Ти Би Ай Банк – Гражданско дело № 20251240101376, по описа на Районен съд – Разлог, І–ви състав

РЕШЕНИЕ № 364 гр. Разлог, 06.07.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА РАЙОНЕН СЪД – РАЗЛОГ, І ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав: Председател: Велина Ив. Полежанова при участието на секретаря С. Д. В., разгледа докладваното от Велина Полежанова, Гр. д. № 20251240101376 по описа за 2025 година Производството е образувано по ИМ, депозирана от А.Д.К., ЕГН*, от *, ч/з адв. Б.Й. от САК, против “Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК*, с адрес: *, представлявано от В.А.Г., А.Ч.Д., Н.Г.С., Л.Т.. Ищцата твърди, че на 12.07.2022 г. м/у страните е сключен договор за потреб. кредит №* за сумата 15`000.00,00 лв., за срок от 48 месеца, със застрахователна премия от 5`255.48 лева, застрахователна премия с фиксиран лихвен % от 30.39% и ГПР 34,72 %. Тези параметри са отразени и в самия договор. Твърди че договорът противоречи на императивни разпоредби на ЗПК, тъй като не давал ясна информация за общата цена на кредита, за начина на формиране на ГПР, за включването на застрахователната премия и за погасителния план. Моли съдът да прогласи за недействителен, на основание чл.22 от ЗПК, сключеният м/у А.Д.К., ЕГН*, адрес: * и “Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК*, договор за потреб. кредит №* от 12.07.2022 г., поради противоречието му със закона. Иска се също на правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, да бъде осъдено ответното дружество да върне на ищцата сумата от 11`300.00 лева – недължимо платена сума по Договор за потреб. кредит №* от 12.07.2022 г. С ИМ се претендират и сторените по делото разноски. В едномесечния срок по чл.131, ал.1 от ГПК, от страна на ответника е представен писмен отговор, с който оспорва претенциите на ищцата за недействителност а договора за кредит поради противоречие с разпоредбите на ЗПК и ЗЗД. Поддържа, че договорът съдържа всички задължителни реквизити по чл.11 ЗПК, че застраховката е доброволна допълнителна услуга, а не условие за отпускане на кредита, и че не е налице основание за връщане на платени суми. Съдът като взе предвид разпоредбите на закона, становищата на страните и събраните по делото док-ства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа следното: Не е спорно м/у страните, а и се установява от представения договор за кредит, че на 12.07.2022 г. м/у А.Д.К., ЕГН*, като кредитополучател и “Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК*, като кредитор е бил сключен Договор за за потреб. кредит №*. В чл.7.1 от договора е посочен размер на кредита 15`000.00.00 лв., обща застрахователна премия 5`735,48 лв., общо на кредита 20`735,48 лв., годишен лихвен % 30,39%, ГПР 34,72%, срок 48 месеца. 1 От самия договор е видно, че застрахователната премия не се заплаща отделно от потребителя, а се финансира от банката и се включва в общия размер на кредита, който следва да бъде погасен ч/з месечните погасителни вноски. От съдържанието на договора се установява още, че ищцата е подписала договора и приложимите документи, включително документи относно застрахователните програми. От представения погасителен план се установява размерът на всяка месечна вноска, както и разпределението м/у главница, договорна лихва и нак. лихва. Приета е и справка за движението по кредита, от която се установява извършването на плащания от страна на ищцата по пера – главница и лихва. За изясняване на обстоятелствата по делото съдът е допусна и назначи ССчЕ, за която депозитът не бе внесен от ищцовата страна и определението за допускане на експертизата бе отменено. При така приетата фактическа обстановка, съдът от правна страна приема следното: Съдът намира исковете за допустими. Ищцата е страна по процесния договор и има правен интерес да иска установяване на неговата недействителност. Разгледани по същество, исковете са основателни. М/у страните не е спорно, а и от представения договор за потреб. кредит №* от 12.07.2022 г. се установява, че м/у тях е възникнало облигационно правоотношение по договор за потреб. кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК. Спорът е концентриран в/у въпроса дали договорът отговаря на императивните изисквания на ЗПК, относно съдържанието му и дали потребителят е получил пълна, ясна и недвусмислена информация относно действителната цена на кредита. Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7–12 и т.20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7–9 от ЗПК, договорът за потреб. кредит е недействителен. Установената в чл.22 от ЗПК, недействителност представлява специална законова санкция, която законодателят е предвидил като средство за защита на потребителя, отчитайки неговото по-слабо икономическо и информационно положение спрямо професионалния кредитор. В този смисъл е практиката на ВКС, според която разпоредбите на чл.10, чл.11 и чл.22 от ЗПК, са императивни, а неспазването им води до недействителност на договора независимо от действителната воля на страните и независимо от последващото му изпълнение. Така Решение №50206 от 25.11.2022 г. по гр. д. №3578/2020 г., III г. о. на ВКС приема, че целта на закона е потребителят да бъде поставен в състояние да прецени още към момента на сключването на договора всички икономически последици от поеманото задължение. Основното възражение на ответното дружество е, че процесната застраховка не е била задължително условие за отпускане на кредита, а е представлявала доброволно избрана от потребителя допълнителна услуга, поради което застрахователната премия не следва да бъде включвана в годишния % на разходите. Съдът не споделя това становище. Действително, в чл.19 от договора е посочено, че сключването на застраховката не е задължително условие за получаване на кредита, а ответникът поддържа, че кредитополучателят е можел по всяко време да прекрати застрахователното правоотношение без неблагоприятни последици за себе си. Това формално договорно положение обаче не е достатъчно, за да обоснове извод, че застрахователната премия не представлява разход по кредита по смисъла на §.1, т.1 от ДР на ЗПК. От съдържанието на договора се установява, че размерът на предоставения кредит е 15`000.00.00 лева, размерът на застрахователната премия възлиза на 5`735,48 лева, премията е финансирана от банката, като същата е включена в общия размер на кредита и потребителят я изплаща заедно с останалите си задължения ч/з месечните погасителни вноски. Следователно икономическата тежест от сключването на застраховката е пряко инкорпорирана в кредитното правоотношение и увеличава общото задължение на потребителя. 2 При това положение съдът приема, че процесната застрахователна премия представлява разход, който потребителят следва да понесе във връзка със сключването и изпълнението на договора за кредит, поради което следва да бъде включена при определянето на ГПР. Противното разбиране би означавало кредиторът да може ч/з формално квалифициране на определени плащания като „доброволни услуги“ да заобикаля изискванията на закона относно действителната цена на кредита. Подобно разрешение би противоречало както на целта на ЗПК, така и на практиката на Съда на ЕС по прилагането на Директива 2008/48/ЕО. Съгласно Решение на СЕС по дело C-42/15 H.C.S. a.s., потребителят следва да разполага с достатъчно ясна информация, която да му позволи да прецени общия размер на задълженията, които поема по договора. Съдът на ЕС приема, че задължението за предоставяне на информация относно ГПР има фундаментално значение за защитата на потребителите, тъй като именно този показател позволява сравнителна оценка на различните кредитни продукти и информиран избор от страна на потребителя. Същият подход е възприет и в последващата практика на СЕС, включително по дело C-714/22, в което се подчертава, че всички разходи, които фактически увеличават финансовата тежест за потребителя и са известни на кредитора към момента на сключване на договора, следва да бъдат включени при определяне на общата цена на кредита. На следващо място, съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът задължително трябва да съдържа „годишния % на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя“. Тази информация следва да бъде точна, пълна и да отразява всички известни на кредитора разходи. В настоящия случай в договора е посочен ГПР от 34,72%, без в него да бъде включена застрахователната премия от 5`735,48 лева. Съдът приема, че подобно представяне не отразява действителната икономическа тежест на кредита. Премията представлява близо 40 % от размера на отпуснатата главница, което очевидно оказва съществено влияние в/у крайната цена на кредита. При включването на този разход реалният ГПР би бил значително по-висок от договорно посочения. Следователно посоченият в договора ГПР не изпълнява предназначението си да предостави на потребителя вярна и изчерпателна информация за общата цена на кредита. Практиката на ВКС последователно приема, че неправилното или подвеждащо посочване на ГПР се приравнява на неговото непосочване. Така в Решение №50013 от 05.08.2024 г. по т.д. №1646/2022 г., II т.