Изи Кредит – Гражданско дело № 20251110149738, по описа на Софийски Районен съд, 166-ти състав

РЕШЕНИЕ № 15107 гр. София, 28.07.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав: Председател: ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА при участието на секретаря МИРЕЛА Т. МИЛКОВА като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА Гражданско дело № 20251110149738 по описа за 2025 година Предявени са от ищеца Б. В. В., ЕГН **********, срещу ответниците **********************, ЕИК *********, и ****************************, ЕИК *********, обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. I и III ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК за прогласяване за недействителен на Договор за паричен заем № ******* от 06.01.2020 г., сключен между ищеца и **********************, и Договор за предоставяне на поръчителство № ******* от 06.01.2020 г., сключен между ищеца и ****************************, както и искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. I ЗЗД за осъждане на ********************** да заплати на ищеца сумата от 1038,97 евро/ 2032,06 лв./, представляваща недължимо платена сума по Договор за паричен заем № ******* от 06.01.2020 г., сключен между ищеца и **********************, и за осъждане на **************************** да заплати на ищеца сумата от 764,35 евро/ 1494,94 лв./, представляваща недължимо платена сума по Договор за предоставяне на поръчителство № ******* от 06.01.2020 г., сключен между ищеца и ****************************. Ищецът Б. В. В., ЕГН **********, излага твърдения, че на 06.01.2020 г. сключил Договор за паричен заем № ******* с **********************, по силата на който последният, в качеството си на кредитодател, отпуснал сумата от 5000 лв. в полза на ищеца и кредитополучател по кредита, при ГЛП в размер на 40 % и ГПР в размер на 49,02 %. Сочи, че в чл. 4 от договора било уговорено предоставяне на обезпечение – две физически лица поръчители, които да отговарят на конкретни изискуеми от кредитора условия, или банкова гаранция в полза на кредитора. Поддържа, че при сключване на процесния договор за паричен заем сключил и договор за предоставяне на поръчителство, съгласно който вторият ответник **************************** поел задължението да обезпечи изпълнението по съответния договор за паричен заем срещу възнаграждение от 1493,94 лв. Съгласно чл. 3 от договора за предоставяне на поръчителство ********************** било овластено да приема вместо „гаранта“ изпълнение на задължението за плащане на възнаграждение. Поддържа 1 нищожност на договора за паричен заем поради неспазване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото възнаграждението за поръчител е следвало да бъде включено при определяне стойността на ГПР. Не било спазено изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като посоченият размер на ГПР не отразявал действително прилагания. Тъй като ГПР бил задължителен реквизит от договора за паричен заем, липсата му водела до недействителност на договора в цялост. Поддържа, че в случая било налице заблуждаваща търговска практика. Счита, че поради нищожност на договора за паричен заем уговорката за заплащане на възнаграждение за поръчителя не е произвела действие. Поддържа, че с клаузата, уреждаща заплащане на възнаграждение на поръчителя, се оскъпява договора и се създава предпоставка за неоснователно обогатяване. Предвид недействителността на договора за паричен заем нищожен се явявал и договорът за предоставяне на поръчителство. Твърди се, че ищецът е направил всички плащания по договора за заем, като е заплатил общо сумата от 8526 лв., с оглед което недължимо платена се явявала сумата от 3526 лв., от която 2032,06 лв. – на **********************, и 1493,94 лв. – на ************************. Моли за уважаване на исковете. Претендира присъждане на разноски. В срока по чл. 131 ГПК ответникът **********************, подава отговор на исковата молба, чрез юрк. Д. К., с който оспорва установителния иск като недопустим поради липса на правен интерес. Счита, че съединяването на установителния иск с осъдителния иск представлява злоупотреба с право, доколкото процесуалният представител на ищеца цели да се обогати неоснователно. Оспорва твърденията за нищожност на процесния договор за паричен заем, като поддържа, че същият е сключен в съответствие със законовите изисквания на ЗПК. Поддържа, че ГПР е изчислен коректно, като в него са включени всички разхдои по кредите съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. Оспорва да е налице заобикаляне на закона или противоречие с добрите нрави. Оспорва сключването на договор за предоставяне на поръчителство да се явява необходимо условие за сключването на договор за заемната сума. Не оспорва, че при изчисляване на ГПР не е включено