Макроадванс – Гражданско дело № 20251110124928, по описа на Софийски Районен съд, 151-ви състав

РЕШЕНИЕ № 3581 гр. София, 24.02.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 151 СЪСТАВ,

в публично заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав: Председател: ББ В при участието на секретаря С В като разгледа докладваното от ББ В Гражданско дело № 20251110124928 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното: К. И. Г. е предявил срещу „М..“ АД установителен иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, с който се иска признаването за установено, че договор за потребителски кредит № .. от 08.07.2024 г. е недействителен поради противоречие със закона. В срока по чл. 131 ГПК ответникът „М..“ АД е предявил насрещен иск с правна квалификация чл. 240, ал. 1 ЗЗД, с който се иска осъждането на ищеца да заплати сумата от 1090,58 лв., представляваща неплатен остатък от главницата по договор за потребителски кредит № .. от 08.07.2024 г., ведно със законната лихва от 08.08.2025 г. до окончателното плащане. Ищецът твърди, че между него в качеството на кредитополучател и ответника е сключен договор за потребителски кредит № .. от 08.07.2024 г., по който дружеството му е предоставило в заем сума в размер на 2000 лв. при лихвен процент от 36,99 % и ГПР от 49,65 %, като той следвало да върне сумата на 24 месечни вноски. В чл. 10, ал. 1 от процесния договор било посочено, че кредитополучателят дължи неустойка с обезщетителен характер, в случай че не представи обезпечение съгласно реда и условията, предвидени в чл. 20 от договора, като неустойката е в размер на 10,80 лв. плюс 0,180 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен. Поддържа, че процесният договор е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК. На следващо място, поддържа, че клаузата на чл. 10, ал. 1 от договора, с която било уговорено, че дължи неустойка, била нищожна, за което излага подробни съображения. Твърди, че съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ето защо моли съда да уважи предявения иск, като приеме, че договорът е нищожен на посоченото основание. Претендира разноски. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „М..“ АД, с който предявеният иск се признава. Поддържа се, че ответникът не е дал повод за завеждане на делото, тъй като не е предприемал действия по принудителното изпълнение на вземането си по договора за кредит, с оглед на което и разноските следвало да бъдат възложени в тежест 1 на ищеца на основание чл. 78, ал. 2 ГПК. Евентуално, ответникът прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар. В срока по чл. 131 е предявен насрещен иск от страна на „М..“ АД, с който се претендира незаплатен остатък от главница по процесния договор за кредит в размер на 1090, 58 лв., ведно със законната лихва от 08.08.2025 г. до окончателното плащане. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на насрещната искова молба, с който ответникът по насрещния иск признава същия и заявява, че дължи остатъка от чистата стойност на кредита, но без лихвите върху него. Позовава се на съдебна практика, съгласно която при инкорпорирана нищожна клауза в потребителски договор, за потребителят се поражда право да търси обявяването й за недействителна по съдебен ред и именно от това следва, че заемодателят е станал повод за предявяване на иска. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено от фактическа и правна страна следното: По исковете с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже сключването на процесния договор за както и че същият е нищожен на посоченото в исковата молба основание. В тежест на ответника е да докаже, че са спазени императивните законови изисквания при сключване на договора за потребителски кредит. По предявения насрещен иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже следните факти: сключен между страните валиден договор за потребителски кредит, по силата на който на ответника/ищец е предоставена сумата в размер на 2000 лв., а за ответника е възникнало задължение за погасяване на кредита, както и размера на непогасения остатък и настъпване падежа на претендираните задължения. При доказване на горните обстоятелства ответникът носи тежестта да докаже, че е погасил претендираните вземания. Съ д ъ т e обявил на страните с доклада по делото, че служебно следи за неравноправност на клаузи от договора за потребителски кредит, за което им е предоставил при условията на състезателност възможност да ангажират доказателства за евентуалното наличие/липса на неравноправност на клаузи от договора. на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК е отделил за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че на 08.07.2024 г. между К. И. Г. и „М..“ АД е бил сключен договор за потребителски кредит № .. за сумата от 2000 лв., платима на 24 месечни вноски, като ищецът е усвоил изцяло заемната сума в размер на 2000 лв.; както и че кредитополучателят е извършил плащания по процесния договор в общ размер от 909, 42 лв. От фактическа страна: По делото е приет договор за потребителски кредит № .., сключен между ищеца и ответното дружество на 08.07.2024 г., по силата на който на ищеца е бил отпуснат заем в размер на 2000 лв. със срок от 24 месеца, като сумата е следвало да бъде върната с 24 погасителни вноски, платими веднъж месечно. В договора е посочен фиксиран годишен лихвен процент в размер на 41 % и годишен процент на разходите 49, 65 %. В чл. 10, ал. 1 от договора е уговорено, че кредитополучателят дължи неустойка с обезщетителен характер, в случай че не представи обезпечение съгласно реда и условията, предвидени в чл. 20 от договора, която неустойка е в размер на 12 лв. плюс 0,200 % от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и 0,200 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен. В чл. 10, ал. 2 от договора е уговорено, че кредитополучателят отговаря на изискванията на кредитора за използване на преференциални условия