о., ВКС приема, че когато посоченият в договора ГПР не съответства на действителните разходи по кредита, е налице нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, което обуславя приложението на чл.22 от ЗПК. Подобни разрешения са възприети и в множество решения на въззивните съдилища, постановени през 2024–2026 г. по идентични спорове, включително относно договори на “Ти Би Ай Банк“ ЕАД, в които е прието, че застрахователната премия представлява част от общия разход по кредита, когато е финансирана от самия кредитор и се изплаща ч/з погасителните вноски. Съдът намира за неоснователно е и възражението, че последващата възможност за прекратяване на застраховката изключва необходимостта премията да бъде включена в ГПР. Преценката за законосъобразност на договора се извършва към момента на неговото сключване. Именно към този момент потребителят трябва да разполага с вярна информация за общата цена на кредита. Възможността впоследствие да бъде упражнено право на отказ или прекратяване не може да санира първоначалната липса на прозрачност относно реалния размер на разходите. Този извод съответства и на възприетото в Решение №50206/25.11.2022 г. по гр. д. №3578/2020 г., III г. о. на ВКС, според което изискванията на закона следва да бъдат изпълнени към момента на сключване на договора, а не впоследствие. Настоящият съд. състав, намира че самостоятелно основание за недействителност е налице и в начина, по който е представен погасителният план. От съдържанието му не може по безспорен начин да се установи каква част от всяка погасителна вноска представлява главница, каква част представлява договорна лихва, каква част представлява застрахователна 3 премия по какъв начин се формира остатъкът от задължението. По този начин потребителят е лишен от възможността да проследи начина, по който се погасява задължението му през целия срок на договора. Макар в практиката на СЕС по дело C-42/15 да е прието, че не винаги е необходимо детайлно разбиване на всяка вноска, настоящият случай се отличава с наличието на значителен допълнителен компонент – застрахователна премия, която е интегрирана в общото задължение, но не е индивидуализирана в погасителния план. Това препятства възможността на потребителя да прецени реалната цена на кредита и начина на формиране на отделните плащания. Съвкупната преценка на всички обсъдени по-горе обстоятелства налага извода, че процесният договор противоречи на императивните изисквания на чл.11, ал.1, т.10, т.11 и т.12 от ЗПК. Непосочването на действителния ГПР, невключването в него на застрахователната премия и липсата на достатъчна яснота относно начина на формиране и погасяване на задължението представляват съществени нарушения на закона, които обуславят приложението на санкцията по чл.22 от ЗПК. Поради това съдът приема, че процесният договор за потреб. кредит следва да бъде прогласен за недействителен. След като съдът прие, че процесният договор за потреб. кредит е недействителен по смисъла на чл.22 от ЗПК, следва да бъдат обсъдени правните последици от тази недействителност и основателността на предявения осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД. Съгласно чл.23 от ЗПК: „Когато договорът за потреб. кредит бъде обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.“ Разпоредбата установява специален реституционен режим, който дерогира общите правила на чл.34 от ЗЗД, относно последиците от недействителността. Законодателят изрично е предвидил, че санкцията за кредитора, който не е изпълнил императивните изисквания на закона, се изразява в лишаването му от правото да получи възнаградителна лихва, такси, комисиони, застрахователни премии и всякакви други разходи извън реално предоставената парична сума. По този начин се реализира възпиращата и защитна функция на ЗПК, съответстваща и на принципите, възприети в правото на ЕС. Последиците на чл.23 от ГПК, настъпват по силата на закона и съдът е длъжен да ги приложи служебно след констатиране на недействителността на договора. Така в Решение №50206 от 25.11.2022 г. по гр. д. №3578/2020 г., III г. о. на ВКС е прието, че специалната уредба на чл.23 от ЗПК, има за цел да санкционира неизправния кредитор, като ограничи неговото право единствено до възстановяване на действително предоставения финансов ресурс, без да му признава право на договорна печалба под формата на лихви, такси и други възнаграждения. Сходни разрешения се съдържат и в Решение №50013 от 05.08.2024 г. по т.д. №1646/2022 г., II т.