Кредит Тръст  – гражданско дело № 20245500100303 по описа на Окръжен Съд – Стара Загора, VIII граждански състав

РЕШЕНИЕ № 152 гр. Стара Загора, 29.05.2025 г. В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав: Председател: Веселина К. Мишова при участието на секретаря Катерина Ив. Маджова като разгледа докладваното от Веселина К. Мишова Гражданско дело № 20245500100303 по описа за 2024 година Ищецът Г. С. Г. твърди в исковата си молба, че на 23.06.2022 г. между него и ответника „К.т.“ ООД бил сключен типов договор за кредит „Баланс“ № 159-2022/23.06.2022 г., който не бил предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, поради което той имал качеството на потребител. По силата на договора ответникът му предоставил кредит в размер на 21 642 евро. В т.5.4.1, част І било определено да се платят в деня на нотариалното изповядване разни такси и гаранционна вноска в размерите и условията на т.6.5 и 6.6, част І от договора. Приложимият лихвен процент на кредита към датата на сключване на договора бил в размер на 22%; променлив лихвен процент – формиран от сбора на стойността на 3-месечни EURIBOR за съответния период плюс фиксирана надбавка в размер на 22% върху неизплатената част от главницата по кредита, но не по-малко от 22%; годишен процент на разходите от 24,94%, както и допълнителен годишен процент на разходите по кредита 31,82%. Било уговорено, че общата дължима от него сума възлиза на 74 753,81 евро. Срокът за погасяване бил 180 месеца или 15 години. Уговорена била и такса и застраховка преди усвояване от 398,78 евро. Договорът бил с нотариална заверка на подписите. Ищецът твърди, че е получил от ответника друг кредит „Баланс“ № 83- 2021/12.08.2021 г. в размер на 12 800 евро, който бил напълно изплатен чрез посочения по-горе кредит от 23.06.2022 г. За обезпечаване на кредита „Баланс“ № 159-2022/23.06.2022 г. ищецът учредил в полза на ответника договорна ипотека – н.а. № 110, т.ІІ, рег. № 2241, дело № 307 от 2022 г., върху собствен недвижим имот – апартамент, находящ се в гр. Ч., ***, идентификатор 81414.502.2190.4.35. Ищецът твърди, че му е изпратено уведомление за предсрочна изискуемост на кредита на 1 30.01.2023 г. Освен това, по ч.гр.д. № 295/2023 г. по описа на РС – Чирпан била издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ, с която било разпоредено ищецът да заплати сумата от 42 295,63 лв. за главница, представляваща левовата равностойност на 21 625,41 евро, със законната лихва за периода от 10.05.2023 г. до изплащане на вземането; сумата от 11 673,60 лв., представляваща неустойка за забава за период от 24.11.2022 г. до 10.04.2023 г.; сумата от 11 572,68 лв., представляваща неустойка; сумата 530,30 лв. за законна лихва за периода 11.04.2023 г. до 03.05.2023 г., както и разноски по заповедното производство. Ищецът твърди, че е потребител и като такъв се ползва от защитата по ЗКНИП. Съгласно чл.38 от този закон, когато не са спазени изискванията на чл.23, ал.1, чл.24, ал.1, т.5-9, т.11 и чл.25, ал.3, договорът е нищожен. Изискванията в чл.23, 24 и 25 имали императивен характер. Счита, че няма основание за прогласяване за нищожност. Ищецът твърди, че още в самото начало, към датата на сключването на договора било налице едностранно условие на кредитора да определи вместо 21,822% лихва, 22%, което сочело, че той като потребител не е могъл да влияе на договора, както и че той е бил предварително изготвен. В т.7.2, част І било посочено, че, ако референтният лихвен процент е с отрицателна стойност, то страните по договора приемат, че тя е нулева и за съответния период ще се калкулира и дължи лихва само в размера на надбавката, но не било възможно намаляване на първоначално уговорената лихва, а само повишаването й. Тези две клаузи (т.7.1 и 7.2) били неравноправни на основание чл.146, ал.2 ЗЗП, защото не са уговорени индивидуално. Търговецът не е доказал, че те са уговорени индивидуално. Те били уговорени изцяло във вреда на потребителя, не отговаряли на изискването за добросъвестност и това водело до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Като неравноправни, тези клаузи от договора са нищожни. Ищецът счита, че годишният процент на разходите е доста висок за обезпечен кредит с имот, т.е. два пъти на законната лихва. Ищецът счита, че не е определено и не се разбира какви са правните и фактически действия преди сключване на договора за кредит, за които се плаща такса и ако тя е свързана с обичайната работа относно усвояването на кредита, то по аргумент от чл.27, ал.2 ЗКНИП тя не се дължи. Счита, че клаузата – т.10.1, която предвижда такава такса, е нищожна. Таксата по т.10.2., част І от договора за проучване на финансовото състояние и анализ на обезпеченията в размер на 0,10% от размера на кредита, не се дължи. Излага съображения в подкрепа на това. Счита, че клаузата е неравноправна и нищожна, както и на основание чл.26, ал.1 ЗЗД във връзка с чл.27, ал.2 ЗКНИП. Клаузата по т.10.3. била неразбираема и неясна. Т.10.4. също била неразбираема, но в случая не било налице и частично