Вива Кредит – Гражданско дело № 20261110103414, по описа на Софийски Районен съд, 171–ви състав

РЕШЕНИЕ № 15161 гр. София, 29.07.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 171 СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав: Председател: ТЕОДОРА АНГ. КАРАБАШЕВА при участието на секретаря АНИТА Р. СТАМЕНОВА като разгледа докладваното от ТЕОДОРА АНГ. КАРАБАШЕВА Гражданско дело № 20261110103414 по описа за 2026 година Образувано е по искова молба на М. А. И. срещу „*********” АД, с която са предявени главен с иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК и чл. 22 ЗПК, с който се иска да бъде прогласен за недействителен Договор за паричен заем Standard_30 plus № ****** от ******* г., сключен между М. А. И. и „*********” АД, вземанията по който са прехвърлени в полза на „****************” АД с договор за цесия от 01.12.2016 г. и приложение № 1 от 02.09.2025 г. към него. Ищецът твърди, че на ******* г. между него и „*********” АД е сключен Договор за паричен заем Standard_30 plus № ******, вземанията по който впоследствие са прехвърлени с договор за цесия на „****************” АД. Посочва, че размерът на главницата по заема е 1600 лв., а срокът на договора – 9 месеца, сумата следвало да бъде върната на 9 вноски (в периода от 21.02.2024 г. до 18.10.2024 г.), при ГЛП в размер на 40,32 %, при посочен ГПР в размер на 49,50 %, и общ размер на всички плащания 2778,83 лв. Сочи, че съгласно чл. 1, ал. 2-4 от договора се е съгласила да избере услугата експресно разглеждане на документи за одобрение на паричен заем на стойност 898.29 лв. Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора следвало да осигури някое от изчерпателно изброените в договора обезпечения – поръчител или банкова гаранция, а в случай, че не осигури някое от тях – да заплати неустойка в размер на 598.86 лв., при което общото задължение по кредита възлизало в размер на 3377.79 лв. Твърди, че сключеният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като посоченият в него ГПР е неправилен – в него не са включени таксата за експресно разглеждане и неустойката за непредоставяне на обезпечение, които са общи разходи по кредита и и следва да се включват в ГПР, а освен това представляват скрито възнаграждение за кредитора, като предоставянето на обезпечение е и задължително условие за отпускане на кредита. В допълнение на това в договора не е упоменато кои разходи са включени в посочения размер ГПР, което поставя потребителя в положение да не знае колко точно е оскъпяването му по кредита. Твърди, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият между страните представляваща „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2 ЗЗП. Оспорва клаузата за заплащане за възнаграждение по услугата експресно разглеждане като неравноправна, доколкото противоречи на чл. 10а, ал. 2 ЗПК (тъй като представлява услуги, свързана с усвояването и управлението на кредита) и представлява скрита възнаградителна 1 лихва, уговорена в противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК. Оспорва клаузата за неустойка при непредоставяне на обезпечение като нищожна, доколкото предвижда трудно изпълними изисквания за предоставяне на обезпечение и на практика води до скрито оскъпяване на кредита и сигурна печалба за кредитора, с което накърнява добрите нрави, а освен това противоречи на чл. 16 ЗПК. На следващо място оспорва уговорената възнаградителна лихва като накърняваща добрите нрави, тъй като надхвърля три пъти размера на законната лихва. По изложените съображения моли за уважаване на исковете. Претендира разноски. С отговора на исковата молба ответникът „*********“ АД оспорва исковете срещу него като недопустими, тъй като вземанията по договора са прехвърлени на „****************“ АД, поради което ищецът няма интерес от исковете срещу „*********“ АД. Счита, че начинът и размерът на ГПР са коректно посочени в договора, поради което същият не е нищожен. Оспорва таксата за експресно разглеждане да е такса по управлението и усвояването на кредита, доколкото същата е дължима преди сключването на договора и услугата е по желание на заемателя. Счита, че клаузата, с която е уговорена неустойка при непредоставяне на обезпечение не е неравноправна, тъй като е форма на обезщетение на вреди при неизпълнение на задълженията на заемателя. Сочи, че неустойката не е дължима в момента на сключване на кредита, представлява обезпечение на неизпълнение на задължение по договора, поради което не следва да бъде включвана в ГПР. Оспорва клаузата за възнаградителна лихва да противоречи на добрите нрави с доводи, че ГПР не надхвърля допустимия по закон размер. Оспорва договорът да съдържа неравноправни клаузи, като сочи, че ищцата се е запознала с неговото съдържание, имала е възможност да се откаже от него, а освен това уговорките са индивидуално уговорени между страните. Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски. Третото лице-помагач на страната на ответника – „****************“ АД е изразило становище за неоснователност на предявения иск, развивайки подробни съображения в тази насока. Изтъква, че договорът за паричен заем от ******* г. съответства на законовите изисквания, а предвидената неустойка по чл. 92 ЗЗД изпълнява всички присъщи нейни функции. Моли са отхвърляне на претенцията. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Несъстоятелно се явява и възражението за липса на правен интерес поради прехвърляне на вземанията, произтичащи от процесното кредитно отношение, на трето за производството лице. В настоящата хипотеза ищецът твърди, а и между страните не се спори, че на 22.01.2024 г. са сключили Договор за паричен заем Standard_ 30 № ******, чиято валидност е предмет на правния спор. Обстоятелството, че след възникване на облигационното правоотношение вземането на кредитодателя е прехвърлено в полза на трето за производството лице, е ирелевантен и не се отразява нито на процесуалната легитимация, нито на правния интерес на ищеца от провеждане на установителен иск. Още повече, по аргумент от чл. 99, ал. 1 ЗЗД с договора за цесия цедентът прехвърля на цесионера вземанията си, произтичащи от процесното кредитно правоотношение, като цесионерът не замества стария кредитор в правоотношението с длъжника. Същевременно за да породи прехвърлянето правни последици срещу длъжника, е необходимо да е съобщено на длъжника от цедента. В разглежданата хипотеза липсват доказателства и данни за уведомяване на длъжника за извършеното прехвърляне. Още повече, при сведения за прекратяване на облигационното правоотношение поради погасяване на кредиторовото притезание, липсва яснота как се е разпоредил с него. При това положение настоящият състав намира, че са налице всички процесуални предпоставки, свързани със съществуването и надлежното упражняване правото на иск, поради което и повдигнатият правен спор следва да бъде разгледан по същество. Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени искове, както следва главен за прогласяване на нищожност на договор за потребителски кредит Standard_30 № ****** от 2 22.01.2024 г. поради противоречието му със закона – чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. 22 ЗПКр, евентуален за прогласяване нищожността на на процесния договор поради заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2,т. 1 от ЗЗП. По делото не е спорно, а и се установява от събраните писмени доказателства, че на 22.01.2024г. между страните „*********“ АД и М. А. И. е сключен договор за паричен заем Standard_30 № ******, по силата на който ответникът, в качество на заемодател, се е задължил да предостави на ищеца, в качеството на заемател, сумата от 1 600 лева. В чл. 1, ал. 3 е уговорено, че за извършената от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължи такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем от 898.29 лв., която се заплаща разсрочено с погасителните вноски според ал. 4. В чл. 2, ал. 1 от договора е предвидено, че с подписването на настоящия договор страните се съгласяват да се рефинансира текущия заем на заемателя, като с него погасява изцяло задължението си по договор за паричен заем КИД 5965364/03.10.2023 г. в размер на 742.6 лева. В чл. 3, ал. 1 от договора е посочено, че срокът на заема е 9 месеца, като същият следва да бъде върнат на 9 погасителни вноски от по 308.77лв., в които са включени главница, лихва и такса за експресно разглеждане. Предвиден е фиксиран годишен лихвен процент по заема от 40,32% и ГПР от 49,50%. В т. 7 е посочено, че общият размер на всички плащания с включена такса за експресно разглеждане възлиза на 2 778.93 лв., като същият е сбор от общия размер на заемната сума и общите разходи по кредита. В чл. 5, ал. 1 е предвидено, че при неизпълнение на задължението на заемателя по ал. 1 в 3-дневен срок от усвояване на сумата да предостави едно от следните обезпечения: поръчител – физическо лице, отговарящо на редица изисквания, или банкова гаранция, същият дължи неустойка в размер на 598.86 лв., платима на равни части към всяка от погасителните вноски, като в този случай общият размер на задължението по договора става 3377.79лв., а вноската в размер от 375,31лв. При горните факти, съдът извежда следните правни изводи: Процесният договор за заем има характеристиките на договор за потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 от ЗПК легална дефиниция, а заемателят има качеството потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което в отношенията между страните приложение намират императивните норми на ЗПК и ЗЗП. Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, договорът за потребителски кредит е 2 недействителен. Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,50%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния допустим по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Същевременно, този размер не отразява реалният такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, които се включват в общите разходи по кредита по смисъла на легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е 3 задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Процесните такса за експресно разглеждане и неустойка за непредоставяне на обезпечение представляват разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъдат включени в ГПР, като същите са били изначално известни на кредитора. Видно е, че тези суми са били начислени още при сключване на договора и са включени в погасителните вноски. В посочения в договора за кредит ГПР е включен само размерът на възнаградителната лихва, което очевидно цели заобикаляне на императивните изисквания и умишлено въвеждане в заблуждение на потребителя относно реалните разходи по кредита. При добавянето им, действителният размер на ГПР става значително по-висок. При това положение се налага изводът, че договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент на ГПР. Текстът на тази норма не следва да се тълкува буквално, а именно – при посочен, макар и неправилно определен ГПР, а нормативното изискване следва да се приеме за изпълнено, когато е посочен както подробният начин на формиране на ГПР, така и действителният му размер, за да бъде потребителят добросъвестно информиран и да не бъде въвеждан целенасочено в заблуждение. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване изискването на чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че същият се явява недействителен – чл. 22 ЗПК. В задължителното Решение от 21.03.2024г. по дело № C-714/2022г. на Съда на Европейския съюз е прието, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. Следователно, санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. Член 23 от Директива 2008/48, разглеждан във връзка със съображение 47 от същата директива, следва, че макар изборът на системата от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно тази директива, да е по усмотрение на държавите членки, така предвидените санкции трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. Това означава, че строгостта на санкциите трябва да бъде в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, като се гарантира реално възпиращ ефект и същевременно се съблюдава основният принцип на пропорционалност (вж. в този смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т. 61—63 и цитираната съдебна практика). Следва да се има предвид още, че според настоящия съдебен състав включването на клаузи в договора за кредит, в които се уговарят такси и неустойки при неизпълнение на несъществени задължения, представляват по своята природа конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита и да доведе единствено до извличане на поголяма облага на кредитора от договора. Тези съждения корелират изцяло с възприетото в Решение от 21.03.2024г. по дело № C-714/2022г. на Съда на Европейския съюз, което има задължителен характер за всички съдилища и учреждения – чл. 633 ГПК. От изложеното се налага изводът, че ГПР не е посочен правилно и при прибавяне на начислените такси и неустойка към разходите по кредита, което е абсолютно необходимо, неговият размер надхвърля значително максимално допустимия такъв, което е видно и без специални знания. Налице е съществено нарушение на императивните законови изисквания на ЗПК, водещо до недействителност на договора съгласно чл. 22 ЗПК. По изложените съображения, предявеният главен установителен иск за недействителност на договора за потребителски кредит е основателен. Предвид уважаването на главния иск, не са налице вътрешно-процесуалните предпоставки за разглеждане на евентуалните искове за нищожност на други заявени основания. По разноските: При този изход на спора, право на присъждане на сторените разноски има ищецът, който е доказал такива в размер на 50.00 евро за държавна такса. Видно от представените по делото документи е, че ищецът е бил представляван от процесуален представител безплатно по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., на когото се следва възнаграждение, но понеже съдът не е сезиран с подобно искане нито в исковата молба,нито пък с последващи молби от адв. Й., то съдът не дължи произнасянето, респективно присъждането на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАДв. Воден от горното, съдът

 

РЕШИ:

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от М. А. И., ЕГН:**********, с адрес: гр. **********, срещу „*********“ АД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: гр. ***************************”, ет. 2, ап. офис 73Г, установителен иск по 124, ал. 1 ГПК, че сключеният между страните договор за паричен заем Standard_30 № № ****** /22.01.2024г. е недействителен съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. 22 ЗПК. ОСЪЖДА „*********“ АД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: гр. ***************************”, ет. 2, ап. офис 73Г, да заплати на М. А. И., ЕГН:**********, с адрес: гр. **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 50.00 евро – разноски по делото за държавна такса.

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ответника – „****************“ АД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление: гр. *********.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.