Сити кеш – Гражданско дело № 20241110156246, по описа на Софийски Районен съд, 182-ри състав

 

РЕШЕНИЕ № 4519 гр. София, 09.03.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 182 СЪСТАВ, в публично заседание на десети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав: Председател: МИХАЕЛА КАСАБОВАХРАНОВА при участието на секретаря Виктория С. Иванова Докова като разгледа докладваното от МИХАЕЛА КАСАБОВА-ХРАНОВА Гражданско дело № 20241110156246 по описа за 2024 година Производство е образувано по искова молба на В. К. Б. срещу „С.к.“ ООД, с която са предявени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях Договор за потребителски кредит № 11*****/22.07.2024 г. е нищожен, евентуално, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора, предвиждаща заплащане на неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение е нищожна. В исковата молба се твърди, че 22.07.2024 г. между В. К. Б. и „С.К.“ ООД е сключен Договор за потребителски кредит № 11*****, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата от 511,29 евро (1000 лв.), която последният се е задължил да върне до 24.03.2025 г. при фиксиран лихвен процент – 50 % и годишен процент на разходите /ГПР/ от 62,28 %. Съгласно чл. 5, ал. 1 договорът за кредит следва да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка за периода от сключване на договора за кредит до изтичане на шест месеца след падежа на последната редовна вноска в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, включваща главница и договорна лихва; поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: при един поръчител осигурителният доход следва да е в размер на не по-малко от седем пъти размера на минималната работна заплата за страната, а при двама поръчители размерът на осигурителния доход на всеки следва да е в размер на не по-малко от четири пъти минималната работна заплата за страната. Съгласно чл. 11, ал. 1 от договора, ако кредитополучателят не представи обезпечение в тридневен срок от сключването на договора или предоставеното обезпечение не отговаря на посочените условия, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 430,81 евро (842,59 лв.), която ще бъде заплащана разсрочено. Поддържа, че се касае за еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе и излага съображения, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – поради това, че липсва ясно разписана методика за формиране на ГПР и в него не е включен разходът за неустойка, поради което 1 последният е неясен, както и на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК – поради това, че ГПР от 62,28 % надвишава петкратния размер на законната лихва. Счита, че клаузите в процесния договор не са индивидуално уговорени. По отношение на клаузата за заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение навежда доводи, че тя не е свързана пряко с претърпени вреди и е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване на кредитора, като заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Моли за уважаване на предявения иск. Претендира разноски. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който ответникът оспорва предявените искове. Излага подробни съображения, че не е налице недействителност по смисъл на ЗПК. Поддържа, че уговорената неустойка не следва да бъде включвана в ГПР по кредита, тъй като е дължима след сключването на договора. Сочи, че още към момента на сключването заемополучателят е бил уведомен за всички суми, за които би могъл да се задължи по договора, в това число и за дължимата неустойка, като е имал право на отказ от договора, от което право не се е възползвал. Навежда клаузите в процесния договор да отговарят на изискването за добросъвестност, да са индивидуално уговорени, като същият е бил наясно с икономическите поледици от сключването на договора. Навежда твърдения, че за периода 2020 г. – 2024 г. ищецът е сключил общо 8 договора за потребителски кредит с ответника, които включват задължение за заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита, поради което производството по настоящото дело следва да се тълкува в контекста на трайните взаимоотношения между страните. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски. В срока по чл. 211 ГПК „С.К.“ ООД е предявил насрещни искове главен с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД и евентуален иск по чл. 23 ЗПК за осъждане на В. К. Б. да заплати на дружеството сумата от 511,29 евро (1000 лв.), представляваща главница по договора за потребителски кредит, евентуално чистата стойност на нищожния договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба – 04.02.2025 г. до окончателното плащане. Поддържа, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № 11*****, по силата на който е предоставил на В. Б. сумата от 511,29 евро (1000 лв.), при ГПР в размер на 62,28 %, като падежът на последната вноска е бил 24.03.2025 г. Поддържа, че ищецът не е правил плащания за погасяване на задълженията си по договора, поради което към 29.01.2025 г. същите са в размер на 511,29 евро (1000 лв.) главница, 117,80 евро (230,40 лв.) възнаградителна лихва, 397,61 евро (777,65 лв.) неустойка и 145,67 евро (284,91 лв.) такси и „С.К.