и предсрочно погасяване. Относно лихвите – част ІІ от договора: Ищецът счита, че клаузата по чл.4, ал.3 от договора е нищожна относно израза „10 пункта над законната лихва“ на основание чл.26, ал.1 ЗЗД във 2 връзка с чл.43, ал.1 ЗКНИП. Относно неустойките: Ищецът счита, че уговорената в чл.5, ал.7 неустойка за забава в плащанията на дължимите погасителни вноски или други задължения по договора е висока и не само неоснователно обогатява кредитора, но и спъва длъжника, като прави невъзможно изплащането на дълга. Размерът на уговорената неустойка надвишава 7 пъти законната лихва. Тя противоречи на морала и на добрите нрави, тъй като лихвата се начислява кумулативно с лихвата по чл.4, ал.3 и надхвърля обезпечителната, обезщетителната и санкционната функция на неустойката. Счита, че клаузата е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД, както и като неравноправна. Клаузата на чл.13, ал.6, част ІІ от договора също била нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, както и като неравноправна. При обявяване на предсрочна изискуемост били налице договорки върху непогасеното задължение в чл.4, ал.3, част ІІ – законна лихва плюс 10% годишно или само законна лихва. В чл.13, ал.6, част ІІ е договорена еднократна неустойка върху цялото непогасено задължение. Затова счита, че при предсрочна изискуемост върху неплатените суми се дължат лихви по чл.86, ал. 1 ЗЗД и неустойка в размер на 20 %, което било недопустимо. Според чл.4, ал.3 и 4, част ІІ от договора към законните лихви се начисляват два вида неустойки – по чл.5, ал.7 и чл.13, ал.6. Твърди, че уговорената неустойка надхвърля многократно очакваните вреди от неизпълнението. Така че този размер не е насочен към проявление на нейните функции, а по-скоро към несправедливо по съдържание съглашение поради обективна неравностойност на насрещните задължения, която води до облагодетелстване на един правен субект за сметка на друг. Затова счита, че в случая е договорен неморално висок размер на неустойките по договора, поради което са нищожни. Те не са породили права за кредитора още при сключване на договора за кредит. Относно оценката на кредитоспособността на потребителя: ищецът счита, че кредиторът не е изпълнил служебното си задължение при сключването на договора и не е изпълнил разпоредбата на чл.16, ал.1 ЗКНИП, което е довело до допълнително увеличение на размера на задълженията и опасност от свръх задлъжнялост. Счита, че уговореното обезпечение – за учредяване на договорна ипотека върху единственото притежавано от ищеца жилище противоречи на целта на Директива 2008/48, като чл.8, §1 кредиторът задължително прави оценка за кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. Било видно от приложеното удостоверение от НАП, ТР Пловдив, че ищецът при сключване на първия договор е бил на работа със заплата 1100 лв., а от 31.12.2021 г. до 26.06.2022 г. не е могъл да плаща вноските по кредита. Затова се е съгласил да сключи втори договор със същия кредитор. Към датата на сключването му той е бил без работа и по стечение на обстоятелствата след 4 дни е започнал работа със заплата в размер на 710 лв. Погасителната вноска е в размер на 413,36 лв. – половината от месечната му 3 заплата. Плащането им било невъзможно. Ищецът иска съдът да прогласи целия договор за кредит „Баланс“ № 159-2022/23.06.2022 г., сключен между кредитора „К.т.“ АД съгласно чл.26, ал. 1, предл.1 от ЗЗД във връзка с чл.42, ал.1 от ЗКНИП, както и въз основа на чл.26. ал.1, предл.3 от ЗЗД, както и да прогласи нищожността следните клаузи на договора за кредит: на чл.7.1 и 7.2, част I на кредитния договор, като неравноправни по смисъла на чл.146, ал. 2 от ЗЗП и нищожни във вр. 146, ал.1 от ЗЗП; на чл.10, част I от договора, която е в размер на 153.39 евро, съгласно чл. 26, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл. 27, ал.2 от ЗКНИП; на чл. 10.2 от част I от договора, която е в размер на от 21 642 евро или 21.64 евро, като нищожна на правно основание на чл.26, ал.1 от ЗЗД във вр.с чл.27, ал.2 от ЗКНИП, както и неравноправна въз основа на чл.143, ал.1 от ЗЗП и нищожна във вр.с чл.146, ал.1 ог ЗЗП; чл,4, ал.3, част II от договора относно надбавката от 10% над законната лихва, която е нищожна на правно основание на чл.26, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.43, ал 2 от ЗКНИП; чл. 5, ал.7, част II от процесния договор на основание чл.26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД и неравноправна въз основа на чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП и във вр.с чл.146, ал.1 от ЗЗП е нищожна и на чл. 13, ал.6, част II от договора въз основа на чл.26,ал.1 от ЗЗД, както и неравноправна въз основа на чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП във вр. с чл.146, ал.1 от ЗЗП. Исковете са предявени при условията на евентуалност, като главният иск е този за нищожност на целия договор, а евентуални – на отделни негови клаузи. Ответникът „К.т.