като разход по кредита възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство. Счита за недоказана осъдителната претенция на ищеца. Сочи, че поради предсрочното погасяване на кредита дължимото лихвено задължение е било редуцирано и заплатено в размер на 1948 лв. вместо 2032,06 лв. Прави възражение за погасителна давност. Моли за прекратяване на делото, респ. – за отхвърляне на исковете. Претендира разноски. В срока по чл. 131 ГПК ответникът ****************************, ЕИК *********, подава отговор на исковата молба, чрез юрк. М. З., с който оспорва установителния иск като недопустим поради липса на правен интерес. Счита, че съединяването на установителния иск с осъдителния иск представлява злоупотреба с право, доколкото процесуалният представител на ищеца цели да се обогати неоснователно. По същество оспорва исковите претенции като неоснователни. Поддържа, че предсрочното погасяване на задълженията на ищеца по договора за паричен заем е довело до редуциране на възнаграждението по договора, като същото е било заплатено в размер на 1427,28 лв. Твърди, че сумата е получена на валидно правно основание като възнаграждение за предоставена услуга по действителен договор. Оспорва процесният договор за предоставяне на поръчителство да страда от сочените в исковата молба пороци. Оспорва сключеният от него с ищеца договор да е акцесорен спрямо договора за паричен заем. Възразява срещу твърдението на ищеца, че недействителността на договора за паричен заем влече недействителност и на договора за предоставяне на поръчителство. Счита твърденията за недействителност на договора за паричен заем за неоснователни. Оспорва процесният договор за предоставяне на поръчителство да попада в приложното поле на ЗПК. Оспорва да е налице нееквивалентност на насрещните престации. Релевира възражение за 2 погасителна давност. Моли за прекратяване на делото, респ. – за отхвърляне на исковете. Претендира разноски. Съдът, като съобрази доводите на страните и въз основа на събраните по делото доказателства намира следното: По допустимостта: Исковете се явяват допустими. Неоснователно е възражението на ответника, че задълженията по договора за заем са платени, поради което счита, че са недопустими предявените искове. Съгласно практиката на Съда на Европейския съюз и възприетите разяснения в т. 2 от Решение от 23.11.2023 г. по дело № С – 321/2022 за предявяване на иск за установяване недействителност на договор поради неравноправни клаузи не се изисква установяване на специфичен интерес, включително и когато ищецът разполага с друг иск или възражение, поради което исковете са допустими. Не се установява да е налице недобросъвестно поведение у ищеца при предявяване на исковете, поради което възражението на ответниците в този смисъл е неоснователно. За уважаване на исковете с правна квалификация чл. 26, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже че на между него и ответниците са бил сключени процесните договори за паричен заем/ за предоставяне на поръчителство с посоченото съдържание; обстоятелствата, от които произтича, че договорите са недействителни на заявените правни основания. В тежест на ответника е да установи обстоятелствата, от които произтичат възраженията му. За уважаване на иска с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. I ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже престирането на процесната сума в полза на ответника и нейния размер. В тежест на ответника е докаже, че е налице основание за получаване, респ. – за задържане на сумата. В тежест на всяка от страните е да установи фактите, на които основава изгодни за себе си последици. По възражението за изтекла погасителна давност в тежест на ответника е да докаже изтичането на достатъчен срок от момента, в който е получено нещо без правно основание, обуславящ погасяването му по давност, а в тежест на ищеца е да докаже факти, обуславящи спиране и прекъсване на давността. По основателността: Между страните са отделени за безспорни и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства, а именно между ищеца Б. В. В. и ********************** е сключен Договор за паричен заем № ******* от 06.01.2020 г., по силата на който ответното дружество, в качеството си на заемодател, е отпуснало на ищеца сумата от 5000 лв. при уговорени ГЛП в размер на 40 % и ГПР в размер на 49,02 %. Във връзка процесния договор за заем между ищеца и **************************** е сключен договор за предоставяне на поръчителство, във връзка който било предвидено заплащането на възнаграждение в размер на 1493,94 лв. При изчисляване на ГПР по договора за паричен заем не е включено възнаграждението за поръчител. Ищецът предсрочно е погасил главницата по процесния договор за заем. Между страните не е спорно, а и се установява от