Би Енд Джи Кредит – Гражданско дело № 20253110108888 по описа на Районен Съд – Варна, 14-ти състав

РЕШЕНИЕ № 1944 гр. Варна, 19.05.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 14 СЪСТАВ,

в публично заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав: Председател: Ралица Каменова при участието на секретаря АНА В. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от Ралица Каменова Гражданско дело № 20253110108888 по описа за 2025 година Производството по делото е образувано по предявени от С. Е. Е. срещу „Б. Е. Д. К.“ ЕООД кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за кредит с номер *** от 13.01.2025 г., поради противоречието му със закона, а в условията на евентуалност иск за прогласяване нищожността на чл. 9, ал. 1 и 2 от Договор за кредит с номер *** от 13.01.2025 г., въвеждаща задължение за кредитополучателя да заплати възнаграждение за услуга „динамично плащане“ в размер на 1144,92 лв., поради противоречието й със закона, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Твърди се в исковата молба, че между страните е сключен Договор за кредит с номер *** от 13.01.2025 г. със следните параметри: кредит в размер на 1000 лв.; погасителна вноска от 95,36 лв., брой погасителни вноски 14; обща стойност на плащанията 1335,04 лв.; годишен процент на разходите 62,84%; годишен лихвен процент 49,32%; първи падеж – 12.02.2025 г. и последен падеж 12.03.2026 г. В чл. 9, ал. 2 от договора било посочено, че при кандидатстването си за кредит кредитоискателят изрично е заявил желание да ползва динамично плащане за кредита, за което се дължи сума в размер на 14492 лв. и е дължима на равни части през периода на кредита. Сочи, че в договора липсва уточнение какви разходи се включват в годишния процент на разходите, че не е ясно как се изчисляват, което от своя страна води до недействителност на договора на за паричен заем на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Твърди, че с предвиждането за заплащане на допълнителни услуги за такса динамично плащане се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и се нарушава изискването за горна граница на ГПР, която многократно ще се надхвърли при включването на таксата. Излага становище, че невключвайки уговорките за заплащане на разходи по допълнителни услуги в размера на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, което представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68г, ал. 4, вр. чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и че това е елемент, на който може да 1 се обоснове преценката за неравноправния характер на договорните отношения. В условията на евентуалност ищецът счита, че клаузата заплащането на такса за услуга „Динамично плащане“ по чл. 9, ал. 1 и 2 от договора за кредит е нищожна поради неспазване на нормите на чл. 10а, ал. 2ЗПК, както и на ЗЗП. При тези съображения ищецът моли за уважаване на предявения главен иск, а при неговото отхвърляне да бъде уважен евентуалният иск. Претендира присъждане на сторените съдебни разноски. В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор на исковата молба от ответника „Б. Е. Д. К.“ ЕООД, с който се изразява становище за неоснователност на исковите претенции. Не се оспорва за сключването на процесния договор за кредит между страните по делото, както и че таксата за „динамично плащане“ не е калкулирана в ГПР по договора. Оспорват се твърденията, че предлаганото от кредитора доброволно действие „динамично плащане“ противоречи на закона, представлява скрита възнаградителна лихва и по този начин се заобикаля законът. Сочи се, че ищецът сам изрично е пожелал да се ползва от допълнителното действие, което кредиторът му е предоставил и същото не е задължителна предпоставка за отпускане на кредита. Цената на тази сулуга присъствала в СЕФ, поради което ищецът е разбрал за него. Изразява се несъгласие с довода за неравноправност на клаузата по смисъла на чл. 144, т. 9 ЗЗП. Неправилно се възприемало и че действието „динамично плащане“ е свързано с усвояването и управлението на процесния кредит, тъй като клиентът определял начина, по който ще се осъществи и управлението е изцяло в неговата сфера. В този смисъл ответникът моли за отхвърляне на предявените искове и присъждане на сторените съдебни разноски. Съдът, като съобрази събраните писмени доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна: От съдържанието на представения Договор за кредит с номер *** от 13.01.2025 г. се констатира, че заетата сума е в размер на 1000 лв,. уговореният между страните годишен лихвен процент възлиза на 40.60%, а ГПР е посочен в размер на 62,84%. Общата сума за връщане по заема е описана като 1335,04 лв., формирана от заетата сума и договорната лихва. Връщането е уговорено да е на равни вноски – 14 на брой, като всички вноски са посочени в погасителния план – неразделна част от договора. В чл. 9, ал. 2 от договора е уговорено кредитополучателят да заплати такса в размер на 1144,92 лв., във връзка с т. нар. услуга „динамично плащане“, съобразно т. 7.3. от раздел V от ОУ към договора. Тази такса е разсрочена на равни части през периода на Кредита, съразмерно добавени във всяка една погасителна вноска от погасителния план по Кредита. Видно е от текста в общодостъпните