“ ООД отправя волеизявление за обявяване на дължимата сума по кредита за предсрочно изискуема. С оглед на изложеното моли за осъждането на ответника да му заплати сума в размер на 511,29 евро (1000 лв.) на основание неизпълнение на договора, а в случай на обявяването му за недействителен същата сума се претендира на основание чл. 23 ЗПК. Претендира разноски. В срока по чл. 131 ГПК К. Б. е подал отговор на насрещната искова молба, с който оспорва предявения главен иск, но не оспорва предявения евентуален иск. Поддържа, че поради това, че сключеният договор за потребителски кредит е нищожен „С.К.“ ООД с поведението си е дал повод за завеждане на делото, и разноските следва да се възложат върху него. Софийският районен съд, след като взе предвид становищата на страните и ангажираните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намери за установено следното от фактическа страна: С приетия за окончателен доклад по делото е отделено за безспорно между страните, че на 22.07.2024 г. между тях е сключен Договор за потребителски кредит № 11*****, по силата на който „С.к.“ ООД е предоставил на В. К. Б. сумата от 511,29 евро (1000 лв.), която последният се е задължил да върне до 24.03.2025 г. при годишен процент на разходите /ГПР/ от 62,28 %, както и че уговорената сума за неустойка не е 2 включена в ГПР. Горните обстоятелства не само са обявени за безспорни в отношенията между страните, но и се установяват от приетия по делото сключен Договор за потребителски кредит № 11*****/22.07.2024 г., съгласно който „С.к.“ ООД е предоставил на В. К. Б. заем в размер на 511,29 евро (1000 лв.)главница, при фиксиран годишен лихвен процент /ГЛП/ от 50 % и годишен процент на разходите /ГПР/ от 62,28 %, като общата сума за погасяване по договора възлиза на 640,86 евро (1253,41 лв.), платима на 8 месечни вноски, три от които в размер на 21,31 евро (41,67 лв.) и пет в размер на 115,39 евро (225,68 лв.), съгласно погасителен план, представляващ Приложение № 1 към договора. Уговорено е в чл. 3, ал. 1, т. 9 обезпечение – поръчителство или банкова гаранция по избор на кредитополучателя. Съгласно чл. 5, ал. 1 от договора страните се споразумяват, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от посочените по-долу обезпечения: 1. Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва или 2/ поръчителство на едно или две физически лица. Условията, на които трябва да отговарят поръчителите са следните – при един поръчител – осигурителният му доход следва да е в размер на не по-малко от 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната, а при двама поръчители – в размер на не по-малко от 4 пъти за всеки от тях; да не са поръчители по други договори за кредит, сключени с кредитора; да не са кредитополучатели по договори за кредит, сключени с кредитора, по които е налице неизпълнение; да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР на БНБ; да представят служебна бележка от работодателя или друг съответен документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход. Според чл. 5, ал. 2 от договора, срокът за предоставяне на обезпечението е до три дни от сключването на договора. Съгласно чл. 11, ал. 1 от договора при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение по чл. 5, ал. 1 заемополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 430,81 евро (842,59 лв.), която съгласно ал. 2 на същия член следва да бъде заплатена разсрочено, съобразно Приложение № 1 към договора. Съгласно чл. 6, ал. 3, предл. 3 вр. ал. 4 от договора в случай на забава или неизпълнение на задълженията по договора на кредитополучателя може да обяви вземането по него за предсрочно изискуемо, като в този случай кредитополучателят дължи непогасената част то главницата до края на договора, ведно с дължимата към момента на обявяване на предсрочната изискуемост възнаградителна лихва, както и законна лихва за забава върху посочените суми. Видно от Приложение № 1 към процесния договор неустойката се заплаща с месечната вноска за периода 22.08.2024 г. – 24.03.2025 г. Представен е СЕФ към сключения договор. От представените по делото от „С.к.“ ООД справка за движенията и актуалния размер на дълга и извлечение за извършените и предстоящи плащания по процесния договор, неоспорени от В. Б., се установява, че ищецът не е направил погашения по кредитното правоотношение. С писмено уведомление от 30.01.2025 г. „С.к.“ ООД информира В. Б. за размера на задълженията му по процесния договор към 29.01.2024 г., а именно: 511,29 евро (1000 лв.) главница, 117,80 евро (230,40 лв.) възнаградителна лихва, 397,61 евро (777,65 лв.) неустойка и 145,67 евро (284,91 лв.) такси, като същевременно отправя волеизявление за обявяване на дължимата сума по кредита за предсрочно изискуема, поради неплащане на шест месечни вноски по договора. 3 Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира от правна страна следното: Предявени са при условията на евентуалност установителен иск с правно основание чл.26, ал.1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради противоречие със закона, под евентуалност – чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД поради противоречие с добрите нрави, както и насрещни осъдителни искове иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК, съединен при условията на евентуалност с иск с правна квалификация чл. 23 ЗПК. По исковете с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД в тежест на ищцата е да установи при условията на пълно и главно доказване: сключването на договора за заем със соченото в исковата молба съдържание, че същият, съответно клаузата на чл. 11, ал. 1 от него са нищожни на сочените основания. В доказателствена тежест на ответника по първоначалните искове е да докаже възраженията си, в т.