Ай Ти Еф Груп – гражданско дело № 20252330101408 по описа на Районен съд – Ямбол – XI състав

РЕШЕНИЕ № 8 гр. Ямбол, 07.01.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА РАЙОНЕН СЪД – ЯМБОЛ, XI СЪСТАВ,

в публично заседание на девети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав: Председател: Весела К. Спасова при участието на секретаря Й. Г. П. като разгледа докладваното от Весела К. Спасова Гражданско дело № 20252330101408 по описа за 2025 година Подадена е искова молба от М. В. П. от гр.Я., чрез адв. Б. Й., срещу „Ай Ти Еф Груп“ АД-гр.С., представлявано от *** С. А., в която се твърди, между страните е сключен Договор за потребителски кредит от *** г. Кредиторът е предоставил кредит в размер на 4500 лв., който заемателят се е задължил да погаси в срок до 04.03.2025 г. –на *** месечни вноски. Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент – 38,84 %. Годишният процент на разходите /ГПР/ е отразен като 49 %. С клаузата на чл. 5.1 от Договора е предвидено, че в срок до края на следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата по кредита, кредитополучателят е длъжен да учреди обезпечение, съгласно настоящия договор и Общите условия. Обезпеченията могат да бъдат поръчителство на две физически лица или банкова гаранция. Съгласно чл. 5.6 от Договора, в случай, че кредитополучателят не осигури и не представи в срок обезпечение по кредита той дължи на кредитодателя неустойка за всеки календарен ден, за който не е предоставил обезпечение. Размерът на неустойката е индивидуално определен и изрично посочен в Приложение № *** и Погасителния план към Договора. Неустойката се начислява и заплаща заедно със съответната погасителна вноска. Съгласно Приложение № *** към Договора, размерът на неустойката в случай на непредоставяне на обезпечение е 7225,68 лв. В Приложение № *** е предвидено, че общият размер на всички суми, дължими от кредитополучателя при неизпълнение е в размер на 13866, 10 лева. Според ищцата договорът е недействителен, съответно клаузата за неустойка е нищожна. Касае се за разход по кредита, който е следвало да бъде включен в размера на ГПР. Твърди се, че ГПР е неточен и подвеждащ, защото в него не е включена неустойката в нарушение на чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК. Липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР. Нарушена е разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвиждаща че годишният процент 1 на разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, а в случая размерът е в пъти над допустимото. Касае се за заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68г ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП, тъй като действителният размер на ГПР се явява различен от посочения в договора. Налице е заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 33 ал.1 ЗПК, като се кумулира неустойката с мораторните лихви от забавата. Не е преценена и кредитоспособността на длъжника в нарушение на задължението на кредитора по ЗПК. Към договора има анекс, чийто номер е записан в погасителния план като номер на договора за объркване на потребителя. Поради тази причина от съда се иска да бъдe прието за установено спрямо ответника, че договорът за кредит е недействителен. Претендират се и направените по делото разноски. В с.з. ищeцът не се явява. Искът се поддържа от процесуалния представител с писмена молба. В срока за отговор ответникът оспорва иска като неоснователен. Възраженията си основава на фактите, че договорът за кредит и анексът са действителни, както и клаузата за неустойка. Действителността на клаузите на Договор за потребителски кредит произтича от това, че са съобразени с всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19 от ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по реда на който е сключен процесния договор. Противно на твърдението в исковата молба, по отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ са спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисквания. ГПР не е неточен и подвеждащ. Уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР като договорена при неизпълнение от длъжника. Не се касае до неравноправни клаузи по ЗЗП, нито до заблуждаваща търговска практика. Оспорва твърденията за липса на достатъчно информация за това какъв би бил крайният размер на задължението на потребителя към кредитора, както и че не е преценена кредитоспособността на длъжника съгл. чл.16 от ЗПК. Възразява срещу тълкуването на разпоредбите на чл. 33 от ЗПК в посочения от ищеца свисъл. В с.