на инернет страницата на кредитора Общи условия, че т. нар. „динамично плащане“ предвижда погасителните вноски да се събират по настоящ адрес на потребителя от служител на кредитодателя. Т. е. общо дължимата сума по кредита възлиза на 2479,96 лв. Предвид съдържанието си процесният договор по своята правна характеристика отговаря на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо правоотношението приложение намират нормите на специалния закон, а по аргумент от чл. 24 от ЗПК – и уредбата на неравноправните клаузи в потребителските договори /чл. 143 – чл. 148 от ЗЗП/. Годишният процент на разходите представлява част от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като неспазване на изискването за посочването му представлява основание за недействителност на същия на основание чл. 22 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК ГПР отразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения и т.н.), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително 2 лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Според легалната дефиниця в ДР на ЗПК за понятието „Обща сума, дължима от потребителя“ това е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. От тази обща законодателна уредба се извежда ролята на ГПР като ориентир за обосноваване на информирано икономическо решение на средния непрофесионален потребител, който има възможност да избира между различни по вид и условия кредитни продукти. Именно с оглед възможността за извършване на сравнение между различни продукти, законът въвежда единна формула за изчисляване на ГПР, приложима във всички случаи на потребителско кредитиране – чл. 19, ал. 2 ЗПК. При изчисляване на ГПР, съгласно посочената в приложение № 1 от ЗПК формула, за база се вземат разходите и допусканията, посочени в самия договор за кредит. Оттук следва извода, че за да отговаря на изискванията за яснота и разбираемост (чл. 10, ал. 1 от ЗПК), договорът за кредит следва да включва освен величината на самия ГПР, получена след приложение на формулата по чл. 19, ал. 2 от ЗПК, но така също и разходите и допусканията, представляващи изходни данни за изчисляване. Не е достатъчно само разходите (възнаградителна лихва и такси и т.н.) да са упоменати в договора, а е нужно споразумението да съдържа яснота кои точно разходи формират ГПР. В практиката на СЕС трайно е проведено разбирането, че изискването за посочване на ГПР е нарушено не само когато величината не е посочена в точен процент, но така също и когато не са посочени основните данни, които са послужили за неговото изчисляване (Решение от 20 септември 2018 г. по дело C‑448/17 на СЕС). Видно от съдържанието на сключения между страните по спора договор за кредит, същият съдържа единствено размера на ГПР – 62,84%, без да са посочени разходите и допусканията, служещи за неговото изчисляване, поради което договорът не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Същевременно, ответното дружество изрично признава в отговора на исковата молба, че таксата за „динамично плащане“ не е включена при изчисляването на ГПР по процесния договор за кредит. Съдът констатира, че уговорената като предоставена на кредитополучателя престация по допълнителната услуга „динамично плащане“ изключва квалификацията й като допълнително благо, за което е обосновано насрещно възнаграждение и то в общ размер 1144,92 лв. много над договорното възнаграждение (възнаградителна лихва) от 335,04 лв. за същинската престация – ползване на заети парични средства за определен период от време. Посочената услуга не гарантира каквото и да е право на кредитополучателя, което да може да бъде упражнено, без да е обусловено от насрещна воля на доставчика. Каквито и да са извънредните действия на кредитора, пораждащи допълнително разходи за „динамично плащане“ (допълнителни възнаграждения за работа в извънработно време или завишени консумативни разходи поради експресни доставки на пощенски пратки или др. подобни) те не биха могли да надхвърлят така драстично присъщите за основното кредитиране разходи, за да има конкретен интерес, който да може да се компенсира с отделно възнаграждение. Налага се краен извод, че допълнителната услуга „динамично плащане“ се свежда до средство за съществено увеличаване на цената на основното кредитиране, като по същество предлагането й като предимство от доставчика води до икономически резултат идентичен със значително оскъпяване на кредита, необявено надлежно на потребителя като лихвен процент и разходи по кредита. Ето защо настоящият съдебен състав счита, че е нарушена разпоредбата на чл. 3 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и е налице заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото уговорената такса, която според погасителния план възлиза на 1144,92 лв., съставлява скрит добавък и следва да бъде включена в годишния процент на разходите. Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи), като в ал. 4 от цитирания законов текст е посочен неговият максимално допустим размер – пет пъти размера на законната лихва. В случая макар да е уговорена като допълнителна сума за такса по чл. 9, ал. 2 от договора за кредит, доколкото се дължи при предоставяне на допълнителна услуга, със същата се въвежда допълнителен разход, в резултат на който общият разход по кредита за потребителя и съответно годишния процент на разходите реално надхвърля посочения в договора – 62,84%. Така размерът на ГПР се явява по-голям от законово допустимия петкратен размер на законната лихва, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, равняващ се на 64,5%, изчислен от съда, съобразявайки размера на основния лихвен процент, определен от БНБ, увеличен с 10 пункта. На практика с уговорената такса се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като тя се явява прикрит разход по кредита, с който се надхвърля допустимия размер на разходите. От съществено значение е и фактът, че размерът на възнаграждението за тази „допълнителна услуга“ 1144,92 лв. надвишава размера на отпуснатия кредит от 1000 лв. Всяка клауза от договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, е нищожна. Според специалната норма на чл. 22 от ЗПК, приложима за процесното договорно правоотношение, когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените норми са и тези по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Крайният извод на съда е за недействителност на договора за потребителски кредит, на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Следователно предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД се явява основателен и следва да бъде уважен. Предвид уважаването на главния иск не се е сбъднало вътрешнопроцесуалното условие за разглеждането на евентуалния иск за нищожност на атакуваната клауза от договора за кредит. По разноските: Съобразно изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК разноските по делото следва да се възложат в тежест на ответника за заплатена държавна такса от 50,72 евро. С оглед своевременно релевираното от ответника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът намира, че в полза на процесуалния представител на ищеца следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на общо 204,52 евро. За да формира този извод съдът съобразява Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024г. по дело С-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, според което съдът не е обвързан с фиксираните в Наредба № 1/09.07.2024г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като задължителни, а единствено като инструктивни, ориентировъчни относно представата на съсловната организация на адвокатите за адекватните размери на труда. Затова и тези размери подлежат на преценка от съда с оглед предоставената услуга, като от значение са вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа, фактическата и правна сложност на делото. В смисъл, че при приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК размерът на дължимото адвокатско възнаграждение подлежи на преценка с оглед цената на предоставените услуги, вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото е и практиката на ВКС – Определение № 50021 от 5.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1944/2022 г., II т. о., ТК, Определение № 959 от 5.03.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5106/2023 г., III г. о., ГК. При съобразяване на посочените критерии съдът намира, че предявените претенции, касаят определен тип потребителска закрила и не се отличават с 4 ексклузивност, а са често срещани в практиката, дори могат да бъдат окачествени като добре познати на конкретният пълномощник на ищцовата страна, който е инициирал и участва в множество сходни производства (видно от справка в ЕИСС). Завеждането и поддържането на претенциите не изискват продължително време за подготовка, проучване на съдебната практика, на приложимото национално право и право на Европейския съюз конкретно за настоящото производство. Не е налице и фактическа сложност на делото, доколкото предмета на доказване принципно не изисква ползването на особени доказателствени средства, като достатъчните такива са договорът, чиито клаузи се атакуват. (В този смисъл е Определение № 842/05.03.2024 г., поставновено по ч.гр.д. № 274/2024 г. по описа на Окръжен съд – Варна). По делото е проведено едно о.с.з., в хода на което процесуалният представител на ищеца не се явява и не са събрани различни доказателства от представените с исковата молба и отговора на исковата молба. Така общият размер на дължимите от ответника съдебни разноскив полза на ищеца се равняват на 255,24 евро. Така мотивиран,
Районен съд – Варна РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН по иска на С. Е. Е., ЕГН **********, с адрес гр. В., ул. „О.“ № ***, ет. ***, ап. ***, срещу „Б. Е. Д. К.“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., ул. „Н.“ № ***, ет. ***, Договор за кредит с номер *** от 13.01.2025 г, поради противоречие със закона, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК. ОСЪЖДА „Б. Е. Д. К.“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., ул. „Н.“ № ***, ет. ***, да заплати на С. Е. Е., ЕГН **********, садрес гр. В., ул. „О.“ № ***, ет. ***, ап. ***, сумата от 255,24 евро (двеста петдесет и пет евро и двадесет и четири цента), представляваща сторени съдебни разноски, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд Варна в 2-седмичен срок от връчването му на страните. ПРЕПИС от Решението да се изпрати на страните