че Договор за потребителски кредит № **** г., е нищожен поради противоречието му със закона. ОСЪЖДА „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, ЕИК 131134023, с адрес: гр. София. п.к. 1421, р-н Лозенец, ул. „Димитър Хаджикоцев” № 52-54, да заплати на В. П. Г. ЕГН **********, с адрес: ***, чрез адв. Б. Г. Й., сумата в размер на 1 941,00 лева или 992,42 евро, направени по делото разноски.

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Пловдивски окръжен съд в двуседмичен срок от връчване на съобщение до страните