Фератум България – Гражданско дело № 20252120106910, по описа на Районен съд – Бургас, 20-ти състав

 

РЕШЕНИЕ № 576 гр. Бургас, 09.03.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав: Председател: ИВАН Г. ДЕЧЕВ при участието на секретаря СТОЙКА Т. КАСЪРОВА като разгледа докладваното от ИВАН Г. ДЕЧЕВ Гражданско дело № 20252120106910 по описа за 2025 година Производството по делото е образувано по повод исковата молба на В. Т. И., ЕГН ********** от гр. *** против “Фератум България“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. ***, представлявано от И.В.В. за прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит от ***г. Твърди се от ищцата, че е сключила посочения договор за кредит, по силата на който й е предоставена сумата от 3000 лева. В договора било записано, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено в Multitude Bank. Ето защо е бил сключен договор за поръчителство между ищцата и дружеството гарант. Според договора, гарантът ще получи възнаграждение за поръчителството в размер на 3180 лева, което ще се заплаща разсрочено по погасителен план. Счита, че договорът за кредит нарушава разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК относно посочването на ГПР. Възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство представлява разход по кредита, който не е бил включен в ГПР, нито в общата сума, дължима по заема. Поради това договорът се явява недействителен по чл.22 ЗПК. Поръчителят е пряко свързан с договора за кредит и с кредитора, тъй като е едноличен собственик на капитала на дружеството. Реалният размер на ГПР е по-голям от посочения в договора, защото в него не са включени всички разходи при изчислението му. Кредиторът и поръчителят са свързани лица по смисъла на ТЗ, тъй като тяхната дейност се контролира от общ собственик. Ето защо договорът за гаранция няма самостоятелен характер, а е част от кредитното правоотношение, защото длъжникът е бил принуден да го сключи с конкретно определено от кредитора свързано дружество. Възнаграждението по договора за гаранция е общ разход по кредита, който трябва да бъде включен в ГПР. Моли се искът да се уважи. Искът е по чл.26, ал.1 ЗЗД. В срока по чл.131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който се изразява становище за неоснователност на иска. Поръчителството не е задължително условие за сключване на договора за кредит, като кредитополучателят е можел да избере и свой поръчител. Исковете за нищожност на договора за гаранция трябва да се предявят против гаранта. Гарантът е самостоятелно юридическо лице, а договорът за гаранция е 1 отделно правоотношение, по което ответникът не е страна. Ищецът сам е избрал банкатагарант и затова не може да се говори за заблуждаваща търговска практика. Твърденията за нарушение на чл.143 ЗЗП са неоснователни. Разходът по договора за гаранция не се включва в ГПР, тъй като не е задължителен. Ищцата е имала правото да избере кой ще обезпечава дълга й и е можела да се откаже от договора, но не е упражнила тези си права. Моли се искът да бъде отхвърлен. По същество съдът намира иска за обявяване недействителността на целия договор за кредит за основателен. Сключен е бил договор за предоставяне на потребителски кредит № *** между кредитора “Фератум България“ ЕООД и длъжника В. Т. И.. Според договора, в полза на ищеца е предоставен заем от 3000 лева, който е следвало да се върне на общо 18 месечни погасителни вноски. Лихвеният процент е в размер на 23.33%, като лихвата е 1050 лева. Общият размер на всички плащания е 4050 лева, която сума е сборът от общия размер на заемната сума и лихвата. ГПР е в размер на 49.66%. Според чл.5 от договора, кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от Multitude Bank в полза на дружеството. Записано е, че кредитополучателят потвърждава, че при кандидатстването за кредит сам и недвусмислено е посочил избрания поръчител и е запознат с правото си да посочи както физическо лице, така и предложеното юридическо лице за поръчител, който да бъде одобрен от кредитора в процедурата по кандидатстване за кредит. Сключен е бил и договор за гаранция /поръчителство/ между Multitude Bank и В. Т. И.. Този договор е сключен за обезпечение на изпълнението на договора за потребителски кредит. Постигната е договорка гарантът да обезпечи изпълнението на задълженията по кредита. От своя страна клиентът дължи за дадената гаранция такса от 3180 лева, която се заплаща на месечни вноски, на падежите, уговорени в погасителния план, като датата на първото плащане е 18.04.2024г., а на последното – 10.09.2025г. Процесният договор за паричен кредит попада в обсега на ЗПК, поради което трябва да отговаря на императивните разпоредби на този закон. Нормата на чл.11, ал.1 ЗПК ясно посочва какво следва да съдържа договорът за кредит. Според чл.22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно част от изискванията на чл.11, ал.1 от закона, досежно съдържанието на договора, са императивни и нарушението им