при отпускане на потребителски кредит на лоялни клиенти, като се прилага неустойка в размер на 10, 80 лв. плюс 0,180 % от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и 0,180 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който 2 кредитът не е обезпечен. Съгласно чл. 12 от договора, начислената неустойка се заплаща на падежа на всяка вноска. Съгласно чл. 20, ал. 1 от договора, вземането по същия се обезпечава с поръчителство за пълния размер на кредита, като съгласно ал. 2 кредитополучателят се задължава в срок от 3 работни дни от сключването на договора да обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо лице, одобрено от кредитора. Физическото лице – поръчител следва да отговаря на описаните в чл. 20, ал. 3 изисквания, а именно: 1. да е дееспособно физическо лице с брутен осигурителен доход над 1 400 лв.; 2. работещо по трудов договор с най-малко 6 месеца трудов стаж при последния работодател; 3. да няма активни експозиции в Централен кредитен регистър с просрочие над 30 дни; 4. да не е страна по договор за кредит, сключен с „М..“ АД. Предвидено е, че вземането по договора се счита за обезпечено от датата на подписване на договор за поръчителство. Не е спорно по делото, а и от представената разписка за извършено плащане от „И..“ АД се установява, че на 08.07.2024 г. К. И. Г. е усвоил изцяло заемната сума в размер на 2000 лв. На следващо място, между страните не съществува спор, че ищецът е върнал на кредитора сумата в общ размер на 909, 42 лв. по процесния договор за потребителски кредит. От правна страна: Ответникът изрично признава с отговора на исковата молба, че договорът за потребителски кредит е недействителен, като за пълнота съдът добавя и следното. Предвид датата на сключване на процесния договор за кредит приложение намира Законът за потребителския кредит, обн. ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г. Договорът за заем е неформален, реален и комутативен, като за да е налице валидно заемно правоотношение, е необходимо да се установи предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя, с което за последния възниква задължението да върне заетата сума в същата валута и размер. Между страните не е спорно, че заемната сума е била предоставена на ищеца. В настоящия случай неустойката по чл. 10, ал. 1 от договора е предвидена за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по установения от кредитора начин в чл. 20 вр. чл. 10 от договора. Следователно задължението за заплащане на неустойка е уговорено като обезпечение за изпълнението на поетото в договора задължение за осигуряване на обезпечение на главното задължение на кредитополучателя да върне предоставената му в заем сума в срок, ведно с установеното възнаграждение на кредитора. Така установеното задължение не може да се характеризира като неустоечна клауза, доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното. Освен типичната обезпечителна и обезщетителна функция, неустойката може да има и санкционен характер. В случая неустойката е уговорена с оглед санкциониране на кредитополучателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за осигуряване на обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на сумите по договора за кредит. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, чиято стойност е по-висока от установеното договорно възнаграждение, както и от предоставената в заем главница, представлява скрито под формата на неустойка допълнително възнаграждение за кредитодателя, т. е. последното е установено в противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този извод на съда – че с клаузата за неустойка, всъщност е предвидено допълнително възнаграждение за кредитора, се подкрепя и от начина, по който е установено това задължение, тъй като в договора е предвидено неустойката да се заплаща на вноски подобно на главницата и възнаградителната лихва. По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като 3 се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,65 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно – неустойката по чл. 10, ал. 1 от договора, която в случая следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК (в този смисъл решение от 13.03.2025 г. по дело C-337/23 на СЕС и решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС). По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е било обусловено от предоставяне на посоченото „обезпечение“, като настоящият съдебен състав приема, че с уговорената в чл. 10, ал. 1 от договора за кредит неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на процесната заемна сума – т. нар „скрита възнаградителна лихва“. Този извод на първо място следва от специфичността и краткия срок за изпълнение задължението, по отношение на което е уговорена неустойката – в 3 – дневен срок от сключване на договора. По този начин, кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Съдът намира, че с разглежданата неустоечна клауза се заобиколя правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия. С оглед гореизложеното, задължението по чл. 10, ал. 1 от договора не е свързано с неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който, в противоречие на правилото чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на заема, дължима от потребителя към деня на сключването на договора. Въпреки че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума по чл. 10, ал. 1 от договора, те не могат да изпълнят отредената им функция – да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му. При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките съдът приема, че макар формално договорът за потребителски кредит да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това 4 да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав приема, че процесният Договор за потребителски кредит № 267586 от 16.09.2024 г. е недействителен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и искът за прогласяване на недействителността на договора следва да бъде уважен. По насрещния иск Съгласно цитираната по-горе практика на СЕС и по силата на чл. 23 ЗПК при недействителност на целия договор потребителят връща само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва и други разходи по кредита. В случая чистата стойност на кредита, т.