“ АД оспорва предявените искове. Счита, че исковата молба е вътрешно противоречива и в нея се правят взаимоизключващи се твърдения, тъй като в петитума се иска да се прогласи нищожността на целия договор, а в текста на исковата молба било посочено, че той не е нищожен в цялост. Счита, че не е ясно и това за колко договора се иска нищожност. Счита, че с определение № 3390 от 13.12.2024 г. ВКС е постановил гледането на делото по същество с цел единствено и само във връзка с факта, че трябва да се установи в какво качество е действал ищецът. Твърди, че видно от съдържанието на разпореждане № 463 от 12.05.2023 г. ЧРС е извършил задълбочен преглед на представените доказателства в заповедното производство, анализиран е всеки един по отделно и в тяхната съвкупност. Това разпореждане било изчерпателно и мотивирано и представлявал годен съдебен акт, на чието основание е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист. Счита, че заповедният съд е разгледал представените със заявлението доказателства и щом не е преценил, че има неравноправни клаузи, то такива няма. Това че в разпореждането си съдът не е посочил, че има неравноправни клаузи, не значи, че той не е извършил проверката. Ответникът счита, че договорът за заем не е нищожен, тъй като в съдържанието му са спазени всички изисквания на ЗКНИП. Счита, че не всички норми за поведение на страните, въведени със ЗКНИП, са толкова съществени, че нарушенията им да изключат напълно обвързаността на потребителите. Само правилата на чл.38 опорочават договора изцяло, но такива нарушения в случая не били извършени. 4 На следващо място ответникът твърди, че твърденията на ищеца за нарушение на чл.13, ал.1 ЗКНИП са голословни, без връзка с предходното изложение и без правна обосновка. В опровержение на тезата на нарушение на чл.13, и сл. ЗКНИП твърди, че искането за предоставяне на кредит и декларацията за събиране на данни, въпросник и европейски стандартизиран информационен формуляр са били предоставени на ищеца преди подписването на договора и от тях е била събрана необходимата информация. Относно искането за прогласяването на отделни клаузи за нищожни: по чл.7.1 счита, че в конкретния случай трябва да се приложи ЗКНИП като специален. От текста на клаузите 7, 7.1, 7.2, 7.3 и 7.4 се установявало, че твърдението за едностранно увеличение на лихвата от страна на кредитора е невярно. Промяната на лихвата се извършвала единствено, ако се промени индекса на 3-месечния EURIBOR, което било общо приета практика на всички кредитни институции. Ответникът не можел да влияе едностранно на този индекс. В договора нямало текстове, които да му позволяват едностранно да увеличава размера на лихвата. Твърдението, че лихвеният процент бил доста висок за обезпечен кредит било неправилно и не намирало упора в ЗКНИП, а конкретно числата не било ясно на какво основание се сочат. Относно твърдението за нищожност на т.10, част І за таксата за осъществяване на правни и фактически действия преди сключването на договора ответникът твърди, че те не са свързани с усвояването на кредита, а са във връзка със задължението на кредитора да извърши оценка на кредитоспособността на длъжника. Поради същото не били нищожни и клаузите на чл.10.2, а по чл.10.3 твърди, че в закона липсва императивно правило, което да предвижда коя от страните по договора за заем следва да понесе разноските по учредяването на договорната ипотека, поради което следва да се приеме, че това става по договорка между страните. По отношение на твърденията за неравноправност на клаузите ответникът счита, че клаузите са индивидуално уговорени и не са неравноправни. Иска се съдът да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове като неоснователни. Съдът, като прецени доказателствата по делото, становищата на страните, въз основа на приложимото право намери за установено следното: Страните не спорят, че ответникът като кредитор ( небанкова финансова институция) и ищецът като кредитополучател са сключили договор за кредит „Баланс“ № 159-2022/23.06.2022 г., по силата на който ищецът е получил уговорената сума по кредита от 21 642 евро. Преди това между страните е бил сключен друг договор за кредит – „Баланс“ № 83-2021 от 12.08.2021 г., който е бил погасен чрез втория договор за кредит. За обезпечаване на задължението страните сключили договор за ипотека, обективиран в н.а. № 110, т.2, рег. № 2241, дело № 307/2022 г. на нотариус Т.К.С.-И. с № 575 по регистъра на Нотариалната камара, върху собствен на ищеца апартамент, находящ се в гр. Ч.. Със заявление от 10.05.2023 г. ответникът е поискал от РС – Чирпан издаването на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист въз 5 основа на документ по чл.417 ГПК. Такава заповед е издадена по ч.гр.