Кредирект – Гражданско дело № 20255210100589, по описа на Районен съд – Велинград, I–ви състав

РЕШЕНИЕ № 210 гр. гр.Велинград, 12.06.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИНГРАД, I – ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав: Председател: ЛИЛИЯ Г. ТЕРЗИЕВА при участието на секретаря МАРИЯ АНГ. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от ЛИЛИЯ Г. ТЕРЗИЕВА Гражданско дело № 20255210100589 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 26 ЗЗД Предявен е от А. А. М., ЕГН **********, адрес гр. ****, против „Кредирект“ ЕООД, ЕИК 207024290, със седалище и адрес на управление: Столична община, район “Младост”, гр. София, бул. “Цариградско шосе” №115 Е, ет. 5, представлявано от Н.П.П., иск с правно основание чл. 26, ал. 1, във вр. с чл. 10, ал. 1 от ЗПК, във вр. с чл.11, ал. 1, т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 19, ал. 2 от ЗПК във вр.чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 23 от ЗПК, с който се иска да се прогласи недействителността на Договор за потребителски кредит №1050430 от 05.04.2024г.. Ищецът твърди, че на 05.04.2024 г. е сключил договор за потребителски кредит №1050430 от 05.04.2024 г. с ответното дружество, по силата на който му е отпуснат кредита в размер на 2200 лева, при годишен процент на разходите от 62,95%, с фиксиран лихвен процент от 50%, при обезпечение: поръчител или банкова гаранция, с обща сума за плащане в размер на 3 314,66 лв.. Сочи, че разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури обезпечение, а при неизпълнение дължи неустойка в размер на 4 206.64 лева. Поддържа, че клаузата представлява скрито възнаграждение за кредитора, което не е включено при определяне на ГПР, като стремежът е по този начин да се заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Сочи, че така формулираната неустойката излиза извън присъщите й функции и представлява скрито възнаграждение, за кредитора, поради което е следвало да бъде включена в общия разход по кредита. Поддържа, че клаузата е нищожна, тъй като с нея се предвижда обезщетение за неизпълнението на 1 едно акцесорно задължение – не дадено обезпечение, от което пряко обаче не произтичат вреди. Излага, че по посочения начин се заобикаля чл.33, ал.1 от ЗПК. Твърди, че в случая не е спазено изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като не е посочен правилния размер на общо дължимата сума, в който да е включен и вземането за неустойка в размер на 4206,64 лв.. Твърди, че е налице нарушение и на чл.10, ал.1 от ЗПК, тъй като в договора липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, което е самостоятелно основание за нищожността му. Излага, че всичко това поставя потребителя в неравностойно положение и се явява в директно противоречие с чл. 3, ал. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ЕИО. Поддържа, че процесните клаузи на договора не са индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал.2 от ЗЗП, а се касае до еднотипни договори върху чието съдържание потребителят не може да влияе. Предвид изложеното моли исковете да бъдат уважени. Претендира разноски. Ангажира доказателства. В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответното дружество депозира отговор, с който оспорва исковата молба като неоснователна. Твърди, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея и че настоящият случай е именно такъв. Излага, че неустоечната клауза не е част от съществените параметри на договора за заем, а е договорена между страните за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя и ако неустойката се приеме за нищожна, то същата ще се счита изначално за неуредена между страните, респективно твърдението за нищожност на целия договор поради това, че тя не е включена в ГПР са неоснователни. Поддържа, че клаузите на договора са съобразени с всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по реда на който е сключен процесния договор. Твърди, че при нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 68.95% и ГПР определен в процесния договор в размер на 62.95%, е видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Излага, че уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР, тъй като кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора, а в настоящия случай е уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. Поддържа, че клаузите на договора, включително оспорените не са във вреда на потребителя, отговарят на изискването за добросъвестност и не водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Твърди, че клаузите са уговорени индивидуално с потребителя, същите са ясно и точно описани, като дават на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към търговеца, която е била налице както преди сключване на договора, така и при 2 подписването му. Твърди, че в периода 2023 г. – 2024 г. ищецът е сключил общо четири договора, които съдържат уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита, от което следва, че ищецът е сключил договорите с единствената цел да се обогати за сметка на ответника, като ползва кредитите, а след това заведе искове за недействителност, което от своя страна е в пряко противоречие