з. не се явява представител на ответника. Поддържа отговора с писмена молба. Въз основа на събраните по делото доказателства съдът приема за установено от фактическа страна следното: Не се спори по делото, че на *** г. е сключен Договор за потребителски № *** между ответника като заемодател и ищеца като длъжник, копие от който е представено с исковата молба, за сумата от 4500 лева, реално предоставена от дружеството съобразно договорките. Сключен е и Анекс № *** на *** г. между страните, копие от който е представено от двете страни. Съгласно представеното от тях Приложение № *** към Анекса, е уговорен фиксиран годишен лихвен процент – 38,84 %, годишен процент на разходите /ГПР/ – 49 % и обща сума за погасяване-6 640,32 лв. Кредитът следва се изплати на *** броя погасителни вноски, съгласно Погасителен план, като размерът на вноската с одобрено обезпечение е 276,68 лв., а без такова обезпечение – 578 лв. Първата погасителна вноска е с падеж на *** г., а последната -на *** г. Съгласно чл. 5.1 от договора за кредит и чл.1 от Приложение № *** към Анекса, в срок до края на следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата по 2 кредита, кредитополучателят е длъжен да учреди обезпечение, съгласно договора и Общите условия. Обезпеченията могат да бъдат поръчителство на две физически лица или банкова гаранция от 6640,32 лв. Съгласно чл. 5.6 от Договора и чл.4 от Приложение № *** към него, в случай, че кредитополучателят не осигури и не представи в срок обезпечение по кредита, той дължи на кредитодателя неустойка за всеки календарен ден, за който не е предоставил обезпечение, в индивидуално определен размер – 9,88 лв. средно на ден, като не трябва да надвишава 1 % от главницата по кредита. Записани са изискванията към поръчителите, вкл. осигурителният им доход да бъде в размер на 1500 лв., както и да имат определен трудов стаж и положителен кредитен статус. Неустойката е включена в Погасителен план и е в размер на 7225,68 лева, като при включване към погасителните вноски за главница и лихва и на задължението за неустойка дължимите плащания стават в месечен размер на 577,75 лв., платими на датите на вноските по погасителния план. Не е спорно, че на ищцата е начислена неустойката, тъй като същата не е осигурила в срок поръчители, посочени в договора или банкова гаранция. В т.9 от Приложение № *** към Анекс № ***г. е посочено, че ГПР по кредита е в размер на 49 %, при следните допускания: при сключване на кредитното отношение кредитополучателят усвоява цялата сума по кредита и ползва кредита за целия срок на кредита, като погасява всяка вноска на съответния падеж на вноската и страните изпълняват точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране, лихви или неустойки за неизпълнение. Според заключението на вещото лице в дружеството се използва специализиран софтуер за изчисляване на ГПР, като за изходни данни се използват подадените от клиента – размер на кредита, срок на договора, вид на вноските (анюитетни или променливи) Във формирането на Годишния процент на разходите е взето под внимание това, страните да изпълняват точно и в срок своите задължения. Съгласно формулата по Приложение №*** към ЗПК ГПР в размер на 49 % включва единствено уговорената между страните възнаградителна лихва и месечна такса, посочена в колона № *** от Погасителен план. Законната лихва към датата на подписване на Договор за потребителски кредит № *** г., е в размер на 10,00 %. Петкратният размер на законната лихва към 17.02.2022 г. е 50,00 %. Законната лихва към датата на подписване на Анекс № *** г. е в размер на 12,17 %. Петкратният размер на законната лихва към 04.03.2023 г. е 60,85 %. При включване на неустойката в размер на 7 225,68 лв. в ГПР, същият би се увеличил над 100 % и би надхвърлил петкратния размер на законната лихва. Въз основа на горното съдът прави следните правни изводи: Предявеният иск е установителен с правно основание чл. 26 ал.1 пр.1 от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл.11 ал.1 т.10 ЗПК – да бъдe прието за установено спрямо ответника, че договорът за потребителски кредит е недействителен. Разпоредбата на чл. 22 о т Закона за потребителския кредит урежда недействителност на договора за кредит при неспазване на изискванията на изброените правни норми, между които и чл. 11, ал. 1, т. 10. Съгласно чл. 11, ал. 1 т.10, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем 3 език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № *** начин. Съгласно ал.4 на чл. 19 от ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република Б. Договорът в случая е написан ясно и разбираемо, посочени са всички основни елементи на сделката –размера на главницата, фиксираната възнаградителна лихва, общата сума за погасяване, включваща главница и лихва, неустойката, броят и периодичността на вноските, падежа им (съгласно погасителния план), годишния процент на разходите като размер и допусканията, при които е изчислен. Съгласно чл.1 ал.1 от Постановление на Министерския съвет на Република