д. № 295/2023 г. по описа на Районен съд – Чирпан. Не е спорно и това, че погасяването на задължението е уговорено на месечни вноски по погасителен план, за срок от 180 месеца и с падежна дата на всяка вноска 23- то число на месеца. При така установените факти и обстоятелства съдът намира от правна страна следното: Ищецът има качеството на потребител. Съгласно § 1, т. 20 от ДР към ЗКНИП „потребител“ е всяко физическо лице, което при сключването на договор за кредит за недвижим имот действа извън рамките на своята търговска, стопанска или професионална дейност. В случая са налице доказателства, от които се установява, че при сключването на договора кредитополучателят е действал в качеството си на физическо лице и е действал извън рамките на някаква професионална или търговска дейност. Видно е от справката в ТР, че ищецът не е регистриран нито като едноличен търговец, нито като съдружник в търговско дружество, няма декларирани доходи от търговска или стопанска дейност. При това положение посоченото в договора относно предназначението на заемната сума не е достатъчно, за да се приеме, че ищецът извършва някаква стопанска дейност и кредитът е отпуснат за това. В тази връзка следва да се има предвид и уговорения начин на усвояването му (чл.5.4 от договора), а именно част от заемната сума е предназначена за погасяване на такси и нотариални такси, а основната част – за погасяване на задължения по предходен договор за заем между същите страни. Преценени съвкупно тези обстоятелства дават на съда основание да се приеме, че кредитът се предоставя на ищеца за лични нужди, в качеството му на потребител, поради което той се ползва от потребителската защита. Породилите се между страните облигационни отношения се регулират от разпоредбите на Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители (ЗКНИП), тъй като процесният договор за кредит е обезпечен с ипотека и попада в приложното поле на чл. 1, ал. 2 ЗКНИП. Същевременно не е налице някое от изключенията, визирани в чл. 3 от закона. Разпоредбите на ЗПК са неприложими, тъй като по силата на чл. 4, ал. 1, т. 2 от същия закон от неговото действие са изключени договори за кредит или договори за посредничество за предоставяне на кредит, които са обезпечени с ипотека или друго сравнимо обезпечение върху недвижим имот. Съгласно чл.38 ЗКНИП, когато не са спазени изискванията на чл.23, ал.1, чл.24, ал.1, т.5-9, т.11 и чл.25, ал.3, договорът е нищожен. Съгласно чл. 23, ал.1 договорът за кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. В случая неспазването на този текст не е посочено като основание за твърдяната нищожност. Съгласно чл.24, ал.1, т.5 до 9 и т.11 договорът за кредит се изготвя на разбираем език и съдържа срока на договора; общия размер на кредита и условията за усвояването му; условията за погасяване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за 6 размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването; лихвения процент по кредита, с изрично посочване дали е фиксиран, или променлив, или комбинация от двата, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, а при договор за кредит с променлив лихвен процент, при който се използва бенчмарк за лихвен процент – наименованието на бенчмарка и на неговия администратор, включително информация за свързаните с бенчмарка последици за потребителя, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти; годишен процент на разходите по кредита заедно с подробна информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита за потребителя, и обща сума, дължима от потребителя по кредита. Видно е от съдържанието на договора, че и тази разпоредба на закона е спазена – договорът съдържа посочената по-горе информация. Съгласно чл.25, ал.1 при договор за кредит с променлив лихвен процент (какъвто е и процесният договор) кредиторът прилага референтен лихвен процент по определена от него методика, като тя се включва в договора за кредит и не може да бъде променяна едностранно от кредитора след сключването му. Видно е, че в договора за кредит е включена такава методика относто референтен лихвен процент. Съгласно чл.26, ал.1 предл. първо ЗЗД договорите, които противоречат на закона, са нищожни. По правило противоречието със закона съставлява обективно несъответствие на договора или сделката с определена императивна правна норма, като “закон” по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД означава нормативен акт в широкия смисъл, който влага в това понятие правото. С други думи под противоречие на сделката със закона следва да се разбира противоречие на съществени нейни клаузи с императивни разпоредби на всякакъв вид държавен нормативен акт. В конкретния случай правоотношенията, които възникват по повод на предоставения кредит, са уредени в ЗКНИП. Както бе посочено по-горе процесният договор е съобразен изцяло с императивните изисквания на чл.38. Не е нарушен и чл.42. По делото няма нито твърдения, нито данни, че кредиторът не е изпълнявал задълженията си почтено, добросъвестно, прозрачно и професионално, като отчитат правата и интересите на потребителя при определяне условията на предлаганите кредити, предоставянето на кредит или предоставянето на съвет по предлаган кредит и когато е приложимо, при предоставянето на допълнителни услуги на потребителите, както и при изпълнението на договора за кредит. Затова, както и твърди самият ищец в обстоятелствената част на исковата си молба, няма