Профи кредит – Гражданско дело  № 20253110109024, по описа на Районен съд – Варна, 39-ти състав

РЕШЕНИЕ № 800 гр. Варна, 04.03.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 39 СЪСТАВ,

в публично заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав: Председател: Христина Колева при участието на секретаря Теодора Хр. Костадинова като разгледа докладваното от Христина Колева Гражданско дело № 20253110109024 по описа за 2025 година Производството по делото е образувано по предявен от С. Е. Е. срещу „П.К.Б.“ ЕООД иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № ************************ поради противоречие със закона, а в условията на евентуалност с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № ************************ поради накърняване на добрите нрави. Ищецът твърди в исковата си молба, че на 03.02.2025 г. сключил договор за потребителски кредит с „П.К.Б.“ ЕООД, въз основа на който му е отпусната сума в размер на 5000 лева при годишен лихвен процент от 50.95 % и годишен процент на разходите от 63.21 %. Кредитът следвало да се изплати на 48 месечни вноски в размер на 245.68 лева. Дължимата сума по кредита възлизала на 11 792.16 лева. Сочи, че ищецът не е предоставил поисканото от кредитора обезпечение, поради което и на основание допълнително споразумение сключено същия ден, същият дължи неустойка за неизпълнение в размер на 2 500 лв., разсрочена за 18 месеца. Твърди се, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК , като липсва ясно разписана методика за формиране на годишния процент на разходите, кои компоненти са включени в него. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа информация за ГПР, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочват взетите предвид допускания, използвани при изчисляването на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин – чл. 19, ал. 2 ЗПК. Излага, че неспазването на това изискване е основание за обявяване на целия договор за потребителски кредит за нищожен. Ищецът се позовава на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, че договора за потребителски кредит следва да съдържа ГПР по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора. Счита, че в настоящия случай, договорът за потребителски кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото е налице посочване на ГПР и обща сума, дължима от потребителя. Размерът на ГПР от 63.21 % обаче не съответства на действителния размер на ГПР. Освен това посоченото в раздел параметри по кредита е, че дължимата сума по кредита е: 11 792.16 лева, но като се прибави и неустойката в размер на 2 500 лв., то потребителят следва да заплати сумата в размер на: 14 292.16 лева. Следователно потребителят ще трябва да 1 заплати сума 14 292.16 лева за взет кредит от 5000 лева, което означава оскъпяване в размер над 100 % на кредита, както и че договореният ГПР не е в размер на 63.21 %, а е много над 100%. Счита, че посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал 4 ЗЗП във връзка с чл.68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Счита, че клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Кумулирането на неустойката към погасителните вноски води до “скрито” оскъпяване на кредита, защото посоченият размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР от 63.21 % нараства допълнително и обогатява неоснователно кредитора, като въвежда допълнителен източник на доход на икономически по-силната страна, извън посочените ГЛП и ГПР. В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор на исковата молба от ответника „П.К.Б.“ ЕООД, с който се изразява становище за неоснователност на предявените искове. Счита, че се спазени всички императивни изисквания по сключване на договора. Излага, че сключеният договор е действителен, тъй като не противоречи на императивни норми на закона и не съдържа неравноправни клаузи, като е посочена чистата стойност на кредита – 5000.00 лева, срока за погасяване на кредита – 48 месеца, размера на вноската по кредита – 245.68 лева, посочен е размерът на уговорения ГПР – 63.21 %, както и размерът на ГЛП – 50.95 %, а също така и размерът на лихвения процент на ден – 0.14. Посочен е и размерът на общата дължима сума по кредита, а именно 11792.16 лева, представляваща сбор от отпусната чиста стойност на кредита и дължимата лихва. Погасителният план е изготвен и предоставен на ищеца към момента на подписване на процесния договор. Счита за неоснователни направените възражения по отношение размера на договорената