Неткредит – Гражданско дело № 20253110111731 по описа на Районен съд – Варна

РЕШЕНИЕ № 1877 гр. Варна, 16.05.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 9 СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав: Председател: Насуф Исмал при участието на секретаря Илияна Илк. Илиева като разгледа докладваното от Насуф Исмал Гражданско дело № 20253110111731 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното: Производството по делото е образувано по предявени от А. Е. Х., ЕГН ********** срещу „*“, ООД, ЕИК * и „*“ ООД, ЕИК *, първоначално обективно кумулативно и субективно пасивно съединени облигационни установителни искове, както следва: – с правно основание по чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК за приемане за установено в отношенията между страните, че Договор № *, сключен на 09.06.2025 г. между ищеца и ответника „*“ ЕООД, е нищожен поради неточно посочен в него ГПР и превишаване на предвидения размер в закона; – с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. чл. 26, ал. 2, предл. 4 от ЗЗД за приемане за установено в отношенията между страните, че Договор за предоставяне на гаранция № * от 09.06.2025 г., сключен между ищеца и ответника „*“ ООД, е нищожен поради липса на основание за неговото сключване. Oбстоятелствата, от които произтичат претендираните от А. Е. Х. права и възражения в исковата молба: Ищецът излага, че на 09.06.2025 г. е сключил Договор № * с „*“ ЕООД за предоставяне на потребителски кредит по реда на ЗПФУР за сумата в размер от 1 533.88 евро (3 000 лева), със срок за погасяване от 24 месеца, като първия падеж на месечна вноска е на 10.07.2025 г., а последния на 10.06.2027 г. Сочи, че съгласно чл. 11, ал. 5 от договора, общата сума, която следва да бъде върната е в размер на 2 491.01 евро (4 872 лева), представляваща сбор от главницата в размер от 1 533.88 евро (3 000 лева) и договорената лихва в размер на 957.14 евро (1 872 лева). Излага, че лихвеният процент е бил в размер на 51.69 % по договора, а ГПР е бил в размер на 65.87 %, като счита, че максимално допустимият към сключване на договора е бил 60.35 %. Сочи, че съгласно чл. 4, ал. 4 от договора кредитополучателят не е длъжен да извършва плащания, които не са включени в условията на договора, както и в тарифата на кредитора. Съгласно чл. 7 от договора кредиторът може да обяви кредита за предсрочно изискуем и когато длъжникът със своите действия е намалил дадените от кредитора 1 обезпечения или не му е дал обещаните обезпечения. В чл. 1, ал. 2 от договора за предоставяне на гаранция е описано, че ищецът дължи на гаранта възнаграждение за издаване на гаранцията в общ размер от 901.92 евро (1 764 лева), разсрочено на 9 равни месечни вноски, като всяка е в размер от 100.21 евро (196 лева). Счита, че договорът за кредит е недействителен поради неточно посочено в него ГПР, а договорът за предоставяне на гаранция е нищожен поради липса на основание, имайки предвид неговия акцесорен характер и нищожността на главния договор – този за предоставяне на кредит. Излага, че в процесния договор за кредит не е посочено по какъв начин е формиран ГПР и че реално дължимата сума от ищцата е в размер на 3 392.93 евро (6 636 лева), а не договорените 2 491.01 евро (4 872 лева). Твърди, че към момента на сключване на договора ГПР е бил по-нисък от посочения в договора, което е довело до скрито оскъпяване на цялостния договор, като това противоречи на императивните норми на ЗПК. Това нарушение води до изначална недействителност на процесния договор, поради липса на посочена конкретна формула за определяне на ГПК, както и превишаването на нормативно допустимата граница. Сочи, че към ГПР не е включена сумата по договора за гаранция, като счита, че задължението в полза на гаранта е следвало да бъде включено в ГПР на договора за потребителски кредит. Подробно аргументира причините да счита, че договорът за заем е недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 10, ал. 1 от ЗПК, във вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като в него не е посочен действителния годишен процент на разходите. По отношение на договора за предоставяне на гаранция, ищецът поддържа, че доколкото кредиторът и гарантът са свързани лица, сумата за възнаграждение на гаранта следва да бъде посочена при формиране на ГПР на договора за кредит, като счита, че договорът за гаранция няма самостоятелен характер, доколкото потребителят е принуден да го сключи при подписване на договора за кредит. Твърди, че обвързването по договора за поръчителство е акцесорно, поради пряка зависимост с основното задължение. Сочи, че не е имала възможност за индивидуално договаряне по отношение на договора за гаранция, като подробно аргументира взаимната свързаност между двете ответни дружества. С оглед на горното моли договорът за паричен заем да бъде признат за недействителен поради неточно посочено в него ГПР, а договорът за предоставяне на гаранция за нищожен поради липса на основание. Моли за присъждане на сторените разноски. Oбстоятелствата, от които произтичат възраженията и правата на ответника по исковата молба „*“, ООД: Ответникът признава, че между страните на 09.06.2025 г. е сключен договор за кредит № * с описаното от ищеца съдържание и параметри, както и предоставянето и усвояването от ищеца на заемната сума в размер на 1 533.88 евро (3 000 лева). Признава, че кредиторът е изчислил процесният ГПР съгласно Приложени № 2 към ЗПК, включвайки в ГПР единствено разход за възнаградителна