основание за прогласяване на целия договор за нищожен, поради което този иск следва да се отхвърли. Неоснователността на главния иск предполага разглеждането на 7 евентуално предявените искове за нищожност на отделни клаузи от договора. Ищецът счита за нищожни като неравноправни, както и като нарушаващи закона няколко клаузи от процесния договор. За да се приеме за неравноправна, респективно нищожна, клауза, съдържаща се в договор, сключен с потребител, е необходимо да са налице следните кумулативни предпоставки, изведени от общите критерии, предвидени в чл. 143 ЗЗП и по аргумент за противното от чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а именно: клаузата да не е индивидуално уговорена; да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните, или да е сключена във вреда на потребителя. По аргумент от чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, като доказателствената тежест е възложена на търговеца – кредитор предвид изричната норма на чл. 146, ал. 4 ЗЗП. Не съществува презумпция, че щом клаузите се съдържат в договора за кредит, а не в общите условия, то те са индивидуално уговорени. В случая ответникът не установява, че ищецът е имал възможност да влияе върху съдържанието на договорните клаузи. Определянето на срок, сума, лихви, такси, начин на погасяване, не характеризират клаузите като индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като постигане на съгласие по тях са абсолютно задължителни по всеки един договор за кредит. Ищецът твърди, че клаузите относно договорената плаваща лихва, регламентирани в част I-ва от договора, са нищожни. Съгласно чл.7 от договора страните са уговорили променлив годишен лихвен процент, формиран от сбора на стойността на 3-месечния EURIBOR за съответния период плюс фиктирана надбавка в размер на 22% върху неизплатената част от главницата по кредита, но не по-малко от 22%. Референтният лихвен процент е определен по методика, посочена в чл.7.1 и чл.7.2. Към датата на подписване на договора публикуваният 3-месечен EURIBOR е в размер на – 0,178 % и лихвеният процент би бил в размер на 22 %, защото стойността на референтния лихвен процент е отрицателна величина и за целите на изчисляване на лихвения процент, референтният лихвен процент при това положение ще се калкулира със стойност 0. Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, представлява всяка неиндивидуално определена уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Съобразно тази легална дефиниция тези положителни материални предпоставки трябва да са проявени кумулативно. В чл. 143 ЗЗП са уредени отделни проявни форми на неравноправност на клаузите в потребителския договор, като общото между тях е, че търговецът едностранно и без наличието на обективни предпоставки да изменя сключения договор, респ. значително се накърнява еквивалентността на 8 насрещните престации или се ограничават способите за защита на потребителя при виновно неизпълнение на договорни задължения от търговеца. Макар и в ЗЗП да липсва законово определение на понятието „добросъвестност“, съдът счита, че неговото съдържание представлява мярката на честно, почтено поведение на всеки участник в гражданския оборот при сключване и изпълнение на сделки за потребление. А добросъвестната търговска практика представлява съвкупност от правила, определящи пазарното поведение, които произтичат от законите и обичайните търговски отношения и не нарушават добрите нрави. По договор за предоставяне на ипотечен кредит, какъвто е процесният, условията, при които финансовата институция може едностранно да увеличава ставката на уговорената възнаградителна лихва, трябва да са формулирани ясно, като методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа конкретно разписана изчислителна процедура, която да сочи вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти. Клаузата не може да съдържа само изброяване на обективни фактори за възникване на правото за изменение. Въз основа на ясни и разбираеми критерии кредитополучателят трябва да може да предвиди изменението на референтния лихвен процент (променящата се величина на възнаградителната лихва), което банката извършва едностранно. Необходимо е между страните по кредитното правоотношение да е постигнато съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т. е. относно конкретната формула за определяне на възнаградителната лихва – съществен елемент от този вид банкова сделка. Следователно, методиката за изчисление на възнаградителната лихва, респ. на референтния лихвен процент също е елемент от договора за кредит, което, само по себе си, изключва възможността той да бъде променян едностранно. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, по който кредитодателят може едностранно да промени цената на услугата, както и когато методиката не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на чл. 143 ЗЗП и не може да се приложи правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, поради което тази клауза се явява неравноправна по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 143 ЗЗП (Р-144- 2017, ІІ т.