възнаградителна лихва, предвид, че в чл. 10, ал. 2 ЗЗД се съдържа забрана да се уговарят лихви в по-голям размер от определения от МС, но до момента МС не е издал постановление, в което да определи максимален размер на възнаградителната лихва. Законната лихва е лихва за забава при неизпълнение на парично задължение и размерът й е неотносим към уговорената между страните възнаградителна лихва. Посочва, че при евентуална недействителност на уговорения лихвен процент съдът следва да приложи разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, според която приетата за недействителна клауза за уговорения лихвен процент следва да се замести по право от повелителни правила на закона, т.е. да се приеме, че се дължи законната лихва за забава от датата на сключването на процесния договор за кредит до окончателното му изплащане. Излага, че лихвеният процент е фиксиран и не е необходимо посочването на взетите предвид допускания на ГПР, доколкото в случая ГПР е неизменен, формиран е от фиксирано вземане – възнаградителна лихва, което не се променя при никакви условия. Наред с това в ЗПК не е посочено, като изискване в договора да бъдат посочени компонентите на ГПР, тъй като те са нормативно залегнали, поради което няма нормативно задължение за разписана методика за формиране на ГПР. Сочи, че параметрите и условията, свързани с допълнителните услуги, са ясно определени на първо място в допълнителната преддоговорна информация предоставена на ищеца, като той е преценил да сключи договора с тези клаузи. Моли за отхвърляне на предявените искове и присъждане на сторените съдебни разноски. Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства, преценени заедно и по отделно, намира за установено от фактическа страна следното: Не е спорно между страните облигационното правоотношение по Договор за потребителски кредит №**********************и допълнително споразумение от същата дата, с който е уговорено заплащане в размер от 2500.00 лв. неустойка, за непредставяне на обезпечение. Договор за потребителски кредит № ****************** е сключен при следните параметри: размер на кредита за потребителски цели – 5000 лв.; срок на кредита 48 месеца; първа вноска на 15.03.2025г., а последна на 15.02.2029г.; фиксиран годишен лихвен процент 50.95 %; размер на вноската по кредита 245.68 лв.; годишен процент на разходите 63.21%; общо: 11792.16 лв. От представените ОУ към договор за потребителски кредит се установява, че съгласно чл. 10 потребителят следва да представи обезпечение за гарантиране погасяването на задълженията по договора /банкова гаранция; гаранция от финансова институция или 2 солидарен длъжник отговарящ на определени условия/. На основание Допълнителното споразумение, за непредоставяне на обезпечение, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 2500 лв. Сумата е разпределена на 18 вноски. Общо с неустойката задължението на потребителя възлиза 14292.16 лв. От заключението по допуснатата ССчЕ се установява, че в деня на подписване на Договора за потребителски кредит № ************************ законната лихва е в размер на 12.95%. ГПР определен само върху главницата 5000 лв. и договорения лихвен процент 50.95 % е 63.07%. Съобразно Приложение №1 по чл. 19, ал. 2 ЗПК действителният размер на ГПР, като се добави и „неустойката“ в размер на 2500 лв. е 110.32%. Законната лихва определена на 03.02.2025г. – 12.95% се съдържа в реалния ГПР 110.32% с включената неустойка – 8.51 пъти. От така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи: По предявения главен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК: Спорна между страните е действителността на договора за паричен заем, който е потребителски и се подчинява на специалните изисквания на ЗПК. За успешното провеждане на така предявения главен иск, ищецът следва да установи наличието на посочените основания за нищожност на договора за потребителски кредит от 03.02.2025 г. – че уговорения ГПР не съответства на действително приложения между страните. За отблъскване на исковата претенция в тежест на ответника е да установи, че процесните клаузи са действителни, вкл. изпълнение на задълженията на заемодателя, произтичащи от императивните правила за защита на потребителите относно предоставяне на необходимата писмена информация за съдържанието на условията по кредитите, вкл. обективните критерии, въз основа на които разходите могат да се изменят, индивидуалното договаряне на условията по договора, както и да обоснове договарянето на размера на