Б. № *** г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, годишният размер на законната лихва за просрочени парични задължения е в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта, а съгласно ал.3 лихвеният процент по ал. 1 в сила от 1 януари на текущата година e приложим за първото полугодие на съответната година, а лихвеният процент в сила от 1 юли e приложим за второто полугодие. Обявеният от БНБ на основание чл. 35 от Закона за Българската народна банка основен лихвен процент (проста годишна лихва) към релевантния по делото момент е посочен в заключението на вещото лице, както и размерът на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, включващ ОЛП и надбавка от 10 пункта, като изводите са, че в настоящия случай ГПР, посочен в договора, формално съответства на законовия максимум. Вещото лице заключава, а и в отговора си ответникът не оспорва, че в ГПР не са включени разходите за неустойка. При включването им, ГПР ще надскочи многократно максимално допустимия размер. Следователно би било налице такова надхвърляне на законовия праг, при което е приложима разпоредбата на чл. 19 ал.5 от ЗПК, уреждаща, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. С постановеното по реда на чл. 290 от ГПК Решение № 50086 от 21.12.2023 г. по т. д. № 1027/2022 г., І т. о. на ВКС е прието, че установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочените в договора ГЛП или ГПР съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това води до недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното посочване на тези компоненти от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит има същата последица, както и непосочването им. ВКС се е позовал на задължителните указания по тълкуването на Директива 2008/48 в решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/22, както и на цитираната в решението предходна практика на СЕС, въз основа на които е постановил, че преценката за неравноправност и 4 поради това – за нищожност по смисъла на чл. 146, вр. чл. 143 ЗЗП на посочените ГПР и ГЛП в договор за потребителски кредит е релевантна и за преценката относно нищожността на целия договор съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Даденото от СЕС разрешение е, че чл. 3, б. Ж от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита на потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения чл. 3, б. И, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. С оглед съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се посочат всички разходи по чл. 3, б. Ж от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия договор както непосочването на този процент. При тези съображения е прието, че чл. 10, § 2, б. Ж и чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл. 3, б. Ж от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Освен това СЕС е постановил, че чл. 4, § 2 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че клаузите относно допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават право на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техния размер, по принцип не спадат към основния предмет на този договор по смисъла на тази разпоредба и следователно подлежат на преценка за неравноправност. Въз основа на цитираната съдебна практика следва извод, че претендираните от ищеца правни последици от неточно определяне на ГПР в договора възникват в тази хипотеза, като договорът е недействителен съобразно разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Съдът намира, че неустойката в процесния договор е следвало да се вземе предвид при изчисляването на ГПР, с оглед правилото на чл.19 ал.1, че той изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи -лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. В случая може да се заключи, че предназначението на неустойката е да предостави допълнително възнаграждение на кредитора и се явява разход по кредита, 5 попадащ сред изброените разходи. Договорена е неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение. Обстоятелствата, изложени в клаузата на чл.5, както и в приложението към анекса сочат, че кредиторът не очаква да получи точно изпълнение на това задължение, а сигурно повишение на размера на плащанията по договора, тъй като от една страна е предоставен кратък срок за изпълнение на задължението за намиране на достатъчно платежоспособни поръчители, които да се съгласят да поемат задължението по кредита, а от друга-още преди изтичането му е начислено задължението за неустойка към основните задължения по кредита в погасителния план. Тези обстоятелства обуславят освен невъзможност за изпълнение от кредитополучателя на задължението за обезпечение и предварителен отказ от това. Освен това, ако кредиторът цели да получи обезпечение, би поставил това като