с добросъвестността, която страните си дължат в преддоговорните отношения по чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение. Сочи, че гореизложените факти водят и до явния извод, че е налице индивидуално договаряне и добросъвестност от страна на кредитора, тъй като в продължение на 2 години ищецът е ползвал многократно един вид кредитен продукт, респективно многократно се е запознавал с условията му, като по всеки отделен кредит е получавал преддоговорна информация и сам е избирал да се обвърже с клаузите за неустойка при безспорното знание за икономическите последици на тези уговорки. Твърди, че настоящият договор следва да се тълкува в контекста на трайните отношения между страните, създадени на база четирите договора за кредит, които съдържат една и съща уговорка и предоставят идентични кредитни продукти при идентични условия. В този смисъл сочи съдебна практика- Решение № 3515 от 18.04.2022 г. на СРС по гр. д. № 2301/2022 г.; Решение № 265416 от 13.08.2021 г. на СГС по гр. д. № 13847/2018 г. и цитираната в него т. 57 от Решение на Съда (втори състав) от 20 септември 2017 година по дело C-186/16 (Ruxandra Paula Andriciuc и др. срещу Banca Romвneasca SA). Предвид изложеното моли исковете да се отхвърлят. Ангажира доказателства. Претендира разноски. Съдът, като взе предвид доводите на страните, прецени събраните по делото доказателства, съгласно чл.235 ГПК, намира за установено следното от правна и фактическа страна: За основателността на предявения иск в тежест на ищцата е да докаже наличие на облигационно отношение, соченото основание за недействителност-неравноправност съгласно ЗЗП и ЗПК, а в тежест на ответника е да установи индивидуалното уговаряне на оспорената клауза. С доклада по делото са обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване всички обстоятелствата, включени във фактическия състав на спорното право, като единственото спорно обстоятелство между страните е налице ли са неравноправни клаузи в процесния договор и водят ли те до неговата нищожност. Не е спорно между страните, а и от представените по делото доказателства се установява, че на 05.04.2024 г. между А. А. М. и “Кредирект“ ООД е сключен Договор за потребителски кредит № 1050430. Съгласно него, заемодателя е предоставил на заемателя сума в размер на 2200 лв., която е следвало да бъде издължена на 18 месечни погасителни вноски, първите четири от които в размер на 91,67 лв., а останалите 14 в размер на 210,57 лв., платими на дата, посочена в Погасителен план, неразделна част от договора. 3 Уговорен бил фиксиран лихвен процент в размер на 50 % и ГПР от 62,95 %. Общата сума, която кредитополучателя се задължила да върне възлизала на 3314,66 лв., платима до 06.10.2025 г.. Съгласно чл. 6 от договора, страните са се споразумели договорът да бъде обезпечен с поне едно от посочените обезпечения, а именно: чл.6, ал.1. банкова гаранция или чл. 6, ал.2. поръчител, отговарящ на условията на чл. 6, ал. 2, т. 1- т. 6 от договора. На основание чл. 18 от Договора, ако заемателят не изпълни задължението си да предостави някое от предвидените в чл. 6 обезпечения в двудневен срок от сключването на договора, следвало да заплати на заемодателя неустойка в размер на 4206,64 лв. С подписването на договора за заем, заемателят се считал за уведомен за нейното начисляване. Начислената неустойка се заплащала разсрочено, съгласно включен в договора погасителен план. Съобразно приетата по делото, без възражения от страните, съдебноикономическа експертиза – по процесния договор, която съдът кредитира като пълна и обективно изготвена, направените вноски по кредита са в общ размер на 2220,30 лв.. Вещото лице е изложило, че законната лихва на 05.04.2024 г. е била 13,79 %, а в ГПР от 62,95 % е включен само договореният годишен лихвен процент от 50 %. В заключението е посочено, че сумата договорена за неустойка е в размер на 4206,64 лв., дължима на 18 месечни вноски и ако същата бъде включена в общите разходи по кредита, то размера на ГПР би бил равен на 601,60 %. След анализ на съдържанието на договора, съдът приема, че той е за потребителски кредит, чиято правна регулация се съдържа в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, а по силата на препращащата разпоредба на чл. 24 ЗПК – и в Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК. Разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен. С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е въведено. При извършената служебна проверка относно действителността на сключения между страните договор и като взе предвид наведените в тази насока правни доводи в исковата молба, съдът констатира следното: Ищецът е потребител по смисъла на §13, т.1 ДР на ЗЗП, тъй като е 4 сключил през 2024 г. договор за потребителски кредит като физическо лице и процесният договор не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност. Клаузите в договора за кредит не са индивидуално уговорени, доколкото са изготвени предварително от търговеца и ищецът не е имал възможност да влияе върху тяхното съдържание. Възраженията на ответното дружество, че поради сключването в кратък период от време на множество еднотипни договори между страните е налице индивидуално уговаряне на клаузите им е недоказано. Не са ангажирани доказателства в тази насока, но дори и да беше доказано от простия факт на сключването им, не може да се направи такъв извод. Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗПК неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случай на договор при общи условия. Ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия, доставчикът следва да докаже твърдения факт, че някоя клауза е договорена индивидуално. Принципно няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва или неустойка за забавено плащане на парични задължения над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. С ПМС № 72/08.04.1994 г. е определен само размерът на законната лихва, като със заключителната разпоредба § 1 е отменено ПМС № 1238/25.06.1951 г. – за определяне на максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен нов максимален размер. Съдът намира, че въпросните клаузи са сключени в условията на неравнопоставеност, водещи до нищожност, поради противоречие с добрите нрави. Добрите нрави са критерии за норми на поведение, които се установяват в обществото, поради това, че мнозинството от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. Добрите нрави са морални норми, на които законът придава правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Една сделка противоречи на добрите нрави, ако с нея: се договарят необосновано високи цени; неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота; използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг; се цели недобросъвестна конкуренция; използва се монополно положение, за да се наложи на другата страна неизгодно условие. Съгласно трайно установената практика на ВКС( решение № 906/ 30.12.2004 г., по гр. д. № 1106/2003 г., на ІІро гр. отд. на ВКС; решение № 378/ 18.05.2006 г., по гр. д. № 315/2005 г., на ІІро гр. отд. на ВКС; определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. 5 на ІV-то гр. отд. на ВКС) за противоречаща на добрите нрави, нарушаваща принципа за справедливост, понеже се създава възможност за неоснователно обогатяване, се счита клауза за лихва, многократно превишаваща размера на законната лихва за просрочени задължения, която се определя от Държавата, като се застъпва виждането, че уговорка за лихва надвишаваща трикратния размер на законната лихва при липса на обезпечение, какъвто е настоящия случай е противна на добрите нрави. В процесния договор уговорения размер на фиксиран годишен лихвен процент по заема /ГЛП/ надвишава трикратния размер на законната лихва, поради което настоящ състав го намира за нищожни на основание противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1 предл. 3 ЗЗД/. Неоснователно е възражението на ответното дружество, че тъй като в кратък период от време между страните са сключени множество еднотипни договори за заем, в които уговорката за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита съществува, то ищецът е бил недобросъвестен при сключване на процесния договор. На първо място не са ангажирани доказателства, от които да се установява, че между страните такива множество заемни правоотношение съществуват, а на не са ангажирани доказателства, от които да се установява, че към датата на възникване на процесната облигационна връзка ищецът е знаел или би могъл разумно да предполага за неравноправния характер на уговорката. От приетата по делото експертиза се установи с категоричност, че ГПР по процесния договор надвишава многократно нормативно установения му размер, съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузите, с които той е уговорен в такъв размер следва да се приемат за нищожни. С оглед приетите по-горе постановки съдът намира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти и следва да се приеме, че същият е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т.9 и т. 10 ЗПК. По изложените съображения съдът счита, че искът следва да се уважи изцяло. По разноските: На основание чл. 78, ал.1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени направените разноски в общ размер на 796,39 евро, представляваща заплатена държавна такса, адвокатско възнаграждение и депозит за вещо лице. Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл.26, ал. 1ЗЗД във вр. с чл. 10, ал. 1 от ЗПК във чл. 11, ал. 1, т. 10, във вр. 19, ал. 2 ЗПК, във вр. с чл. 22 от ЗПК, сключения между А. А. М., ЕГН **********, адрес гр. **** и „Кредирект“ ЕООД, ЕИК 207024290, със седалище и адрес на управление: Столична община, район “Младост”, гр. София, бул. “Цариградско шосе” №115 Е, ет. 5, представлявано от Н.П.П., Договор за потребителски кредит №1050430 от 05.04.2024 г.. ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „Кредирект“ ЕООД, ЕИК 207024290, със седалище и адрес на управление: Столична община, район “Младост”, гр. София, бул. “Цариградско шосе” №115 Е, ет. 5, представлявано от Н.П.П., ДА ЗАПЛАТИ на А. А. М., ЕГН **********, адрес гр. ****, сумата от 796,39 евро, разноски в настоящото производство. Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пазарджик в двуседмичен срок от връчване на препис на страните.