останалите такси, разходи в съответствие с типични разходи на кредитора и обичайна печалба, респ. направата на конкретни такива разходи. Процесният договор за кредит е потребителски съобразно легалната дефиниция на чл. 9 ЗПК. Сключен е при действието на ЗПК и нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда. При договора за кредит е от съществено значение за сравняването на пазарните оферти и за възможността на потребителите да вземат информирано решение относно различните оферти за кредитиране на пазара. Поради това в т. 55 от решението по дело C714/22 изрично е посочено, че неправилното посочване на ГПР в договора задължително трябва да се приравнява на липса на посочване на такъв със съответните последици, които националното право предвижда, които могат да бъдат и отпадане на правата на кредитора да поиска по договора нещо друго, освен това, което потребителят е получил по него (“общият размер” на кредита според понятието по-горе). В случая няма ясно посочване на компонентите, от които се формира ГПР (за разлика от ГЛП), а очевидно в него не е посочена неустойката за неосигуряване на обезпечение. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. Съдът следи служебно за наличието на основание за нищожност на процесния договор с оглед разрешението, дадено с ТР № 1/2022 г. ОСГТК, ВКС. В случая се касае за т.нар. „бързи кредити“, при които потребителят разчита да получи заявената сума в кратък срок, а съгласно събраните по делото доказателства е установено, че за да бъде отпуснат заемът потребителят се задължава да осигури поръчител, респ. банкова гаранция. Наред със задълженията по договора за кредит, ответното дружество е начислило и е изисквало от потребителя да заплаща неустойка за гарантиране на задълженията му по договора за кредит. Начисляването на неустойка, дължима наред с възнаградителната лихва и заплащано в полза на ответника, представлява всъщност скрито възнаграждение за кредитора. Напълно основателно от страна на ищеца се поддържа, че е налице нарушение на императивното 3 Съдия при Районен съд – Варна: _______________________ изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде по – висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет. Съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза, размерът на ГПР при включване на това допълнително вземане възлиза на 110.32 %, поради което действително приложимият ГПР по договора надхвърля законоустановения максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поради липсата на яснота относно начина, по който е формиран посочения ГПР, се препятства възможността на потребителя да прецени дали да сключи договора за кредит при определените условия за връщане на заетата сума и обуславя нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем за потребителя начин (чл. 10, ал. 1 ЗПК). Предявеният от потребителя иск следва да се уважи на заявено основание, като същият се прогласи за нищожен поради противоречието му с императивни материалноправни норми на закона. По разноските: С оглед изхода от спора разноски се дължат на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. В настоящото производство ищецът претендира разноски и са налице доказателства за действителното заплащане на следните разходи в процеса: държавна такса в размер на 571.69 лева; депозит за вещо лице по ССчЕ – 300 лева и възнаграждение за защита и съдействие от един адвокат в размер на 810 лева. Възражението на ответника по чл.78, ал.5 ГПК съдът счете за неоснователно, съобразно фактическата, правната сложност на делото и цената на иска. Така разноските в полза на ищеца се определят на сумата от 859.83 евро. Мотивиран от така изложените съображения, Варненски районен съд

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА нищожността на Договор за потребителски кредит № ****************, сключен между С. Е. Е., ЕГН: ********** и П.К.Б. ЕООД, ЕИК:************, поради противоречие със закона, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. ОСЪЖДА П.К.Б. ЕООД, ЕИК:***********, със седалище и адрес на управление: ************* да заплати С. Е. Е., ЕГН: **********, адрес: ********************, сумата от 859.83 евро – разноски по делото за заплатена държавна такса, депозит за вещо лице и възнаграждение за защита и съдействие от един адвокат, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Варна в двуседмичен срок от връчването му на страните. ПРЕПИС от решението да се връчи на страните на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.