о.; Р-95-2016, ІІ т.о.; Р-165-2016, І т.о.; Р-205-2016, І т.о.; Р-169-2024, ІІ т.о.). В случая оспорените клаузи от договора съдържат ясни и разбираеми критерии, с оглед на които финансовата институция може да упражни правото си на едностранно изменение на договорената възнаградителна лихва и по които кредитополучателят сам би могъл да разбере и да предвиди възможността да бъде извършено такова. Конкретно е посочена методиката за изчисляването на лихвата. Страните са постигнали съгласие в уговорката на чл. 7 от договора, че за ползване на заетия финансов ресурс кредитополучателят следва да заплати възнаградителна лихва, определена посредством променлив лихвен процент, формиран от сбора на стойността на три месечния EURIBOR. Посочено е конкретно какво представлява 9 прилаганият 3-месечен EURIBOR, както и това, че към датата на сключване на договора той е минус 0,178 %. Посочено е, че към този момент възнаградителната лихва е в размер на 22%, съгласно чл.7 от договора, като финансовата институция е обезпечила за себе си правната възможност едностранно да променя размера на уговорената ставка на дължимата възнаградителна лихва при промяна в стойността на бенчмарка, чийто администратор е EURIBOR (също изрично посочено), както и в случай, че рефелентният лихвен процент се промени и достигне или надвиши 2%. Тогава периодът на актуализиране на приложимия лихвен процент по кредита става 3 месеца. И в този случай за финансовата институция е уговорена възможност да преизчисли променливия лихвен процент четири пъти в годината. Следователно, в договора са установени обективни критерии за това едностранно изменение на клаузите на договора. Освен това те са изчерпателно изброени, а начинът на определянето на лихвата ясно посочен. Видно е, че едностранната промяна на лихвения процент е свързана с настъпването на обстоятелства, които водят до обективно увеличаване на цената на услугата, без да поставят промяната на лихвата в зависимост от едноличната преценка на кредитора. По своята същност проментивата компонента (референтният лихвен процент) представлява обстоятелство от обективно естество, което не е под контрола на кредитора и притежава лесно измерима пазарна стойност. Както бе посочено по-горе, в договора е уговорен конкретен математически метод за промяна на възнаградителната лихва при настъпване на конкретно обективно обстоятелство – промяна на рефелентния лихвен процент. С оглед на тези съображения съдът намира, че обсъжданите по-горе клаузи от договора, касаещи договорената възнаградителна лихва, не са неравноправни, респ. нищожни. Размерът на годишния процент на разходите е значително под законоустановения в чл. 29, ал. 9 ЗКНИП максимален размер на пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и в чуждестранна валута, определена с постановление на Министерския съвет. В случая следва да се отчита, че кредиторът е небанкова финансова институция, която поначало не разполага със значителен финансов ресурс и ползва по-скъп такъв, в сравнение с търговските банки, поради което лихвените нива по кредитите им са обичайно по-високи. По отношение на таксите по кредита: Съгласно чл.10.1 от договора се дължи такса за осъществени правни и фактически действия преди сключване на договора за кредит в размер на сумата от 153,39 евро, платима при подписване на договора, а съгласно чл.10.2 – такса за проучване на финансовото състояние и анализ на обезпеченията в размер на 0,10% от размера на одобрения кредит, платима при усвояване на кредита. Ищецът счита, че тези две клаузи от договора са нищожни като противоречащи на чл.27, ал.2 ЗКНИП. Този иск е основателен. В тежест на кредитополучателя е въведено задължението за заплащане на такси за преддоговорно обслужване, без да бъде конкретизирано какви точно правни и 10 фактически действия извършва кредиторът. Само на това основание следва да се приеме, че тази клауза от договора е нищожна като неравноправна, водеща до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Друг е въпросът, че начинът, по който е формулирана в договора, не дава възможност на съда да прецени същността й – дали не представлява такса за дейности, свързани с усвояване и управление на кредита. Не би могло да бъде преценено и това дали таксата отговаря на действително предоставена услуга и направени разходи, което от своя страна би довело до създаване в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между произтичащите от договора права и задължения на страните и в противоречине с изискването за добросъвестност. Нищожна е и клаузата на чл.10.2 от договора, според която кредитополучателят дължи такса за проучване на финансовото състояние и анализ на обезпеченията. От начина на формулиране на тази клауза не става ясно за какво точно се дължи, но от наименованието следва, че е за документарен анализ на обезпечението по ипотечен кредит. Съдът счита, че този анализ не представлява услуга, която да се предоставя от кредитора на потребителя, за да се приеме, че с оглед предоставянето й той му дължи такса. По своята правна същност това е дейност по проверка на документите за собственост на предложеното обезпечение по кредита, което се прави по инициатива на финансовата институция, а не по искане на потребителя, а съгласно чл. 27, ал. 2 ЗКНИП кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Съгласно чл.10.2 от договора заплащането на тази такса е при усвояване на кредита, т.