Кредирект – Гражданско дело №  202551110154038, по описа на Софийски Районен съд, 175-ти състав

 

РЕШЕНИЕ № 8088 гр. София, 03.05.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ,

в публично заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав: Председател: ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА В. Х.ВА като разгледа докладваното от ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ Гражданско дело № 20251110154038 по описа за 2025 година Предявени са за разглеждане обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД Ищецът В. Б. А. предявява срещу „К“ ЕООД установителен иск за прогласяване недействителността/нищожността на Договор за потребителски кредит № 1241010 от 03.02.2025 г., сключен от разстояние, по който му е отпуснат кредит в размер на 5 500 лв., при уговорени 18 месечни вноски, фиксиран лихвен процент 50 %, ГПР 62,98 %, обща сума за плащане 8380,35 лв. и застрахователна премия 40 лв., като твърди, че договорът е недействителен поради нарушение на императивните изисквания на ЗПК и наличие на неравноправни и нищожни клаузи. Ищецът излага, че в договора е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, а при неизпълнение на това задължение се дължи неустойка в размер на 5 317,45 лв., която според него по съществото си представлява скрито възнаграждение за кредитора, пряко свързано с договора и изначално известно на ответника, поради което е следвало да бъде включено в ГПР и в общата дължима сума. Поддържа, че посоченият в договора ГПР не отразява действителните разходи по кредита, тъй като не включва неустойката, а и липсва ясна методика за формирането му, поради което са нарушени чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 10, чл. 19, ал. 1, 2 и 4, чл. 21, чл. 22 и чл. 23 ЗПК. Според ищеца, ако неустойката бъде включена в реалния разход по кредита, ще се достигне до значително надхвърляне на допустимия размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди още, че клаузата за обезпечение и санкционирането на непредоставянето му след отпускане на кредита прехвърля върху потребителя риска от неизпълнение на задължението на кредитора да извърши предварителна оценка на кредитоспособността, създава опасност от свръхзадлъжнялост и противоречи на целите на Директива 2008/48/ЕО. Поддържа и че 1 неустойката е извън присъщите функции, не обезщетява реални вреди, служи за неоснователно обогатяване на кредитора и заобикаля ограниченията на закона, включително чл. 33, ал. 1 ЗПК, като кумулира допълнително обезщетение с мораторната лихва. Позовава се и на режима на неравноправните клаузи по чл. 143–148 ЗЗП, като сочи, че договорът е типов и неиндивидуално уговорен. С петитума моли съдът да прогласи недействителността на целия договор и да му присъди разноските. Ответникът „К“ ЕООД оспорва изцяло иска като неоснователен и още в началото иска съдът да задължи страните да проведат информационна среща за медиация, като се позовава на чл. 140а ГПК и на договорна клауза в договора, предвиждаща медиация преди сезиране на съда. По съществото на спора ответникът поддържа, че не е налице недействителност на договора по ЗПК, като изтъква, че дори евентуална нищожност на клаузата за неустойка не би довела до недействителност на целия договор с оглед чл. 26, ал. 4 ЗЗД, тъй като договорът може да се прилага и без нея. Твърди, че договорът е сключен при спазване на изискванията на ЗПК и ЗПФУР, като за доказване на това представя лог файл, искане за сключване на договор за кредит и изпратен на ищеца стандартен европейски формуляр, от които според него се установява, че кредитополучателят е бил предварително и подробно запознат с всички условия на кредита, сам е избрал параметрите му и договорът е сключен добросъвестно. Ответникът оспорва тезата, че неустойката следва да бъде включена в ГПР, като поддържа, че тя не представлява разход по кредита към датата на сключване на договора, а е последица от евентуално бъдещо неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, дължима само при настъпване на конкретни условия след изтичане на 14- дневен срок, поради което по силата на закона и Директива 2008/48/ЕО не е част от ГПР. Поддържа, че посоченият в договора ГПР от 62,98 % е законосъобразен и не надхвърля максимума по чл. 19, ал. 4 ЗПК, като сочи нормативен лимит към датата на договора