представените договор за паричен заем, че заемодателят е отпуснал заем в размер на 5000 лева, платим на 21 месечни вноски при фиксиран лихвен процент в размер на 40 % и ГПР в размер н 49,02 %. Установява се съгласно чл. 4, че заемателят се съгласява в срок от три дни от сключване на договора за заем да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: две физически лица – поръчители, които да отговорят на посочените в чл. 4.1 условия, банкова гаранция , или одобрено от заемодателя дружество – поръчител, което предоставя гаранционни сделки. Установява се, че съгл. чл. 3 от Договор за предоставяне на гаранция № *******/06.01.2020 г. между страните е договорено възнаграждение за гаранта в размер на 1493,94 лева, платимо разсрочено на вноски на датите на падеж по договора за кредита. 3 По исковете по чл. 26, ал. 1 ЗЗД: Клауза, по силата на която се предвижда дължимостта на такса за възнаграждение за поръчител/гарант и съпоставянето с естеството на сключените договори за заем, налага извод, че тя представлява скрито възнаграждение за кредитора. Същата не отговаря на изискванията за добросъвестност и внася значително неравновесие в правата и задълженията между страните и задължава потребителя да заплати необосновано висока такса за възнаграждение. Основателно от страна на ищеца по предявените искове се поддържа, че е налице нарушение на императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет. Съгласно дадени разяснения в Решение на Съда на ЕС от 13.03.2025 г. по дело № С – 337/23, член 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписаните от него договори за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК “Общ разход по кредита за потребителя” са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В тази връзка, уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора. Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя. В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като възнаграждението за поръчител не е включено като разход по кредита в обявените в договорите за кредит ГПР, то и тези договори не съдържат реалния размер на процента на разходите. Същите привидно не нарушават изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че възнагражденията за поръчителя бъдат включени, то процентът на разходите надхвърля многократно допустимия съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер, което се установява от заключението на съдебно- счетоводната експертиза, изготвено от вещото лице В. П., което съдът кредитира като компетентно, обективно и безпристрастно и съгласно което ГПР при включване на възнаграждение за гаранция е в размер на 90,99 % . Следователно с процесния договор за заем се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК, предвид че в договорите за кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния продукт. Текстът на последната норма не следва да се възприема буквално, а именно – при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да се приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договорите и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договорите не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което 4 води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК В този смисъл Решение на СЕС от 20.09.2018 г. по дело С-448/17. Публично известен е фактът, доколкото това обстоятелство е обявено по партидата на ответното търговско дружество **************************** в ТРРЮЛНЦ, че едноличен собственик на капитала на ответника е *************************. Следователно страната по договора за гаранция е дъщерно дружество на кредитодателя по договора за кредит, с оглед което и съдът приема, че между двете дружества е налице положение на контрол и свързаност по см. на ТЗ. Съдът съобрази също така, че договорите – съответните договори за кредит и тези за предоставяне на гаранция са сключени в един и същ ден, че отделни разпоредби от същите препращат един към друг, че дължимите в полза на търговците престации са обединени в общ погасителен план, имат едни и същи падежи и макар формално кредитор на вземането, представляващо възнаграждение на гаранта за предоставеното по договора за кредит обезпечение, да се явява ответникът, то кредитодателят е овластен да получава плащането по този договор, дължимо от потребителя, заедно с анюитетните вноски по договора за кредит. Несъмнено ищецът има качество на потребител и по двата договора. Макар от страна на ответника да се поддържа, че сключеният между страните в производството договор попада извън правния режим на този закон, съдът приема, че се касае за главно и акцесорно правоотношения, които следва да бъдат разглеждани съвкупно по изложените по-напред съображения. Възнаграждението, което потребителят се е задължил да заплаща на гаранта, е свързано с