влече нищожност на сключения договор. БРС намира, че в случая има нарушение на т.10 от посочената разпоредба. В т.10 е записано, че договорът следва да съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съдът намира, че макар договорът за потребителски кредит и договорът за гаранция да са сключени формално като отделни договори, доколкото в договора за потребителски кредит е изрично заложено задължението на клиента да го обезпечи с поръчителството на Multitude Bank, трябва да се приеме, че дългът по заемното правоотношение и този по договора за гаранция следва да се разглеждат като едно цяло и задължението към гаранта е следвало да се включи в общия размер на разходите по кредита. Това не е станало, като ответникът изрично в отговора си е заявил, че в ГПР не е включено възнаграждението към гаранта. В договора за потребителски кредит наистина е посочен размер на ГПР, като така формално е спазен законът, но този размер не е правилно определен, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно – възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с Multitude Bank. Според договора за кредит, задължението се обезпечава с поръчителство, предоставено от Multitude Bank. Наистина, съгласно договора, длъжникът може да посочи и друго физическо лице за 2 поръчител, но в случая е безспорно, че договорът за гаранция е сключен същия ден, когато е сключен и договорът за кредит и то с гаранта, определен от кредитора. Налага се извод, че кредиторът не е допуснал да се сключи договор за кредит без в същия ден да бъде сключен и договор за гаранция с точно определено и одобрено от него дружество – гарант. Договорът за кредит е тясно свързан с договора за гаранция и двата договора се сключват едновременно по волята на кредитора, за да бъде въобще отпуснат кредит. Съвкупността от двата договора, уговорката, че гарантът е посочен от заемодателя, сключването на договорите в един и същи ден сочи, че възнаграждението на гаранта трябва да е включено в общите разходи по кредита за потребителя по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Съгласно цитираната разпоредба в понятието „Общ разход по кредита за потребителя“ следва да бъдат включени всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В този смисъл – възнаграждението по договора за гаранция следва да бъде включено в ГПР по процесния договор за потребителски кредит, тъй като представлява косвен разход по кредита. В процесния случай този разход не е включен в ГПР, няма и спор за това, поради което и съдът приема, че посоченият размер на ГПР в договора за кредит не е определен правилно. Кредиторът сам е посочил в договора, че ГПР 49.66% и ако се прибави и разходът за възнаграждението на гаранта /3180 лева, поголям от отпуснатия кредит/, размерът на ГПР ще надвиши 50% и така се стига до нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК. Мотивиран от изложеното, съдът намира, че договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент на ГПР. Очевидно е, че текстът на последната норма не следва да се възприема буквално, а именно – при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да се приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора. ГПР е част е същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. С други думи следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването на този процент. При това положение, настоящият състав намира, че се налага извод, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК да се посочи действителния ГПР по договора, поради което на основание чл. 22, ал. 2 от ЗПК следва да се приеме, че договорът е недействителен. Искът е основателен и трябва да бъде уважен, като процесният договор се обяви за недействителен. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът трябва да бъде осъден да заплати на ищцата разноски за държавна такса от 289.20 лева, както и за адвокатски хонорар от 690 лева. Не се споделя възражението на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение, предвид цената на иска. Делото наистина не е с фактическа и правна сложност, но платеният хонорар не е в размер, който да налага неговото намаляване. Общо следва да се присъдят разноски от 979.20 лева или 500.66 евро. Така мотивиран Бургаският районен съд:

РЕШИ:

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иска на В. Т. И., ЕГН ********** от гр. *** против “Фератум България“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. ***, представлявано от И.В.В., че сключеният между страните договор за предоставяне на потребителски кредит № *** е недействителен поради противоречие със Закона за потребителския кредит. ОСЪЖДА “Фератум България“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. ***, представлявано от И.В.В. да заплати на В. Т. И., ЕГН ********** от гр. *** сумата от 500.66 евро /петстотин евро и шестдесет и шест евроцента/ разноски по делото.

Решението подлежи на обжалване пред Бургаския окръжен съд в двуседмичен срок от съобщението му.