от 64,10 %. Отделно ответникът поддържа, че лихвата е индивидуално уговорена, ясна, фиксирана за целия срок и подробно разписана в погасителния план, поради което не е неравноправна и не противоречи на добрите нрави. Излага, че проверка на кредитоспособността е извършена, а дори да не бе извършена, последицата не е нищожност на договора, а евентуална административнонаказателна отговорност. Относно неустойката твърди, че тя е действителна, уговорена е като санкция за неизпълнение на доброволно поето задължение за предоставяне на обезпечение, потребителят е имал възможност да въздейства върху настъпването , както и да се откаже от договора в 14-дневен срок по чл. 29 ЗПК, поради което не може да се приеме за противоречаща на добрите нрави или за неравноправна. Ответникът оспорва и всички твърдения за липса на прозрачност, като сочи, че и договорът, и стандартният европейски формуляр, и погасителният план съдържат ясна и разбираема информация за всички възможни задължения на потребителя. Претендира разноски. От фактическа страна съдът установява следното: По делото е приет като писмено доказателство Договор за обезпечен потребителски кредит № 1241010/03.02.2025 г., от съдържанието на който се установява, че „К“ ЕООД е кредитор, а В. Б. А. —кредитополучател. Уговорен е кредит в размер на 5 500 лв., срок 18 2 месеца, фиксиран годишен лихвен процент 50 %, ГПР 62,98 %, обща сума за плащане 8 380,35 лв., както и погасителен план с 5 вноски по 229,17 лв. и 13 вноски по 556,50 лв. В договора е посочена и застрахователна премия 40 лв. Приет по делото е и Стандартен европейски формуляр, в който се съдържа преддоговорната информация, съвпадаща с основните параметри на кредита: кредит 5 500 лв., срок 18 месеца, 5 вноски по 229,17 лв. и 13 вноски по 556,50 лв., главница 5 500 лв., лихва 2 880,35 лв. и общо 8 380,35 лв. Формулярът съдържа и информация за изискваното обезпечение: при кредит над 2 000 лв. потребителят следва да осигури един поръчител с осигурителен доход не по-малък от три минимални работни заплати или двама поръчители с доход не по-малък от две минимални работни заплати всеки. В същия формуляр е посочено, че срокът за предоставяне на обезпечение е 14 дни от сключването на договора, а при неизпълнение се начислява неустойка в размер на 5 317,45 лв. От приетото по делото искане за сключване на договор за кредит се установява, че кредитът е заявен като потребителски, с размер на 2 812,11 евро, равностоен на 5 500 лв., с 18 вноски. Документът съдържа лични и контактни данни на заявителя, данни за месторабота, както и посочени приходи в размер на 0 евро и разполагаем доход от 109 евро. Посочена е банкова сметка, по която ищецът желае да получи одобрения заем. От приложенията към договора се установява, че договорът за поръчителство е изготвен като бланков формуляр, без попълнени конкретни поръчители в представения екземпляр. В споразумението за консолидиране на плащанията е предвидено, че ако кредитополучателят не предостави обезпечение в 14-дневен срок, погасителните плащания се променят на една вноска в размер на 675,80 лв. и последващи вноски по 766 лв., което води до общо задължение в размер на 13 697,80 лв. — сума, съвпадаща с твърдяното от ищеца общо задължение, включващо главница, договорна лихва, застрахователна премия и неустойка. От правна страна съдът установява следното: Исковата молба е допустима, а предявеният с нея искът е допустим. Ищецът е страна по процесния договор и има правен интерес да иска установяване на неговата недействителност, тъй като ответникът поддържа действителността на договора и съществуването на задълженията по него. Разгледан по същество, искът е основателен. Договорът, предмет на спора е договор за потребителски кредит. Ищецът е физическо лице — потребител, а ответникът е търговско дружество, предоставящо кредити по занятие. Поради това към договора се прилагат императивните правила на Закона за потребителския кредит и правилата на Закона за защита на потребителите относно неравноправните клаузи. ЗПК изисква договорът за потребителски кредит да съдържа годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания. ГПР изразява общите разходи по кредита — настоящи или бъдещи, преки или косвени — като годишен процент от общия размер на кредита. Когато тези изисквания не са спазени, договорът е