договора за кредит, доколкото предмет на процесния договор е именно поемане от страна на гаранта на задължение да обезпечи поетите от кредитополучателя към кредитора задължения по договора за кредит. Поради този причина преценката относно действителността на процесния договор за предоставяне на гаранция следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на ЗПК, приложими към договора за кредит, изпълнението на задълженията по който гарантът обезпечава. В тази връзка и в отговор на наведените с отговора на исковата молба доводи следва да се подчертае, че страните по едно съглашение са свободни да определят свободно съдържанието на договора, но са ограничени от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две насоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. В случая от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства и разглеждайки в тяхната взаимовръзка уговорките между страните, закрепени в съдържанието на двата договора, не може да се приеме, че същите удовлетворяват изискванията, поставени от ЗПК, имащи за цел да осигурят защита на потребителя по договорите за кредит, по които е страна. Предвид подробно изложените съображения по-горе, съдът приема, че възнаграждението, дължимо в полза на гаранта, е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора. От анализа на клаузите относно обезпечението на 5 кредита става ясно, че за да бъде потребителят одобрен за отпускането му, следва да сключи още и договор за предоставяне на гаранция с посочено от кредитора юридическо лице – гарант. Начинът, по който е предвидено да се отпуска кредитът – възможните предвидени обезпечения в клаузата на чл. 4 от договора за заем, създава значително неравновесие в правата по съглашението между потребителя и търговеца. Тези уговорки на практика лишават длъжника от избор и възможност за индивидуално договаряне. Прави впечатление, че също така задължението на потребителя да осигури на кредитора обезпечение е изпълнимо след сключването на договора за кредит, но фактически договорите с потребителя са сключени едновременно. Безспорно кредитополучателят е икономически по-слабата страна по правоотношението, за когото практически липсва каквато и да било свобода да договаря условията, при които да му се предостави гаранция от одобрено от кредитодателя лице. Всичко това сочи, че целта на договора за гаранция е да създаде за потребителя задължение за допълнително плащане в полза на кредитора, което де факто се явява за потребителя разход, пряко свързано с кредита – допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва и все на кредитодателя, който е овластен да получава и двете плащания. Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя. В аспекта на изложеното следва да се приеме, че с позволени от закона средства – създаване от кредитодателя по договора за кредит на негово собствено дружество, което да генерира печалба от възнаграждения по договори за гаранция в полза на собственика му за задължения на клиенти на този собственик, се постига заобикалянето на изискванията на чл. 19 ЗПК. Заобикаля се и ограничението на чл. 10а, ал. 2 ЗПК чрез въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост де факто е изцяло свързана с усвояването и управлението на кредита. Предвид изложените съображения съдът приема, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен, поради заобикаляне на закона – чл. 10, ал. 2 и чл. 19, ал. 4 ЗПК. По осъдителните искове по чл. 55 ЗЗД: Според ППВС № 1 от 28.05.1979 г., първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт. Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже с репликата си, че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание. В този смисъл решение № 60287 от 16.02.2022 г. по гр. д. № 973/2021 г. на ВКС, III ГО и решение № 227 от 22.03.2019 г. по гр. д. № 896/2018 г. на ВКС, III ГО. От приетото по делото заключение на съдебно –счетоводната експертиза, което съдът кредитира като компетентно, обективно и безпристрастно изготвено се установява, че по договор № ******* от 6 06.01.2020 г. и договор за предоставяне на гаранция № ******* от 06.01.2020 са постъпили следните плащания в общ размер на 7384,92 лева ( 4287,14 евро ) , с които са погасени 2556,48 евро ( 5000 лева) главница, възнаградителна лихва в размер на 996 евро ( 1948 лева) , по договор за гаранция в размер на 729,76 евро ( 1427,29 лева ) и 4,83 евро ( 9,45 лева) лихва за забава. Вещото лице установява, че плащанията са извършвани по погасителен план в периода от 06.02.2020 до 14.06.2021 г., като всяка вноска е посочена по размер и дата на плащане в Таблица № 2 и Таблица № 3. Съгласно заключението на ССчЕ , платените суми за поръчителство са в размер на 729,76 евро / 1427,29 лева /, а остатъкът от 3957,28 евро ( 6957,45 лева) са платени на ************************. Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Следователно, при отчитане на чистата стойност на кредита, искът спрямо *********************** се явява основателен за сумата от 1957,45 лева /1000,83 евро/, а спрямо *********************** е основателен за сумата от 729,76 евро. Възражението за погасителна давност е неоснователно. Със задължителния разяснения в практиката на ВКС е прието, че началният момент на течение на погасителната давност е моментът на получаване на сумата при начална липса на основание (т.7 от ППВС № 1/79г.), при условие, че към този момент потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправния характер на клаузата, от която произтича реституционната претенция, а при липса на посоченото условие – моментът на осъществяването му. Преценката дали и кога потребителят е узнал или разумно е можел да узнае за неравноправния характер на клаузата е конкретна и се извършва въз основа на установените по делото обстоятелства, като потребителят не само трябва да е запознат с фактите, съставляващи неравноправността на договорна клауза, но и с правната им преценка – с правата, които черпи от Директива 93/13. Така Решение № 106 от 15.07.2024 г. по т. д. № 2746/2022 г. на II т.о. и Решение № 124 от 24.07.2024 г. по т. д. № 342/2923 г. на I т.о. Съгласно разясненията на СЕС, към датата, на която е влязъл в сила съдебният акт, с който със сила на присъдено нещо спрямо потребителя се установява неравноправността на съответната договорна клауза и се обявява нищожността на това основание, потребителят със сигурност е узнал за нередовността на тази клауза и потребителят може надлежно да се позове на правата, предоставени му от Директива 93/13 – решение от 25.04.2024г. по дело C‑484/21 СЕС, т. 32 и 33. По настоящото дело не се установи ищецът да е знаел за недействителността на договора за заем преди настоящото дело, с решението по което, се прогласява недействителността му, поради което вземането не е погасено по давност. По разноските: Ищецът има право на разноски предвид изхода на спора на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК. Претендира държавна такса в размер на 246,49 евро /482,10 лева/, както и 250 евро за ССчЕ, както и адвокатско възнаграждение в размер на 352,79 евро / 690 лева/, платено в брой. Ето защо сумата от 849,28 евро следва да бъде възложена в тежест на ответниците. Възражението за прекомерност е неоснователно , предвид материалния интерес по делото, броя обективно и субективно съединени искове, фактическата и правна сложност на делото и количеството извършена от адвоката работа. Предвид изложените съображения, съдът

 

РЕШИ:

 

ПРОГЛАСЯВА по предявения от ищеца Б. В. В., ЕГН **********, срещу ответника *************, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: ************ иск с правна квалификация по чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК НИЩОЖНОСТТА на Договор за паричен заем № № ******* от 06.01.2020 г., поради противоречие със закона. ПРОГЛАСЯВА по предявения от ищеца Б. В. В., ЕГН **********, срещу ответника ****************************, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: ************************ иск с правна квалификация по чл. 26, ал. 1, предл. второ ЗЗД НИЩОЖНОСТТА на сключените между ищеца Б. В. В., ЕГН **********и ************** Договор за предоставяне на гаранция № ******* от 06.01.2020 г., поради заобикаляне на закона. ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД *************, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: ************ да заплати на Б. В. В., ЕГН ********** сумата от 1 000,83 евро (1957,45 лева) получени без основание по Договор за паричен заем № № ******* от 06.01.2020 г. , КАТО ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над уважената част от 1000,83 евро ( 1957,45 лева) до пълния предявен размер от 1038,98 евро ( 2032,06 лева) като неоснователен.

ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД ****************, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: **************** да заплати на Б. В. В., ЕГН ********** сумата в размер на 729,76 евро (1427,29 лева) , получена без основание по Договор за предоставяне на гаранция №******* /06.01.2020 г., КАТО ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 729,76 евро ( 1427,29 лева ) до пълния предявен размер от 764,36 евро (1494,94 лева) като неоснователен. ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК ******************, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: ************** и ************, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: ************ да заплатят на Б. В. В., ЕГН ********** сумата от 849,28 евро – разноски по делото пред СРС. Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните пред СГС.