лихва, като на основание чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК не е включил в ГПР разход за възнаграждение за поръчител. Ответникът оспорва твърденията на ищцата по отношение на недействителността на договора поради противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, твърденията, че договорът за кредит предвижда задължение за предоставяне на обезпечение, че чл. 4, ал. 3 от договора за кредит предвижда предоставяне на обезпечение от „*“ ООД, като счита, че видно от представения от ищеца договор, съдържанието на клаузата е различно от заявеното, както и че кредиторът не е изпълнил задълженията по чл. 16 ЗПК. Сочи, че наведените твърдения от ищцата за недействителност поради неспазена законоустановена методика не касаят процесния договор, доколкото разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9а от ЗПК се отнася за променлив лихвен процент, а ГПР на процесния договор е фиксиран. По отношение на констатираното от ищцата „несъответствие“ между ГПР и ГЛП, ответникът пояснява, че зависи от различния начин за изчисляване на двата показателя. Сочи, че ГЛП се изчислява на годишна основа към сумата на усвоения кредит, докато съгласно формулата по ЗПК размерът на ГПР зависи от броя погасителни вноски. Моли за отхвърляне на иска и за присъждане на направените в настоящото производство разноски, включително юрисконсултско възнаграждение. 2 Oбстоятелствата, от които произтичат възраженията и правата на ответника по исковата молба „*“ ООД: Ответникът признава сключването на договор за гаранция от 09.06.2025 г. при посочените в исковата молба условия. Оспорват се твърденията, че ищецът е бил длъжен да сключи договор за гаранция, за да му бъде отпуснат кредит, че сключването на договор за гаранция е предпоставка за отпускането на кредит, че възнаграждението за гаранта надвишава заетата сума и че на ищцата не е предоставен избор дали да сключи договора за гаранция. Излага, че описаното в договора за гаранция възнаграждение в размер на 901.92 евро (1 764 лева) обезпечава задължението по договора за кредит в размер на 2 491.01 евро (4 872 лева) за срок от 2 години. Въз основа на това счита, че не може да се приеме, че е налице нееквивалентност на престациите, като отрича и недействителността на облигационното правоотношение. Пояснява, че ищцата е имала право на отказ без да сочи причини в рамките на 14 дни след подписване на договора, както и право едностранно да прекрати правоотношението на всеки етап от неговото развитие. Оспорва неравноправността на договора за гаранция, доколкото същият не е задължителен за предоставяне на договор за кредит. Поради това твърди, че разходът на потребителя не попада в обхвата на „общ разход по кредита“ по смисъла на ЗПК. Сочи, че договорът за гаранция, сключен между страните е самостоятелно правоотношение, по което двете страни са поели конкретни задължения, по отношение на които не намират приложение нормите на ЗПК и евентуалните пороци на кредитното правоотношение не рефлектират върху действителността на договора за гаранция. Моли исковете на ищеца да бъдат отхвърлени и претендира за присъждане на сторените от дружеството разноски, включително юрисконсултско възнаграждение. В хода на откритото съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се явява и не се представлява. С молба от 20.04.2026 г. поддържа исковата молба. Претендира сторените съдебно-деловодни разноски. Ответниците, редовно призовани за о.с.з., не се представляват. С молба от 17.04.2026 г. ответникът „*“ ООД поддържа депозирания писмен отговор. Съдът, като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по делото доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като съобрази предметните предели на исковото производство, очЕ.и с исковата молба и отговора, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически и правни положения: За уважаване на така предявените искови претенции, в тежест на ищеца е да докаже наличието на посочените от него договорни отношения с ответниците, както и основанията за нищожност на договорите, а именно че в договора за потребителски кредит ГПР е неточно посочен, а договорът за предоставяне на гаранция е сключен без основание . В тежест на ответниците е да проведат насрещно доказване по тези факти и да установят своите дилаторни и перемпторни възражения, включително че сключените с ищеца договори са действителни. На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 от ГПК, съдът е обявил за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между А. Е. Х. и ответника „*“ ЕООД на 09.06.2025 г. е сключен Договор № * за предоставяне на потребителски кредит по реда на ЗПФУР; че „*“ ЕООД е изчислил процесният ГПР съгласно Приложение № 2 към ЗПК, включвайки в ГПР единствено разход за възнаградителна лихва, като на основание чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК не е включил в ГПР разход за възнаграждение за поръчител; че между А. Е. Х. и ответника „*“ ООД на 09.06.2025 г. е сключен договор за предоставяне на гаранция във връзка с процесния договор за потребителски кредит. Съгласно ТР № 1/2020 г. по описа на ОСГТК на ВКС, съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Предвид съдържанието си процесният договор за кредит от 21.03.2025 г. по своята правна характеристика отговаря на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо правоотношението приложение намират нормите на специалния закон, а по аргумент от чл. 3 24 от ЗПК – и уредбата на неравноправните клаузи в