недействителен. В случая в договора и в стандартния европейски формуляр е посочен ГПР 62,98 % и обща сума за плащане 8 380,35 лв. Тази сума обаче е формирана без включване на неустойката от 5 317,45 лв. при непредоставяне на обезпечение. Съдът приема, че тази сума, макар формално наименувана „неустойка“, по икономическата си функция представлява разход, пряко свързан с кредита и известен на кредитора още при сключване на договора. Този извод следва от няколко обстоятелства. Първо, задължението за обезпечение не е 3 поставено като предварително условие за отпускане на кредита. Кредитът е сключен и предоставен като необезпечен, а обезпечението следва да бъде осигурено допълнително в 14-дневен срок. Второ, договорът предварително урежда не само размера на „неустойката“, но и начина, по който тя ще се включи в погасителните плащания чрез отделен погасителен режим при непредоставено обезпечение. Трето, размерът — 5 317,45 лв. — е почти равен на главницата от 5 500 лв. и значително надхвърля обичайна обезпечителна или обезщетителна функция. Четвърто, в представеното искане за кредит са отразени данни за липса на декларирани приходи и отрицателен разполагаем доход, поради което изискването за поръчител с високи осигурителни доходи след отпускане на кредита не може да се възприеме единствено като реално очаквана обезпечителна мярка. Следователно клаузата за неустойка не е обикновена санкция за бъдещо неизпълнение, която да остане извън ГПР. Тя е част от предварително заложен механизъм, чрез който кредиторът договаря два икономически режима на кредита: по-ниска обща сума при представяне на обезпечение и значително по-висока обща сума при непредставянето му. Когато кредиторът предварително предвижда, калкулира и разсрочва този разход, същият е известен и пряко свързан с договора. Формалното му наименование като „неустойка“ не е решаващо за правната му квалификация. В тази насока е и практиката на Съда на ЕС по дело C‑714/22, според която разходи, свързани с договор за потребителски кредит, следва да се включват в общия разход и в ГПР, когато са задължителни за получаване на кредита или когато договорната конструкция прикрива действителната цена на кредита. Когато договорът не посочва ГПР, включващ всички релевантни разходи, правото на ЕС допуска национална последица, при която потребителят дължи само главницата. Сходен е и изводът в практиката на ВКС след това решение на Съда на ЕС: неправилното посочване на ГПР, когато той не включва всички разходи по кредита, е приравнимо на липса на този съществен реквизит и води до недействителност по чл. 22 ЗПК. Неоснователно е възражението на ответника, че неустойката не следва да се включва в ГПР, защото е дължима само при бъдещо неизпълнение. Разпоредбата, която изключва разходите при неизпълнение, не може да се прилага механично към плащане, което по същество представлява предварително определено оскъпяване на кредита и е включено в алтернативен погасителен план. Ако подобни плащания бъдат изключвани само заради наименованието „неустойка“, това би позволило заобикаляне на императивния таван на ГПР и би лишило потребителя от възможност да сравни реалната цена на кредита с други кредитни продукти. Неоснователно е и възражението, че евентуалната нищожност на клаузата за неустойка не води до недействителност на целия договор. В случая недействителността не се извежда единствено от самостоятелната нищожност на отделна клауза. Порокът засяга задължителното съдържание на договора — посочените ГПР и обща сума за плащане. Когато тези елементи не отразяват действителната икономическа тежест за потребителя, е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а специалната последица по чл. 22 ЗПК е 4 недействителност на договора. Общото правило на чл. 26, ал. 4 ЗЗД не може да дерогира специалната императивна последица, предвидена в ЗПК за защита на потребителя. Чл. 26 ЗЗД урежда нищожността на договори, противоречащи на закона или заобикалящи го, както и правилото за частична нищожност, но когато специалният закон постановява недействителност на целия договор при липса или неточност на съществен потребителски реквизит, приложение намира специалният режим. Допълнително, клаузата за неустойка има и неравноправен характер. Тя поставя потребителя в значително неблагоприятно положение, като го задължава да