е. главницата се равнява на 2000 лв. Предвид отделеното за безспорно между страните обстоятелство за извършени плащания в размер на общо 909, 42 лв., предявеният насрещен иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД следва да бъде уважен изцяло за сумата от 557, 60 евро с левова равностойност 1090, 58 лв. По разноските: При този изход на спора всяка от страните има право на направените от нея разноски във връзка с предявения от нея и уважен иск. Ищецът претендира разноски в размер на общо 680 лв., от коиет..0 лв. платена държавна такса и 600 лв. платено адвокатско възнаграждение. Ответникът е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което съдът намира за основателно, като възнаграждението следва да бъде намалено до размера от 400 лв. по следните съображения. На първо място, съгласно актуалната редакция на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът не може да присъди по-нисък размер на разноските за адвокатско възнаграждение от размера на заплатеното възнаграждение на адвоката на насрещната страна, а в разглеждания случай ответникът е заплатил адвокатско възнаграждение по предявения иск в размер на 400 лв., т.е. съдът не може да намали адвокатското възнаграждение на ищеца под този размер. На следващо място, с Решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/2015 Съдът на ЕС дава принципни тълкувания и разяснения относно приложението на института на съдебните разноски в светлината на правото на ЕС. В пар. 21 е посочено, че член 14 от Директива 2004/48 прогласява принципа, че направените от спечелилата делото страна разумни и пропорционални съдебни разноски по принцип се поемат от загубилата делото страна, освен ако това е недопустимо поради съображения за справедливост. В пар. 23 и 24 изрично е посочено, че от съображение 17 от Директива 2004/48 се установява, че предвидените в нея мерки, процедури и средства за защита следва да се определят във всеки случай по такъв начин, че да отчитат надлежно специфичните особености на случая, при все това член 14 от Директива 2004/48 налага на държавите членки да гарантират възстановяването единствено на “разумни” съдебни разноски. Правната уредба следва да цели да гарантира разумния характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, които следва да понесе загубилата делото страна, трябва да бъдат “пропорционални”. Въпросът дали тези разноски са пропорционални обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските, които спечелилата/загубилата делото страна действително е понесла. Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим. В Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16 Съдът на ЕС, излагайки сходни съображения, достига до крайния извод, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. В настоящия случай съдът следва да се съобрази именно с горецитираната практика на СЕС, която има превес над националната такава, като в полза на ищеца бъдат присъдени разумни, пропорционални и справедливи разноски за адвокатско възнаграждение. При определяне на размера им съдът намира, че следва да съобрази наличните обективни фактори, че делото не се отличава с процесуални усложнения, както и реално извършените действия от процесуалния представител. Производството по делото се е развило в минимални рамки. Не без значение е обстоятелството, че делото касае потребителски спор по т. н. масови дела във връзка с нищожност на клаузи от договори за потребителски кредити и извършените по тях плащания. Тоест, делото не се отличава с никаква фактическа и правна сложност. Ето защо, съдътнамира, че в полза на ищеца следва да бъдат разноски в общ размер от 245, 42 евро с левова равностойност 480 лв. В полза на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да бъдат присъдени разноски за насрещния иск в размер на общо 234, 71 евро с левова равностойност 459, 06 лв., от които 50 лв. държавна такса и 409, 06 лв. адвокатско възнаграждение по насрещния иск. Така мотивиран, Софийски районен съд

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА по предявения от К. И. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. София, жк „Ра..“, бл.. ввх.. еет.., ап.., срещу „М..“ АД, ЕИК 2.., със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Г..“ №… ап…, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, нищожността на договор за потребителски кредит № .. от 08.07.2024 г. поради противоречие със закона. ОСЪЖДА К. И. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. София, жк „Ра..“, бл.. ввх.. еет.., ап.., да заплати на „М..“ АД, ЕИК 2.., със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Г..“ №… ап…, сумата от 557, 60 евро с левова равностойност 1090, 58 лв., ведно със законната лихва от 08.08.2025 г. до окончателното плащане, представляваща остатък от чистата стойност на кредита по договор за потребителски кредит № .. от 08.07.2024 г. ОСЪЖДА „М..“ АД, ЕИК 2.., със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Г..“ №… ап…, да заплати на К. И. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. София, жк „Ра..“, бл.. ввх.. еет.., ап.., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски по делото в размер на 245, 42 евро с левова равностойност 480 лв. ОСЪЖДА К. И. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. София, жк „Ра..“, бл.. ввх.. еет.., ап.., да заплати на „М..“ АД, ЕИК 2.., със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Г..“ №… ап…, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски по делото в размер на 234, 71 евро с левова равностойност 459, 06 лв.

Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните. Препис от решението да се връчи на страните