потребителските договори /чл. 143 – чл. 148 от ЗЗП/. Относно недействителността на Договор за потребителски кредит от 09.06.2025 г., сключен с „*“ ЕООД: Съдът констатира, че заетата сума е в размер на 3 000,00 лева. Договорено е сумата да се върне на части чрез 24 на брой месечни вноски. Размерът на всяка една погасителна вноска е 203,00 лева. Падежът на първата вноска е 10.07.2025 г., а на последната – 10.06.2027 г. Фиксираният ГЛП е 51.69%. Уговореният ГПР 65.87%. Във връзка с договора за заем на същата дата е сключен договор за предоставяне на гаранция с ответника „*“ ООД, с който дружеството се е съгласило да издаде гаранция за плащане в полза на кредитодателя „*“ ООД, с наредител кредитополучателя-ищец, с цел гарантиране за изпълнението на всички задължения на последния, възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на кредитополучателя по договора за паричен заем, за сума, покриваща, както следва: задължение за връщане на заемната сума в размер на 3 000,00 лева; задължение за плащане на възнаградителна лихва; задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на забава на плащането, разходи за събиране на вземането, съдебни разноски, адвокатски хонорар. Договорено е още в договора за предоставяне на банкова гаранция, че кредитополучателят дължи в полза на гаранта възнаграждение в размер на 1 764,00 лева, платимо разсрочено на 9 равни месечни вноски в размер на по 196,00 лева, чийто падеж съвпада с падежа на вноските за погасяване на заетата сума. Падежът на първата вноска е 10.07.2025 г., а на последната вноска е 10.03.2026 г. Така общият размер на погасителната вноска възлиза на 399,00 лева и включва главница, лихва, възнаграждение за предоставяне на гаранция, а общата сума за връщане възлиза на 6 636,00 лева, от която 3 000,00 лева – заета сума; 1 872,00 лева – възнаградителна лихва и 1 764,00 лева – възнаграждение по договор за предоставяне на гаранция. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Предвид уговореното възнаграждение за гаранция, се констатира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция е установено за услуга в полза на заемодателя и съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК следва да бъде включена в ГПР. Становището на ответниците, че дължимостта на сумата не е част от договора за заем и не е била известна към момента на сключването на договора не може да бъде споделено. Договорите са сключени на една и съща дата. Освен това заемодателят „*“ ООД и гарантът „*“ ООД имат качеството на свързани лица, защото при осъществена служебна справка в Търговския регистър се установява, че съдружниците на „*“ ООД е „*“ ООД са едни и същи лица – Б. Ц. Н. и И. А. А.. При тези данни, заемодателят е бил наясно с избора на ищеца за предоставяне на обезпечение още към момента на сключването на договора за заем. Тъй като се касае до възнаграждение за услуга в полза на заемодателя това допълнително плащане се отнася до разходи, който следва да бъде включен в ГПР, при което неговият размер надхвърля законовото ограничение, предвид посочения в договора процент, размерът на възнаграждението и срока на заема. Ето защо посоченият в договора за заем годишен процент на разходите от 65.87% не отговаря на действителния такъв. Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. ГПР не се уговаря между страните. Той представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 от ЗПК, въз основа на уговорените плащания. Посочването на стойност по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следователно процесният договор за заем е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Относно недействителността на Договор за предоставяне на гаранция от 09.06.2025 г., сключен с „*“ ООД: Този договор е акцесорен, като единствено основание за сключването му е договорът за заем и предвиденото в него задължение за предоставяне на гаранция. Предвид недействителността на договора за заем, липсва и основание за сключването на договор за предоставяне на гаранция. Възраженията на ответника във връзка с относителна му самостоятелност не могат да бъдат споделени. От постигнатите между страните уговорки не може да се изведе друга причина за сключването на договора, различна от осигуряването на обезпечение чрез гаранция. Ето защо, предявените искове са основателни и следва да бъдат уважени. Относно съдебно-деловодните разноски: На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да се присъди сумата в размер на 347,68 евро, представляваща адвокатски хонорар и 135,72 евро – държавна такса. Водим от изложените мотиви, СЪДЪТ,
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, в отношенията между А. Е. Х., ЕГН ********** и „*“, ООД, ЕИК *, че сключеният между тях Договор за потребителски кредит № * от 09.06.2025 г. е нищожен поради противоречието му със закона. ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. чл. 26, ал. 2, предл. 4-то от ЗЗД, в отношенията между А. Е. Х., ЕГН ********** и „*“ ООД, ЕИК *, че сключеният между тях Договор за предоставяне на гаранция № * от 09.06.2025 г. е нищожен поради липса на основание. ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, „*“, ООД, ЕИК * и „*“ ООД, ЕИК * да заплатят в полза на А. Е. Х., ЕГН **********, сумата в размер от 483,40 евро, представляваща сторени по делото съдебно-деловодни разноски. РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС-Варна в двуседмичен срок от съобщението. Препис от решението да се връчи на страните по арг. от чл. 7, ал. 2 от ГПК.