заплати необосновано висока сума при неизпълнение на допълнително задължение за предоставяне на обезпечение. ЗЗП определя като неравноправна уговорка, която във вреда на потребителя не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие, включително клауза, която задължава потребителя при неизпълнение да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка; неравноправните клаузи са нищожни, освен ако са индивидуално уговорени. В случая договорът, стандартният европейски формуляр, искането за кредит, бланковият договор за поръчителство и споразумението за консолидиране на плащанията са изготвени като предварително формулирани документи. Ответникът не установява ищецът да е имал реална възможност да влияе върху съдържанието на клаузата за неустойка. Правото на отказ в 14-дневен срок не санира порока. Задължението за предоставяне на ясна, вярна и пълна информация относно ГПР и общата сума, дължима от потребителя, съществува преди и към момента на сключване на договора. Потребителят не следва да бъде поставян в положение да установява действителната цена на кредита едва след сключването му и да разчита на последващ отказ, за да избегне неблагоприятните последици. Не е необходимо назначаване на съдебно-счетоводна експертиза, за да се приеме, че посоченият ГПР е неверен. Достатъчно е, че договорът съдържа фиксирана, предварително известна и значителна сума от 5 317,45 лв., която не е включена в ГПР и в посочената обща сума за плащане. Точният математически размер на ГПР след включването не е решаващ за извода, че посоченият в договора ГПР не отговаря на действителния разход по кредита. Още повече, към 01.02.2025 г. основният лихвен процент е 2,82 %, поради което законовият таван по чл. 19, ал. 4 ЗПК е 64,10 %, а посоченият договорен ГПР 62,98 % е непосредствено под този праг. Включването на допълнителна сума от 5 317,45 лв. би променило съществено икономическата тежест на кредита. При тези съображения съдът приема, че процесният договор е сключен в нарушение на императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК във връзка с чл. 19 ЗПК, поради което е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Последицата по чл. 23 ЗПК е, че при обявяване на договора за недействителен потребителят дължи само чистата стойност на кредита, без лихви и други разходи, но в настоящото производство съдът се произнася само по установителния иск за недействителност, тъй като осъдителни претенции между страните не са предмет на делото. При този изход на делото право на разноски има ищцовата страна. Ищецът В. А. е поискал в исковата молба и в Заявление с вх. № 100418/30.03.2026 г. присъждане на разноски. Не е представен списък по чл. 80 ГПК. Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 547, 92 лева /280, 15 евро/ и е представляван от адвокат, с когото е сключил Договор за правна защита и съдействие от 12.08.2025 г. с договорено възнаграждение в размер на 680 лева. Представено е платежно нареждане за сума в размер на 1 300 лева от 23.09.2025 г. с наредител В. А. в полза на Б. Й.. С представеното платежно нареждане не е доказано, че е извършено плащане в полза на Б. Й. по аргумент на чл. 75, ал. 3 ЗЗД. Съдът приема липса на доказателство за заплатено адвокатско възнаграждение, поради което ответникът не следва да бъде осъден да го заплаща. Ответникът следва да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер на 280, 15 евро – заплатена държавна такса по делото. Водим от горното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от В. Б. А., ЕГН ********** с адрес: гр. София, ж.к. „М-4“, бл. 447, вх.1, ет. 1, ап. 1 срещу „К“ ЕООД, ЕИК ******* със седалище и адрес на управление: гр. София, район „М“, бул. „ЦШ“ № 115Е, ет. 5, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо и предл. трето ЗЗД, че Договор за обезпечен потребителски кредит № 1241010 от 03.02.2025 г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, чл. 19 ЗПК и чл. 26, ал. 1 ЗЗД. ОСЪЖДА „К“ ЕООД, ЕИК ******* със седалище и адрес на управление: гр. София, район „М“, бул. „ЦШ“ № 115Е, ет. 5, да заплати на В. Б. А., ЕГН ********** с адрес: гр. София, ж.к. „М-4“, бл. 447, вх.1, ет. 1, ап. 1 на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер на 280, 15 евро – заплатена държавна такса по делото.

Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.