Ти Би Ай Банк – гражданско дело № 20255330113203 по описа на Районен Съд – Пловдив, XVI състав

РЕШЕНИЕ № 5390 гр. Пловдив, 05.12.2025 г. В ИМЕТО НА НАРОДА РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав: Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20255330113203 по описа за 2025 година Предявен е иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК. Ищецът Н. С. Н., ЕГН: **********, от *****************************, чрез пълномощник адв. Б. Й., е предявил против „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК: 131134023, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Димитър Хаджикоцев” № 52- 54, представлявано от ****** ***** А.Д. и А.Д., иск за прогласяване като нищожен поради противоречие със закона сключеният между страните договор за потребителски кредит № ***** от 05.06.2025 г. В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен по електронен път договор за потребителски кредит № ***** от 05.06.2025 г., по който лицето получило в заем сумата от 18 341, 08 лева, при застрахователна премия от 3 102, 57 лева, с фиксиран лихвен процент- 22, 52 % и ГПР- 22, 92 %, за срок от 36 месеца. По договора били извършвани плащания съобразно погасителния план, но се твърди, че договорът за кредит бил недействителен. В ГПР не били включени разходите за допълнителни услугизастрахователните премии, което представлявало нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Така той бил в по- нисък размер от реалния, което правело целия договор недействителен. Отделно, тази невярна информация заблуждавала потребителя и можело да се окачестви като нелоялна търговска практика. Не било ясно и как е формиран ГПР и какво точно включва. Също така, имало нарушение и на чл. 11 ал. 1 т. 12 от ЗПК, защото липсвала разбивка на погасителните вноски. Наред с това, била нарушена и нормата на чл. 11 ал. 1 т. 1 9 от ЗПК, защото не били посочени условията за прилагане на лихвения процент. На последно място, не била спазена и разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК. Моли се за признаване на установено, че договорът е нищожен. Претендират се и разноски. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но пълномощникът й взема писмено становище по спора. В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се моли искът да се отхвърли изцяло. Твърди се, че договорът бил сключен надлежно по реда на ЗПФУР, чрез мобилното приложение на банката- сигурен електронен канал за комуникация през разстояние. Ищецът бил създал свой профил и кандидатствал за кредита, приел условията и подписал договора, като за всичките му онлайн действия имало запазен електронен запис. Оспорват се твърденията, че договорът бил нищожен. Посочва се, че погасителният план съдържал необходимата по ЗПК информация, като потребителят разполагал и с възможността по всяко време да поиска и получи извлечение по сметка, съдържащо разбивка на вноските. В договора също така бил посочен размерът на приложимия лихвен процент (фиксиран) и условията по прилагането му, с което се отговаряло на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК. По отношение на ГПР- същият бил посочен точно и изчислен съобразно специалната формула, без да надвишава законовия лимит по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Застрахователната премия не следвало да бъде включена в ГПР, защото това не била задължителна, а допълнителна услуга, избрана по желание на кредитополучател, който можел да я прекрати без последствия. По отношение на застраховката се прилагали изискванията на КЗ, а не на ЗПК. Размерът на шрифта отговарял на законовото изискване по чл. 10 ал. 1 от ЗПК от 12 пункта, като обект на изследване трябвало да е електронният първообраз на документа. Договорът за застраховка представлявал отделно правоотношение, като не него не важало това изискване за шрифта. Представя се справка за платените по кредита суми. Моли за отхвърляне на иска, също претендира разноски, като прави и възражение за прекомерност на разноските на ищеца за адвокат. В с.з. страната не се явява, не се представлява и не взема писмено становище по спора. Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното: Между страните е сключен договор за потребителски кредит № ***** от 05.06.2025 г., по който ищецът получил сумата от 15 238, 51 лева в заем, като е дължима още застрахователна премия от 3 102, 57 лева, при фиксирана възнаградителна лихва от 22, 52 % и ГПР- 22, 92 %, с краен падеж- 15.07.2028 г., на 36 месечни вноски. Като писмени доказателства са представени копия от договора за кредит, СЕФ и декларации на длъжника, застрахователен сертификат, ОУ, застраховки. При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното: Няма спор, че между страните е бил сключен договор за банков кредит, който по 2 своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗакона за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. Императивно изискване като основание за действителност на договора за потребителски кредит е това по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК- за посочване на общата дължима сума и същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 22, 92 %, а фиксираната лихва- 22, 52 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, 3 които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Както вече се обсъди по- горе, според договора за кредит ГПР е 22, 92 %, но това не е размерът на действителните разходи за длъжника, защото в отговора не се оспорва, че стойността на ГПР е без застраховката, а се формира единствено от главница и възнаградителна лихва. С включването и на тази застраховка обаче кредитът ще се оскъпи допълнително и самият ГПР би станал в по- висок размер, по данни на кредитора, който така признава неизгодни за себе си обстоятелства. Общите разходи на кредита, регламентирани в параграф 1 т. 1 от ДР на ЗПК, включват именно разходи за допълнителни услуги. Така таксата за тази услуга за застраховката прикрива разходи, които по естеството си следва да са включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл. 21 ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът, съдържащ тази клауза, е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, а оттук- е налице една нищожна кредитна сделка. Така установителният иск се явява доказан и основателен и следва да се уважи. Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски, които се претендират и за които е представен списък по чл. 80 от ГПК. Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 1 015, 71 лева, както и адвокатско възнаграждение на пълномощника си в размер на 890 лева, видно от договора за правна защита и съдействие. Макар и по отношение на този хонорар ответникът да е направил възражение за прекомерност, с оглед цената на иска, същият е дори под минималния размер, предвиден в нормата на чл. 7 ал. 2 т. 3 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, използвана в случая като ориентир, поради което не са налице предпоставките за редуцирането му. Поради изложеното, съдът 4 Съдия при Районен съд – Пловдив:

РЕШИ: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК: 131134023, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Димитър Хаджикоцев” № 52- 54, представлявано от ****** ***** Н. С. и А.Д., от една страна и Н. С. Н., ЕГН: **********, от *****************************, от друга, че сключеният между тях договор за потребителски кредит № ***** от 05.06.2025 г. е нищожен. ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК: 131134023, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Димитър Хаджикоцев” № 52- 54, представлявано от ****** ***** Н. С. и А.Д., да заплати на Н. С. Н., ЕГН: **********, от *****************************, направените разноски по делото- внесена държавна такса в размер на 1 015, 71 (хиляда и петнадесет лева и седемдесет и една стотинки) лева и заплатено адвокатско възнаграждение на пълномощника в размер на 890 (осемстотин и деветдесет) лева. Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.