ч. че договорите са действителни, че при сключването на договорите са били спазени особените изисквания на ЗПК и ЗЗП, както и че на потребителя при сключването на договорите е предоставена ясна и коректна информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите последици от сключването на договорите, както и че клаузата на чл. 11.1 от договора е индивидуално уговорена, за което не сочи доказателства. Предвид липсата на спор между страните, а и с представените по делото писмени доказателства, съдът намира за доказано, че страните са обвързани от договор за потребителски кредит, който несъмнено е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В чл. 19, ал. 1 ЗПК е посочено, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България 4 Съгласно легалните дефиниции в § 1, т. 1 и т. 2 ДР ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия (т. 1); „Обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя (т. 2). На основание чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. С оглед на установените факти съдът приема, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № 11*****/22.07.2024 г., с посочени в исковата молба параметри, в това число и наличието на клаузата по чл.11,ал. 1 от договора, предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение. Не веднъж СЕС е имал повод да тълкува смисъла на конкретни норми от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), която е транспонирана в националното право на Р България именно със ЗПК. Така в свое Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 СЕС отново разяснява, че „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия, а „обща сума, дължима от потребителя“ означава сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. С оглед разяснената по-горе дефиниция за общите разходи по кредита за потребителя по смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19, параграф 2. В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа множество ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид характера, броя и изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на обезпечение изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на обезпечението е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя-заемател, както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез предоставяне на официални документи, така и относно останалите предвидени обезпечения като ипотека, особен залог, банкова гаранция или издаване на ценна книга. Същевременно показателно е и обстоятелството, че компенсаторната неустойка санкционира неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на заемателя по договора /да върне заетата сума/, и се дължи независимо от това дали заемателят плаща дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на заема няма самостоятелно значение извън неговата функция да 5 гарантира изпълнението на главното задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се дължи независимо от това дали такива биха могли реално да настъпят или не. Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер надхвърля 80 % от размера на заетата сума. Предвид гореизложеното настоящият състав намира, че с предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните вноски. Ето защо съдът приема, че в случая предвидената неустойка представлява общ разход по кредита за потребителя по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, който следва да бъде включен в годишния процент на разходите. Последното обаче на е сторено, което обстоятелство е отделено като безспорно между страните. В случая съдът намира, че посоченият в процесния договор за кредит ГПР не отговаря на действително приложения от ответното дружество към конкретния кредитен продукт. Съгласно задължителните за съда разяснения, дадени с Решение от 21.03.2024г. на СЕС по дело С-714/2022г. по преюдициално запитване, член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Следователно изискването за посочване на годишен процент на разходите в договора съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е нарушено не само когато такъв изобщо не е посочен, но и когато посоченият в договора ГПР не отговаря на действителния, тъй като не включва всички предвидени в закона разходи. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което същият заблуждава потребителя относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 62,28 % годишно и се приравнява на липсващ такъв. Същото виждане е възприето и в актуалната практика на ВКС, обективирана в решение № 50013/05.08.2024 г. по т. д. № 1646/2022 г. на ВКС, II ТО, според което установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочения в договора ГПР съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това води до недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното посочване на този компонент от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит има същата последица, както и непосочването му. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване 6 на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение. При това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е предназначението на ГПР. Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на реалния годишен процент на разходите. Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е уредена в нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, поради противоречие със закона – чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Ето защо и доводите на ответника в обратен смисъл са неоснователни. Предвид горното предявеният иск за прогласяване нищожността на процесния договор за кредит е основателен на главното заявено от ищеца основание, а именно нищожност поради противоречие с императивна правна норма – чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Доколкото съдът е уважил главният предявен от ищеца иск, то не е настъпило условието за разглеждане на евентуалния такъв, поради което съдът не дължи произнасяне по него. По насрещните искови претенции: По насрещния осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК, в доказателствена тежест на ищеца е да докаже: наличието на валидно облигационно правоотношение с ответника по договор за кредит със соченото съдържание, че е предал на ответника заемната сума, уговорения падеж на връщане, изискуемостта на вземането, че е настъпила предсрочна изискуемост на кредита – неизпълнение на задължения на кредитополучателя по договора за кредит и обявяване на предсрочната изискуемост на длъжника. При установяване на тези факти, в тежест на ответника В. Б. е да установи погасяване на вземанията. „С.к.“ ООД поддържа, че поради изпадането на заемателя В. Б. при просрочване на плащания по договора на основание чл. 6, ал. 3, предл. 3 вр. ал. 4 от договора е обявил кредита за предсрочно изискуем с депозиране на насрещната искова молба. Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което настъпва с волеизявление само на едната от страните. Датата на настъпване на предсрочната изискуемост играе ролята на падеж. Това е моментът, от който кредитът се счита за предсрочно изискуем. Съобразно т. 18 на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК, ВКС, ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, правото на кредитора следва да е упражнено, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й (така решение № 64/09.02.2015 г. по гр. д. № 5796/2014 г. на ВКС, IV г. о.). Фактическият състав на предсрочната изискуемост включва два елемента: 1./ настъпване на фактическите обстоятелствата водещи до изменението на срока на договора и даващи право за обявяването на договора за предсрочно изискуем и 2./ уведомяването на длъжника за това след като тези фактически обстоятелства са настъпили. Моментът, в който настъпва предсрочната изискуемост на кредита, е датата, на която волеизявлението на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника кредитополучател и то само, ако към този момент са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока. Когато изявлението на кредитора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем 7 е инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към исковата молба, изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки. Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК (в този смисъл Решение № 78/09.07.2014 г. по т.д. № 2352/2013 г., по описа на ВКС, II т.о, Решение № 76/07.06.2022г. по гр.д. № 2640/2021г. на ВКС, Решение № 50292/20.03.2023 г. по гр. д. № 73/2022 г. на ВКС, IV г. о. и др.). Както беше посочено и по-горе, страните не спорят, че между тях е сключен процесният договор за потребителски кредит, по силата на който на ответника е била отпусната заемната сума в размер на 511,29 евро (1000 лв.). Не се спори между страните, че ищецът не е направил погашения по договора. Доколкото в насрещната искова молба е инкорпорирано изявлението на заемодателя за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, то с връчването на исковата молба и приложенията на ответника по насрещните искове, съдът намира, че в хода на процеса е настъпила предсрочната изискуемост, който факт следва да бъде съобразен по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК. Основният спорен между страните въпрос касае наличието на основание за възникване в полза на заемодателя по процесния договор за кредит на съдебно предявените вземания, предвид наведените от заемателя доводи за тяхната недължимост поради недействителността на договора за кредит. Доколкото в настоящото решение съдът възприема извод за недействителност на договора за паричен заем, то съгласно чл. 23, вр. чл. 22 ЗПК потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи. (така решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г.о, решение № 60186/28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на ВКС, I т.о. и решение № 50056/29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, I т.о.; Решение 50086/21.12.2023 г. по т. д. 1027/2022 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 50259/12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г. на ВКС, III г.о.). Правилата, уреждащи правните последици от недействителността на договорите за потребителски кредит, са уредени в разпоредбата на чл. 23 ЗПК, която е императивна по своя характер, а за приложението на императивните материално правни норми съдът следи служебно. Съобразно чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В тази връзка, ако недействителността се установи в производството по предявен на договорно основание иск съдът следва да осъди длъжника с решението си да плати дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Ако се приеме, че осъждането на длъжника да заплати чистата сума по получения кредит следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност, което би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 в специалния ЗПК. Предвид изложените съображения насрещните осъдителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, е неоснователен, доколкото съдът прие, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, т.