условие за сключване на договора, съответно при неосъществяването му, да не предостави заема. Също така е договорено допълнително плащане, което надхвърля размера на очакваните вреди от неизпълнението. Тази неустойка се дължи, дори и ако длъжникът изпълни основното си задължение по договора да върне на уговорения падеж заетата сума, в който случай кредиторът не би претърпял никакви вреди. Заемателят дължи на заемодателя неустойка, за която се уговаря разсрочено плащане по същия начин като вноските за основните задължения по погасителния план, към които според него се кумулира. Това също е индиция за приравняване на неустоечното вземане на договореното възнаграждение по кредита. Получаването на заема е обусловено от съгласието на длъжника с клаузата за предоставяне на такова „обезпечение“, съответно от изначалното признание, че няма да изпълни това задължение и ще заплаща разсрочената неустойка ежемесечно. Т.е. уговарянето на неустойката се оказва задължително за получаването на съответния кредит или представлява конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит, съгласно тълкуването от СЕС в решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22. Следователно разходите за нея попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита на потребителя“ по смисъла на чл. 3, б. Ж от Директива 2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения чл. 3, б. И. Невключването й в ГПР означава, че той не отразява точно всички разходи по кредита и лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия договор както непосочването на този процент, каквото е становището на СЕС в горецитираното му решение. Настоящият случай попада в даденото тълкуване на чл. 10, § 2, б. Ж и чл. 23 от Директива 2008/48, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл. 3, б. Ж от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Според цитираното по-напред решение на ВКС, такава преценка за неравноправност и поради това – за нищожност по смисъла на чл. 146, вр. чл. 143 ЗЗП на посочените ГПР и ГЛП в договор за потребителски кредит е релевантна и за преценката относно нищожността на целия договор съгласно 6 разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Т.е. следва в случая да се приеме, че искът за обявяване на недействителност на целия договор е основателен. Като такъв следва да бъде уважен. Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Искането на ищеца за присъждане на разноските следва да се уважи в хипотезата на чл.78 ал.1 от ГПК. Искането за присъждане на адвокатско възнаграждение следва да се уважи частично, въз основа на представения договор за правна защита и платежно нареждане за банков превод, като съдът приема възраженията на ответника по чл. 78 ал.5 от ГПК за основателни. В Решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 година по дело C-438/22 е прието, че: 1) Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2) Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. 3) Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед задължителния характер на даденото тълкуване от СЕС, съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/09.01.2004 г. при определяне на отговорността за разноски. В този смисъл се е произнесъл и ВКС в цитираното от ответника Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г., т. к., І т. о. на ВКС, както и в Определение № 2577 от 10.10.2024 г. по ч. т. д. № 1202/2024 г., І т. о., Определение № 350 от 15.02.2024 г. по ч. т. д. № 75/2024 г., ІІ т. о. на ВКС, Определение № 50007/06.03.2024 г. по гр.д.№ 756/2022 г., IV г.о. Размерът на дължимото адвокатско възнаграждение подлежи на преценка с оглед цената на предоставените услуги, вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото (т. 3 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС). В случая цената на иска е посочена в исковата молба в размер на 4500 лв., проведено е едно о.с.з., в което представител на ищеца не е взел участие, не са извършени множество процесуални действия и не е налице фактическата и правна сложност на делото. Поради това следва да се присъди възнаграждение от 400 лв., при незадължителен характер на чл.7 ал.2 т.2 от Наредба № 1/2004 г. (съобразно който минималното възнаграждение в случая е 750 лв., по-малко от платеното от 850 лв.). Ето защо ЯРС

РЕШИ:

ОБЯВЯВА за недействителен Договор за потребителски кредит № *** г., сключен между М. В. П. от гр.Я., ж.к.*** и „Ай Ти Еф Груп“ АД -гр.С., район ***, представлявано от *** С. А., ЕИК *** ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД -гр.С., район ***, представлявано от *** С. А., ЕИК***, да заплати на М. В. П. от гр.Я., ж.к.*** ЕГН **********, направените по делото разноски в размер на 860 лв. Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването пред ЯОС.