о. на ВКС, Решение №60190/2022 г. по гр. д. №1058/2021 г., III г. о. на ВКС, Решение №50074/2023 г. по гр. д. №2780/2022 г. на ВКС, в които последователно се приема, че след прогласяване недействителността на договора кредиторът има право единствено на чистата стойност на кредита, а всички останали плащания подлежат на връщане като получени без основание. Ответното дружество поддържа, че договорът е бил изпълняван доброволно от страна на потребителя и че извършените плащания не могат впоследствие да бъдат квалифицирани като недължими. Това възражение съдът намира за неоснователно, тъй като доброволното изпълнение на едно недействително правоотношение не води до неговото валидиране, нито до отпадане на реституционните последици, установени в закона. Противното разбиране би обезсмислило санкционния хар-р на чл.22 и чл.23 от ЗПК, и би позволило на кредитора да черпи права от собственото си противоправно поведение. Именно поради това съд. практика приема, че извършените плащания над чистата стойност на кредита представляват плащания без основание и подлежат на връщане по реда на чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД. 4 Предявеният иск има за предмет връщането на сумата от 11`300.00 лева, която ищцата твърди, че е заплатила на ответника без правно основание вследствие недействителността на договора. Искът е обусловен от уважаването на установителния иск по чл.22 от ЗПК. След като съдът прие, че договорът е недействителен, следва да се прецени дали претендираната сума представлява плащане над чистата стойност на кредита. По делото не се спори, че кредитополучателят е получил сумата от 15`000.00.00 лева като реално предоставен финансов ресурс. Не се спори също, че в общото задължение са били включени договорна възнаградителна лихва, застрахователна премия от 5`735,48 лева и останалите разходи по договора. При действието на чл.23 от ЗПК, всички тези плащания се оказват лишени от правно основание, доколкото законът признава право на кредитора единствено в/у чистата стойност на кредита. Съдът обсъди и обстоятелството, че определението, с което бе допусната ССчЕ поради невнасяне на определения депозит бе отменено. Това обстоятелство само по себе си не представлява пречка за уважаване на иска, доколкото размерът на претенцията е индивидуализиран в ИМ и не бе оспорен ч/з представяне на насрещни счетоводни изчисления от ответната страна. В случаите, когато размерът на полученото над чистата стойност на кредита е установим въз основа на представените договорни документи и извлеченията по кредита, липсата на експертно заключение не препятства формирането на вътрешното убеждение на съда. Съгласно трайната практика на ВКС при исковете по чл.55 от ЗЗД, законната лихва се присъжда от датата на предявяване на иска, когато преди това не е отправена изрична покана за връщане на полученото без основание. В този смисъл са Решение №204/2019 г. по гр. д. №4289/2018 г., IV г. о. на ВКС, Решение №81/2021 г. по гр. д. №2947/2020 г., III г. о. на ВКС. Ето защо в/у уважената главница следва да бъде присъдена законната лихва, считано от датата на подаване на ИМ до окончателното изплащане на сумата. От всичко изложено, съдът достига до окончателния извод, че процесният договор за потреб. кредит противоречи на чл.11, ал.1, т.10, т.11 и т.12 от ЗПК, поради което договорът е недействителен по силата на чл.22 от ЗПК. В случая е приложима специалната реституционна норма на чл.23 от ЗПК, и ответникът има право единствено в/у чистата ст-ст на кредита, като всички получени суми над този размер подлежат на връщане като дадени без основание по смисъла на чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.1 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата направените по делото разноски от 2`995.00 лева или 1`531.32 €. Водим от горното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПРОГЛАСЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН, на основание чл.22 от ЗПК, Договор за потреб. кредит №* от 12.07.2022 г., сключен м/у А.Д.К., ЕГН*, от * и “Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК*, с адрес: *, представлявано от В.А.Г., А.Ч.Д., Н.Г.С., Л.Т.. ОСЪЖДА “Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК*, с адрес: *, представлявано от В.А.Г., А.Ч.Д., Н.Г.С., Л.Т., да заплати на А.Д.К., ЕГН*, от *, сумата от 5`777.60 €, с левова равностойност 11`300.00 лева – недължимо платена сума по недействителния договор за потреб. кредит, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане. ОСЪЖДА “Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК*, с адрес: *, представлявано от В.А.Г., А.Ч.Д., Н.Г.С., Л.Т., да заплати на А.Д.К., ЕГН*, от *, ч/з адв. Б.Й. от САК, сумата от 1`531.32 € – сторени в производството съдебноделоводни разноски.

Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването на страните пред Бл.ОС.