е. не 8 е налице първата предпоставка за уважаване на иска – наличието на валидно договорно правоотношение, поради което няма да бъдат разглеждани останалите предпоставки за уважаване на иска. Следователно на основание чл. 23 ЗПК за кредитополучателя е възникнало задължение да върне на кредитодателя само сумата, която е получил по договора за кредит и всички други суми са платени при начална липса на основание. Безспорно между страните е обстоятелството, че дължимата главница възлиза на 511,29 евро (1000 лв.), на колкото възлиза и чистата стойност на кредита, в какъвто размер е и претенцията на насрещния ищец. Предвид изложеното, съдът намира, че В. К. Б. следва да бъде осъден да заплати на „С.к.“ ООД сумата 511,29 евро (1000 лв.). По разноските: С оглед изхода на спора по първоначалния иск право на разноски има само ищецът. Същият претендира разноски за платена д.т. в размер на 83,34 лв., както адвокатско възнаграждение в размер на 450 лв. Ответникът „С.к.“ ООД своевременно е релевирал възражение за прекомерност на същото. При извършената по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК преценка, в относимата редакция към датата на устните състезания, съдът намира възражението за основателно с оглед ниската правна и фактическа сложност на делото, защитавания материален интерес, справедливост и необходимост насрещната страна да понесе тежестта на разноските на насрещната страна (разумност и обоснованост на разноските), както е че делото е приключило срочно в едно съдебно заседание без изслушване на свидетели и експертизи, както и че се касае за дело с обичайна за този тип дела сложност, които са типизирани предвид броя дела, заведени в СРС с такъв предмет, обилната съдебна практика, като в проведеното съдебно заседание не са присъствали представители на страните. С оглед на горното адвокатското възнаграждение следва да бъде редуцирано до 350 лв. Ето защо в полза на В. Б. следва да се присъдят разноски в общ размер на 221,56 евро (433,34 лв.). По насрещния иск право на разноски има само ищецът „С.к.“ ООД с оглед изхода на спора. Ответникът в отговора на исковата молба отправя искане разноските по насрещния иск да се възложат в тежест на насрещния ищец, като се е позовава на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, сочейки, че с поведението си не е дал повод за завеждане на иска. Настоящият съдебен състав намира, че ответникът Б. не е признал изрично предявения насрещен иск от една страна доколкото няма такова изрично изявление, а в този смисъл с определението по чл. 140 ГПК съдът му е дал указания да заяви дали съдържащото се в отговора изявление има характер на призна ние на иска, като в този случай да представи изрично пълномощно за процесуалния представител. Последният не е изпълнил указанията на съда, а и видно от приложеното по делото пълномощно, процесуалният представител не е имал такова изрично пълномощно по смисъла на чл.34, ал. 3 ГПК. Ответникът се освобождава от разноски при уважаване на иска в хипотезата на разпоредбата чл. 78, ал. 2 ГПК при наличието на предвидените в нея две кумулативни предпоставки, които следва да се преценяват във връзка с предмета на конкретното дело: ответникът да не е дал повод за предявяване на иска и да го е признал. Ето защо не са налице двете кумулативни предпоставки – признание на иска, а и съдът намира, че поведението на ответника е обусловило предявяването на иска, доколкото същият не е погасявал задълженията си по договора за кредит. Следователно доколкото е уважен насрещният иск, то ответникът по същия следва да бъде осъден да заплати сторените разноски в цялост, които в случая възлизат на държавна такса в размер на 50 лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС, или сумата в общ размер на 270,98 евро (530 лв.). С оглед на горното, Софийският районен съд

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА по предявения от В. К. Б., ЕГН **********, с адрес /адрес/ срещу „С.к.“ ООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление /адрес/, иск с правно основание чл. 22 вр. чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД на Договор за потребителски кредит № 11*****/22.07.2024 г., сключен между В. К. Б. и „С.к.” ООД, поради противоречие със закона. ОТХВЪРЛЯ предявения от „С.к.“ ООД, ЕИК ********** със седалище и адрес на управление /адрес/, срещу В. К. Б., ЕГН **********, с адрес /адрес/ иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 511,29 евро (1000 лв.)., представляваща главница по Договор за потребителски кредит № 11*****/22.07.2024 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба 04.02.2025 г. до окончателното плащане. ОСЪЖДА на основание чл. 23 ЗПК В. К. Б., ЕГН **********, с адрес /адрес/ да заплати на „С.к.“ ООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление /адрес/, сумата 511,29 евро (1000 лв.), представляваща невъзстановена чиста стойност по Договор за потребителски кредит № 11*****/22.07.2024 г., сключен между страните по делото, ведно със законната лихва от 04.02.2025 г. до изплащане на вземането, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 270,98 евро (530 лв.) разноски по предявения насрещен иск. ОСЪЖДА „С.к.“ ООД, ЕИК **********, да заплати на В. К. Б., ЕГН **********, на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски по делото в размер на 221,56 евро (433,34 лв.).

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните