Ти Би Ай Банк – Гражданско дело №  20251110113610, по описа на Софийски Районен съд, 88-ми състав

 

РЕШЕНИЕ № 8885 гр. София, 14.05.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 88 СЪСТАВ,

в публично заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав: Председател: ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА ПЕТКОВА при участието на секретаря ПЕТЯ Н. АНГЕЛОВА като разгледа докладваното от ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА ПЕТКОВА Гражданско дело № 20251110113610 по описа за 2025 година Производството е по чл. 235 ГПК. Делото е образувано по искова молба на И. Е. Т., подадена чрез адв Б. Й. срещу „Ти Би Аи Банк“ ЕАД, с която е установителен иск за признаване на установено в отношенията между страните, че сключеният между тях договорът за потребителски кредит No ************* от 05.07.2024г. е недеи ствителен поради противоречието му със закона. В исковата молба се твърди, че на 05.07.2024 г. между И. Е. Т. в качеството му на кредитополучател и „ТИ БИ АИ БАНК“ ЕАД – в качеството му на кредитодател е сключен договор за потребителски кредит No *************, по силата на които кредитодателят предоставил на кредитополучателя потребителски заем в размер на 10 700 лв. Договорено било, че годишният процент на разходите е 28, 21 %, но ищецът твърди, че същият не включва разходите за допълнителни услуги, свързани с договора, а именно за застрахователна премия в размер на 3 809, 40 лв. Според ищеца макар в съдържанието на чл. 19 от сключения договор за потребителски кредит да е посочено, че застраховката не е условие за сключването, фактически това е така. Твърди, че при възникване на договорните отношения били предварително обозначени полетата, които кредитополучателят следвало да зачертае. Счита, че макар кредитодателят да не третира застрахователната премия като елемент от размера на кредита, я е добавил в размера на главницата и е посочил дължимата сума от 14 509, 40 лв. Сочи, че не става ясно как се изчилява възнаградителната лихва по кредита, така че общодължимата сума по кредита да възлиза на 26 340, 14 лв. Счита, че договорът не отговаря на изискванията за валидност, защото не е посочено при какви допускания е изчислен ГПР. Твърди, че застрахователната премия по конкретния договор е 1 разход, кои то следва да бъде включен с ГПР. Поддържа, че инкорпорираният в договора погасителен план не съдържа разбивка на задълженията, които се погасяват с всяка погасителна вноска. Твърди, че договорът не е сключен по ясен и разбираем начин, така че креидтополучателят да може да направи информиран извод за бъдещите си задължения. Моли за уважаване на иска. Претендира разноски. В срока по чл. 131 вр. чл. 60, ал. 6 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „ТИ БИ АИ Банк“ ЕАД, подаден чрез юрисконсулт З., в кои то исковата молба се оспорва като неоснователна. Ответникът твърди, че договорът е сключен по реда на Закона за предосатвяне на финсови услуги от разстояние чрез мобилно приложение на банката, като подписването му се е осъществило с приравнено на електронен подпис изявление по Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги чрез система от логове, като всички документи на кредитополучателя били предоставени електронно в шрифт Ariаl Narrow с размер на шрифта 12. Счита, че сключеният договор отговаря на всички законоустановени изисквания в ЗПКр за валидност. Твърди, че ГПР е изчислен законосъобразно и поддържа, че дори да не е изчислен правилно приложима е разпоредбата на чл. 19, ал. 5 ЗПКр, а това не се отразява на деи ствителността на целия договор. Счита, че липсва основание за включване на застрахователната премия в ГПР, но дори да бъде включена ГПР е в размер на 49, 21 %, който е законосъобразен. Поддържа, че застраховката представлява услуга, предоставена по искане на застрахования, поради което и тя не представлява разход по кредита, тъи като не е условие за сключването му. Моли за отхвърляне на предявения иск. В условията на евентуалност в случаи , че искът бъде уважен прави възражение за прихващане на бъдещото вземане за разноски на ищеца с дължимата по сключения договор за кредит дължима сума от ищеца кредитополучател. Сочи, че към момента на предявяване на иска ищецът е заплатил по кредита сума в размер на 3 951, 01 лв., като разликата с чистата стои ност на кредита от 10 700 лв. е 6 748, 91 лв. и това е дължимата сума по договора. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на страните, по реда на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното: С доклада по делото са приети за безспорни и ненуждаещи се от доказване между страните обстоятелствата, че между И. Е. Т. и „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД е сключен Договор потребителски кредит No ************* от 05.07.2024 г., по силата на кои то на И. Е. Т. е предоставена в заем от „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД сумата от 10 700 лв., а в договора е посочен годишен процент на разходите /ГПР/ в размер от 28, 21 %, като в същия не е включена застрахователната премия като разход. От приетия като писмено доказателство Договор за потребителски кредит No ************* от 05.07.2024 г. се установява, че ответникът в качеството му на кредитодател се задължил да предостави на ищеца в качеството му на кредитополучател в заем сумата в размер на 10 700 лева, като съгласно договора общият размер на кредита е 14 509, 40 лв., от които 10 700 лв. представляват парична сума – потребителски кредит за 2 общо ползване, а 3 809, 40 лв. – застрахователна премия по рискова застраховка BANK ЖИВОТ АГЕНТ, която не е изплатена на кредитополучателя, а е преведена директно от кредитора на застрахователя и е включена в главницата по кредита. Договорът е сключен със срок на погасяване 60 месеца, при 60месечни погасителни вноски, от които първите 59 вноски с размер от 439, 01 лв. и последна изравнителна вноска с размер от 438, 55 лева с краен падеж 15.09.2029 г. В договора е посочен фиксиран годишен лихвен процент /ГЛП/ в размер на 26, 53 %, както и ГПР в размер на 28, 21 %, като общата сума, дължима от потребителя за целия срок на договора, възлиза на 26 340, 14 лв. Погасителният план е приложен като неразделна част от договора, като в него лихвата се начислява върху цялата сума от 14 509, 40 лв., без да е направена самостоятелна разбивка на реално предоставената парична сума и финансираната застрахователна премия. Съгласно чл. 19 от сключения договор при сключването му потребителят не е длъжен да сключва застраховка, по свое желание и по собствено усмотрение потребителят може да сключи някоя от застраховките или да се присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани от кредитора в качеството му на застрахователен агент без обаче това да е задължително условие за сключване на договора. Към договора е приложен Стандартен европейски формуляр и приет като доказателство по делото, както и заявление-декларация за установяване на договорни отношения. Като писмено доказателство по делото е приет застрахователен сертификат № 1*************2024 от 05.07.2024 г. за застрахователни програми „Защита на кредита“ и „Защита на сметките“ за кредитополучателите на потребителски кредити, предоставени от „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД и Допълнителни медицински услуги „Второ медицинско мнение“ и „Програма за превенция на здравето, обективиращ, че ищецът е застрахован по посочените програми от „Кардиф Животосзастраховане, Клон България“ и „Кардиф Общо застраховане, клон България“, чрез застрахователния агент „Ти Би Аи Банк“ ЕАД и удостоверяващ сключването на договор за Застраховка на кредита във връзка с процесния договор за потребителски кредит. От съдържанието на сертификата се установява, че застраховано лице е кредитополучателят, а ползващо лице по застраховката е кредиторът до размера на непогасените задължения по кредита. Застраховката е със срок, съвпадащ със срока на договора за кредит, като покритието е обвързано с изпълнението на задълженията по кредита. В сертификата е посочена еднократна застрахователна премия в размер на 3 809, 40 лв., която се финансира чрез кредита, не се изплаща на застрахованото лице и служи за обезпечаване на вземанията на кредитора при настъпване на застрахователносъбитие. Като съобрази установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното: Предявен е установителен за прогласяване на недеи ствителност на Договор потребителски кредит No ************* от 05.07.2024 г., с с правно основание чл. 22 във вр. чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от Закона за потребителския кредит вр. чл. 26, ал.1, предл. 1от Закона за задълженията и договорите поради противоречие със закона. Ответното дружество „Ти Би Аи Банк“ ЕАД е банка, а ищецът е физическо лице, за 3 което няма данни при сключването на процесния договор да е деи ствало в рамките на своята професионална или търговска деи ност. Следователно, при сключването на договора ищецът е деи ствал в качеството на “търговец” по смисъла на легалната дефиниция, дадена в § 13, т. 2 ДР на ЗЗП, а ответникът има качеството на “потребител” съобразно легалната дефиниция, дадена в §13, т. 1 ДР на ЗЗП. Доколкото няма данни да е налице друга отрицателна предпоставка, предвидена в чл. 4 ЗПК, процесният договор за кредит е в приложното поле на Закона за потребителския кредит. Съгласно чл. 9 ЗПКр договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК. Разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недеи ствителен. В случая са наведени твърдения за нищожност на договора поради противоречие с разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а именно, че в Договор потребителски кредит No ************* от 05.07.2024 г. не е посочен коректно годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В процесния договор за потребителски кредит е посочен ГПР от 28, 21 %, с което формално изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е изпълнено. Видно от съдържанието на договора за кредит обаче в главницата освен предоставената в заем за потребителски нужди парична сума е включена и застрахователната премия по сключената застраховка, обективирана в приложения застрахователен сертификат. Съгласно Решение от 21 април 2016 г. по делото С-377/14, СЕС приема, че член 3, буква л) и член 10, § 2 от Директива 2008/48, както и точка I от приложение I към Директивата трябва да се тълкуват в смисъл, че общият размер на кредита и размерът на усвояването включват всички предоставени на разположение на потребителя суми и поради това не включват тези, които заемодателят използва за покриване на свързаните със съответния кредит разходи и които на практика не се изплащат на потребителя. В същия смисъл е и практиката на ВКС (Определение No 50685 от 30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. No 578/2022 г., III г. о., ГК), която приема, че застрахователната премия представлява разход, кои то следва да бъде включен в ГПР и липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недеи ствителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК. Фактически в случая застрахователната премия не представлява сума, която се предоставя реално на потребителя, а се заплаща на застрахователя директно от кредитодателя, но за сметка на потребителя. Следователно застраховката, съобразно пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, представлява част от разходите по кредита и следва да бъде включена в ГПР, а не да се оформя като част от 4 главницата, което е подвеждащо за потребителя и има за цел заобикаляне разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, касаеща ограничаване размера на ГПР. Съгласно § 1 от ДР на ЗПР “Общ разход по кредита за потребителя” са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като не се включват нотариалните такси. Според чл. 3, буква “ж” на Директива 2008/48/ЕО на Европеи ския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета тази норма “общи разходи по кредита за потребителя” означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. Съгласно чл. 10, пар. 2, б. “ж” от тази директива договорът за кредит посочва по ясен и кратък начин ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит, и всички допускания, използвани при изчисляването на този процент. В чл. 23 от същата е предвидено, че държавите-членки установяват система от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно настоящата директива, и вземат всички необходими мерки за гарантирано прилагане на тези санкции, като те трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. Съгласно решение от 21 март 2024 г. по дело С-714/22 на СЕС член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европеи ския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието “общи разходи по кредита за потребителя” по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието “годишен процент на разходите” по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие деи ствителните разходи по този кредит. В мотивите на решението е прието, че по силата на член 3, буква и) от Директива 2008/48 ГПР съответства на общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита, и когато е 5 приложимо, включително разходите, посочени в член 19, параграф 2 от тази директива. Посочено е, че за да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието “общи разходи по кредита за потребителя” (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C-686/19, EU: C: 2020: 582, т. 31 и цитираната съдебна практика), което означава всички разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerov б, C-377/14, EU: C: 2016: 283, т. 84). Добавено е, че за да обезпечи тази защита, член 22, параграф 3 от Директива 2008/48 задължава държавите членки да гарантират, че разпоредбите, които приемат за изпълнение на тази директива, не могат да бъдат заобиколени посредством начина, по кои то са формулирани договорите (решение от 11 септември 2019 г., Lexitor, C-383/18, EU: C: 2019: 702, т. 30). С оглед на това е прието, че съдът следва да провери, от една страна, дали закупуването на съответните допълнителни услуги представлява условие за получаването на кредита, или е задължително за получаването му при договорните клаузи и предлаганите условия, и от друга страна, дали деи ствително става въпрос за допълнителни услуги, уговорени към договор за кредит, а не за конструкция, предназначена да прикрие деи ствителните разходи по този кредит. Уточнил е, че при тази проверка съдът не може да се основе единствено на обстоятелството, че допълнителните услуги са били поискани свободно при сключването на този договор за кредит или че дължимите по този договор суми и разходите за тези услуги са били посочени отделно в първоначалния погасителен план. Прието е, че съдът трябва също така да вземе предвид всички разпоредби на разглеждания договор за кредит и неговите общи условия, както и правния контекст и фактическите обстоятелства, в които се вписва този договор, за да установи дали сключването му е обусловено от закупуването на съответните допълнителни услуги, или е станало задължително по силата на тези разпоредби и общи условия или при предлаганите условия, и дали в деи ствителност с разглежданата договорна конструкция не се цели възнаграждението за заетата сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора посредством уговорки относно тези допълнителни услуги, така, че то да не се съдържа изцяло в посочения договор и следователно да не попада в обхвата нито на понятието “общи разходи по кредита за потребителя”, нито на понятието “ГПР” по смисъла на Директива 2008/48. Съдът следва да провери дали невключването на цената на посочените допълнителни услуги в ГПР всъщност има за цел да се заобиколи забраната по член 19, параграф 4 от ЗПК, кои то предвижда, че този процент не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в BGN и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Водим от дадените задължителни указания от СЕС за преценка съдържанието на потребителските договори и като съобрази установените по делото факти, съдът намира следното в случая в сключения договор за потребителски кредит е предвидено заплащане от кредитополучателя на застрахователна премия по застраховка, която сума се включва в месечните погасителни вноски по кредита. Така предвидената в договора застрахователна премия представлява разход по кредита, доколкото сключването на договорите за 6 застраховка е уговорено с цел да се обезпечат вземанията на кредитодателя и следва да се включват в размера на ГПР. Фактът, че в процесния договор за кредит сключването на застраховките е посочено като допълнителна услуга, а не е изрично предвидено като задължително условие за отпускане на кредита, не може еднозначно без да се преценяват конкретните факти да обуслови извод, че дължимите от кредитополучателя застрахователни премии не представляват общ разход по кредита и респ. не следва да се включват в ГПР. От цялостното съдържание на договора, начина на формулиране на клаузата за сключване на застраховка, сключването и от потребителя в момента на сключването на кредита при предварително определени от кредитодателя условия и с определен от него застраховател, включването на застрахователните премии в месечната погасителна вноска по кредита като част от главницата, обосновават извод, че клаузата за получаване на тази „допълнителна“ услуга, респ. поемането от кредитополучателя на задължение да заплаща застрахователни премии, е поставена от кредитодателя с цел да се заобиколи изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Не е без значение факта, че двата договора са сключени едновременно на една и съща д а т а . Кредитополучателят няма възможност за свободно договаряне относно тази “допълнителна” услуга при уговорените параметри на договора. Наред с това застраховката е сключена в полза кредитора с цел обезпечаване връщането на кредита, което допълнително обосновава извод, че тя е част от наложените от кредитора условия за сключване на договора, а не избрана свободно от потребителя. Обстоятелството, че в договора за потребителски кредит се съдържа клаузата на чл. 19 не разколебава изградените от съда правни изводи, съдържанието на договорната разпоредба е декларативно, доколкото от установените по делото факти се установява обратното на твърдяното от ответника. При тези съображения съдът достига до извод, че застрахователната премия се явява разход за кредитополучателя, кои то е пряко свързан с договора за потребителски кредит, поради което размерът на същата трябва да се включва в общите разходи по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. В случая е безспорно и с доклада по делото е отделено за ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че при изчисление на ГПР по процесния договор не е взета предвид застрахователната премия. Съдът намира за необходимо и да отбележи освен, че застраховката с така предвидените клаузи да е предназначена да гарантира правото на кредитодателя да получи плащане по кредита, нейната застрахователна премия е необосновано висок размер. Предвид ограничението в отговорността на застрахователя, обстоятелството, че същият получава застрахователна премия, която надхвърля 30 % от дължимата главница по договора води до извод за недобросъвестна търговска практика. Кредитодателят освен това начислява и възнаградителна лихва върху платената застрахователна премия и още веднъж по този начин тя се превръща в източник на допълнителна печалба за него. В обобщение настоящия състав на съда намира, че процесния договор за кредит е недеи ствителен, тъи като в застрахователната премия е била включена в главницата по договора, вместо в общите разходи по кредита, поради което неправилно в договора е посочен ГПР в размер на 28, 21%. Включване на застрахователната премия при изчисление 7 на размера на ГПР неминуемо ще доведе до неговото покачване над размера посочен в договора което е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и води до недеи ствителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Този извод е верен и независимо от обстоятелството, твърдяно от ответника, че дори да бъде включена застрахователната премия в ГПР същият няма да надхвърли законоустановения размер по чл. 19, ал. 4 ЗПКр, тъй като би бил в размер от 49, 21 %, защото независимо от размера на ГПР същият не е изрядно посочен в договор за потребителски кредит и лишава потребителя от възможността да прецени реалната задлъжнялост по кредита. По изложените съображения предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за прогласяване нищожността на процесния договор за кредит е основателен и следва да бъде уважен. По отношение на релевираното от ответника възражение за прихващане съдът намира, че същото е неоснователно, но това обстоятелство не следва да бъде постановено с диспозитива на съдебното решение съгласно дадените в мотивите на т. 2 от Тълкувателно решение № 2/18.03.2022 г. по тълк. д. № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС, в което се приема, че съдът не се произнася по неоснователното възражение за прихващане в диспозитива на решението, зачитайки неговата характеристика на защитно средство срещу предявения иск. Съгласно чл. 103, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи, всяко едно от тях, ако вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си. В случая ответникът иска задължението му за разноски да бъде прихването с неговото вземане по прогласения за недействителен договор за потребителски кредит, а именно от вземането за дължима главница по чл. 23 ЗПКр. Според настоящия състав конструкцията на подобно прихващане е недопустима. Прихващане е допустимо между две насрещни, изискуеми и ликвидни задължения. Възражението за прихващане, заявено в хода на висящия исков процес, е допустимо и когато вземането не е ликвидно. В разглеждания случай обаче същото е недопустимо за разглеждане, тъй като предмет на делото е единствено установителен иск по чл. 22 ЗПКр – прогласяване на недействителност на договор за потребителски кредит, сключен между страните, без да е предявен осъдителен иск за връщане на заплатената сума. Прихващането е способ за погасяване на две насрещни, ликвидни, еднородни и изискуеми вземания (чл. 103, ал. 2 от ЗЗД). След като в настоящия случай липсва предявен осъдителен иск от ищеца против ответника, ответникът недопустимо иска прихващане, тъй като няма срещу какво да прихване своето насрещно вземане. Евентуалното съдебно установено вземане за разноски не е еднородно с вземането по материалното правоотношение. Ето защо и доколкото не са налице предпоставките за това, възражението за прихващане не следва да бъде уважавано. По разноските: При този изход на спора право на разноски има само ищецът. Същият претендира присъждането на разноски, както следва: държавна такса в размер на 428 лева /218, 84 евро/, както и адвокатско възнаграждение в размер на 790 лева /403, 92 евро/. Представени са доказателства за извършване на разноските. При това положение съдът дължи да се произнесе по своевременно релевираното възражение от ответника по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК. Според настоящия състав същото е основателно и следва да бъде уважено, делото не се отличава с правна и фактическа сложност, събирани са само писмени доказателства, проведени са две открити съдебни заседания, като на нито едно от тях процесуалния предсатвител на ищеца не се е явил, не е участвал и писмено. Ето защо съдът намира, че претендираният адвокатски хонорар следва да бъде редуциран до сумата от 204, 52 евро. Към момента на постановяване на настоящото решение, валутата на Република България е евро, съгласно чл. 3 и 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България (обн. ДВ, бр. 70/2024 г.), във връзка с Решение (ЕС) 2025/1407 на Съвета на Европейския съюз от 8 юли 2025 година относно приемането на еврото от България, считано от 1 януари 2026 г., поради което присъдените суми следва да се преизчислят в евро при курс от 1, 95583 лева за едно евро и при съобразяване на правилата, предвидени в чл. 12 и чл. 13 от цитирания закон. Така мотивиран, СОФИЙСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, 88 с-в

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от И. Е. Т., ЕГН **********, с адрес в ******************************************* срещу „Ти Би Аи Банк“ ЕАД, ЕИК: 131134023, със седалище и адрес на управление в гр. София, р-н „Лозенец“, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54 иск с правно основание чл. 22 във вр. чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПКр вр. чл. 26, ал.1, предл. 1 ЗЗД, че сключеният между страните договор за потребителски кредит договорът за потребителски кредит No ************* от 05.07.2024г. е недействителен поради противоречието му със закона. ОСЪЖДА Ти Би Аи Банк“ ЕАД, ЕИК: 131134023, със седалище и адрес на управление в гр. София, р-н „Лозенец“, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54 да заплати на И. Е. Т., ЕГН **********, с адрес в ******************************************* на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 423, 36 евро – разноски в настоящото производство.

РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софии ски градски съд в двуседмичен срок от връчването на препис от съдебния акт на страните