е. ако не се заплати, сумата по кредита не би могла да се получи от кредитополучателя. Следователно усвояването на кредита е обусловено от заплащането на таксата от страна на потребителя, който преди това не може да ползва отпуснатия му по сключения и вече действащ договор кредит. Таксата се изисква съобразно договора, като се начислява и събира след отпускането на кредита. Това означава, че кредитната институция задължава с плащане на таксата само потребители, на които вече е отпуснат кредит, а не всички кандидатствали за получаване на кредит лица. На практика финансовата институция не събира таксата на потребители с отказани кредити, защото, след като кредитното искане на потребителя не е одобрено, не се стига до усвояване на средства по кредита и следователно такса не се събира. Съгласно разпоредбата на чл. 14 ЗКНИП кредиторът има право да предостави кредит, само когато оценката на кредитоспособността показва, че потребителят ще може да изпълнява задълженията си, произтичащи от договора за кредит, т. е. оценката на кредитоспособността на потребителя, съответно плащането на такса за това действие предхожда одобряването и отпускането на кредита, което в случая не може да се отнесе за процесната такса, доколкото се установява, че тази такса се дължи от потребителя на етап окончателно одобрение на искането му за кредит, а не след като е извършен 11 документарен анализ на обезпечението по ипотечен кредит. Ето защо, съдът намира, че в случая таксата за проучване на финансовото състояние и анализ на обезпечения е свързана с усвояването на кредита, а не представлява такса за отделна допълнителна услуга, заявена от потребителя. Не се изисква тя да бъде платена предварително – преди одобрение на кредита или с подписване на договора за кредит, а едва след одобрение на кредита и усвояване на средствата от него, като таксата не се заплаща от всички потребители на финансовата институция, а само от тези на които са одобрени кредитните искания и същата се събира непосредствено преди усвояването на средства по кредита. Относно искът за обявяване на нищожност на клаузите на чл.4, ал.3 и чл.5, ал.7, част ІІ от договора: В чл. 4, ал. 3 е предвидено, че в случай на предсрочна изискуемост, върху цялото непогасено задължение, вкл. непогасената главница и договорна лихва, евентуално начислена неустойка за забава по чл.5, ал.7, част ІІ, при забава на плащанията на дължимите погасителни вноски или други задължения по кредита, се начислява лихва в размер на законната лихва за забава – основен лихвен процент, обявен от БНБ за съответния период плюс 10 процентни пункта годишно, от момента на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на пълното погасяване на задълженията. В чл. 5, ал. 7, част II е уговорено заплащане на неустойка при забава на плащанията на дължимите погасителни вноски или други задължения по договора за кредит, продължила повече от 5 дни от датата на падежа, за срока на забавата, считано от първия ден. Неустойката е в размер на 0,2% на ден върху остатъка по главницата за всеки ден забава и се дължи заедно и независимо от лихвата по т.7, част І. Неснователен е искът за прогласяване нищожността на чл. 4, ал. 3, част II от договора за кредит, доколкото основания за това ищецът черпи от несъответното със съдържанието на разпоредбата разбиране, че предвидената лихва за забава е в размер на законната лихва и надбавка от 10 процентни пункта. Съдът напълно се съгласява със становището на ищеца, че изразът „плюс 10 процентни пункта“ следва да се възприема като поясняващ компонентите на законната лихва, тъй като преди него е посочено, че част от нея е и ОЛП, което съответства и на нормативно установения начин на формиране на законната лихва съобразно ПМС № 426 от 18.12.2014 г. Ето защо текстовият израз на клаузата действително сочи, че страните са предвидили лихва за забава (наказателна лихва) в размер на законната лихва, без при формирането му да участва допълнителна надбавка от 10 процентни пункта, завишаваща наказателната лихва над законната лихва. Затова съдът приема, че клаузата е съобразена с максимално предвидения размер на обезщетението за забава в разпоредбата на чл. 43, ал. 2 ЗКНИП, предвиждаща при забава плащания по кредита, обезщетението за забава да не може да надвишава законната лихва, респ. същата е валидна. За нищожна, като противоречаща на императивна норма, следва да бъде 12 приета оспорената от ищеца клауза на чл. 5, ал. 7, част II от договора. Съгласно чл.43, ал.1 ЗКНИП При забава на потребителя кредиторът има право на обезщетение за забава само върху размера на просрочената сума за времето на забавата. Оспорената клауза предвижда заплащане на неустойка за неизпълнение на задълженията на кредитополучателя по договора и/или общите условия, продължило повече от 7 дни, в размер на 0, 2% върху остатъка от главницата за всеки ден неизпълнение. Освен че размерът й на годишна база от 72% (0, 2% х 360 дни) надвишава размера на законната лихва над седем пъти, тя предвижда недопустимо олихвяване на непросрочени задължения, каквато се явява неиздължената главница (без значение е начина по който е изчислена конкретната претендирана неустойка, след като е уговорено нейното начисляване върху целия размер на главницата). Такова съдържание на клаузата, противоречи и на морала и добрите нрави, тъй като неустойката се начислява кумулативно с лихвата по чл. 4, ал. 3 част II и преценена в съвкупност с размер от 72% на годишна база, безспорно надхвърля обезпечителната, обезщетителна и санкционна функции на неустойката, превръщайки я в източник на неоснователно обогатяване. Относно искът за обявяване нищожността на клаузата на чл.13, ал.6 от договора: Съдът намира, че тази клауза е нищожна като противоречаща на добрите нрави. Съгласно чл. 43, ал.1 ЗКНИП при забава на потребителя кредиторът има право на обезщетение за забава само върху размера на просрочената сума за времето на забавата. Обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва – ал.2 на посочения текст. Освен това в тази връзка следва да се има предвид и разясненията, дадени в ТР № 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС, т.2, а именно, че размерът на вземането при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането. В случая задължението на длъжника включва освен непогасения остатък от главницата и договорната лихва, и начислената лихва за забава и други обезщетения, такси, разходи и задължения по кредита. Уговореният размер на неустойката е 20% и се дължи наред с другите уговорени обезщетения върху непогасеното задължение в чл.4, ал.3, част ІІ и чл.13, ал.6, част ІІ, което означава, че тя надхвърля многократно очакваните вреди от неизпълнението. Договореният размер от 20% еднократно не е насочено към проявление на нейните функции, а поскоро е несправедливо от гледна точка на обществения морал съглашение, което води до облагодетелстване на кредитора за сметка на длъжника. С оглед на гореизложеното съдът намира, че искът за обявяване на целия договор за нищожен е неоснователен. Неоснователни са и исковете за обявяване за нищожни на клаузите от договора по чл.7.1 и 7.2, част І и по чл. 4, ал. 3 част II. Основателни са исковете по на чл.10, част І, чл.10.2, част І, чл. 5, ал. 7, част II и чл.13, ал.6, част ІІ, поради което тези клаузи следва да бъдат 13 обявени за нищожни. На основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв в полза на адв. Б. Г. Й. следва да се присъди адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ищеца сума в размер на 1200 лв. за исковото производство по съединените дела. На държавата, в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Окръжен съд – Стара Загора ответникът дължи сумата от 943,54 лв. за държимата по делото държавна такса съобразно уважената част от исковете на основание чл.78, ал.6 ГПК. Воден от горните мотиви, съдът

РЕШИ: ОТХВЪРЛЯ предявения от Г. С. Г. с ЕГН **********, от гр. Ч., ***, чрез адв. Б. Г. Й., срещу „К.т.“ АД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., ***, представлявано от А.В.Г. и В.С.Х., иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за кредит „Баланс“ № 159- 2022/23.06.2022 г. в неговата цялост като неоснователен. ОТХВЪРЛЯ предявените при условията на евентуалност искове по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 ЗЗП, искове за прогласяване нищожността на клаузите по чл.7.1 и 7.2, част І и по чл. 4, ал. 3 част II от договор за кредит „Баланс“ № 159-2022/23.06.2022 г. като неоснователни. ОБЯВЯВА за нищожни по предявените от Г. С. Г. с ЕГН **********, от гр. Ч., ***, чрез адв. Б. Г. Й., срещу „К.т.“ АД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., ***, представлявано от А.В.Г. и В.С.Х., искове по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 от ЗЗП, клаузите на чл.10, част І, чл.10.2, част І, чл. 5, ал. 7, част II и чл.13, ал.6, част ІІ от сключения между страните договор за кредит „Баланс“ № 159-2022/23.06.2022 г. ОСЪЖДА „К.т.“ АД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., ***, представлявано от А.В.Г. и В.С.Х., да заплати на АДВОКАТ Б. Г. Й., с личен номер **********, гр. С., ***, сумата от 1200 лв. за оказаната помощ на ищеца по делото Г. С. Г.. ОСЪЖДА „К.т.“ АД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., ***, представлявано от А.В.Г. и В.С.Х., да заплати на държавата, в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Окръжен съд – Стара Загора сумата от 943,54 лв. за дължимата по делото държавна такса съобразно уважената част от исковете на основание чл.78, ал.6 ГПК. Решението може да бъде обжалвано пред Апелативен съд – Пловдив в 2- седмичен срок от връчването му на страните.