Стик кредит – Гражданско дело № 20241110154791, по описа на Софийски Районен съд, 24-ти състав

 

РЕШЕНИЕ № 4344 гр. София, 06.03.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 24 СЪСТАВ, в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав: Председател: ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТОЕВ Гражданско дело № 20241110154791 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл. 124 ГПК. Предявен е иск за прогласяване за нищожността на Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № 1098086/22.07.2024 г., от В. К. Б., ЕГН **********, срещу ДРУЖЕСТВО, ЕИК *********** Ищецът твърди, че на 22.07.2024 г., между него и ответното дружество бил сключен договор за потребителски кредит от разстояние № 1098086, по силата на който страните се договорили ответникът да отпусне на ищцата заем в размер на 950 лева, който ищецът да върне в рамките на 8 месечен период. Размерът на годишната лихва бил уговорен в размер на 36%, а посоченият годишен процент на разходите по кредита – 42,58%. При тези параметри, размерът на общата сума, която ищцата следвало да върне, била сумата от 1 105,62 лева. Излагат се доводи, че съгласно чл. 19 от договора, страните се уговорили изпълнението на задълженията по заема от страна на ищцата да бъде обезпечено с гарант, отговарящ на условията, посочени в общите условия, относно получаван от гаранта доход, или с банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. В чл. 29 от договора страните уговорили, че при неизпълнение на задължението за осигуряване на гарант или за предоставяне на банкова гаранция, заемополучателят ще дължи на заемодателя неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоения кредит. Съгласно уговореното неустойката се заплащала от заемополучателя разсрочено, заедно с погасителните вноски по кредита. Поддържа, че му била начислена неустойка в размер на 2 052 лева, тъй като не успяла да предостави обезпечение в дадения й срок. Навежда твърдения за недействителност на процесния договор за кредит поради неспазване на предвидената от закона форма. Нарушено било изискването договорът да е написан по разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, размер и формат шрифт не по-малък 1 от 12. Поддържа се, че договорът бил недействителен и поради липсата на съществен елемент от неговото съдържание, а именно – в договора ГПР е посочен единствено като процент, но без изрично да са описани основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Бил налице и грешно посочен размер на ГПР, доколкото действителният размер многократно надхвърлял посочения в договора. Неправилно ответникът не бил включил в размера на ГПР разходите за заплащане на процесната неустойка, която по своята същност представлявала печалба за кредитора. Счита, че неправилното посочване на ГПР по кредита следвало да се приравни на непосочване на ГПР, което водело до недействителност на договора за кредит на основание чл 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Намира, че уговорката в договора за кредит за предоставяне на обезпечение под формата на гаранти – две физически лица, които да отговарят солидарно за задълженията по кредита, при неизпълнението на която потребителят дължи неустойка, била нищожна на основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД. Счита, че е налице и заобикаляне на закона като основание за нищожност, доколкото чл. 33, ал. 1 ЗПК предвиждал, че при забава на потребителя, кредиторът можел да иска само лихва върху неплатената в срок сума. С процесната клауза за неустойка се уговаряло допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение – недадено обезпечение. Клазуата била неравноправна и в този смисъл нищожна и на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължавала потребителя да заплати необосновано висока неустойка при неизпълнение на неговите задължения. Твърди и че договорът за потербителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителна лихва била нищожна поради противоречие с добрите нрави. В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответника – ДРУЖЕСТВО, е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените срещу него искове. Не оспорва, че между страните е сключен договор за кредит, като подробно описва и процедурата по сключването му и сочи, че същият е сключен във формата на електронен документ при спазване на всички изисквания съгласно ЗЕДЕУУ, ЗПФУР, ЗПК. Навежда твърдения относно начина на сключване на процесния договор. Твърди, че процесните клаузи от договора за кредит за заплащнето на неустойка при непредоставяне на обезпечение не противоречи на законодателството за защита на интересите на потребителите, като поддържа, че същите били валидни и отговарящи на всички изисквания на действащото законодателство. Моли исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендира разноски. В срока по чл. 131 ГПК ответникът е предявил насрещен иск за сумата от 950 лева, представляваща непогасената главница по процесния договор за потребителски кредит. Твърди се, че всички задължения по кредита са падежирали в хода на процеса, тъй като последната вноска се дължала на 22.02.2025 г. Излага доводи, че общото задължение е в размер на 4 542,20 лева, от които 950 лева – главница, 155,62 лева – възнаградителна лихва, 929,58 лева – неустойка и 2 507 лева – други разходи. Софийският районен съд, след като анализира събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна: 2 Предмет на делото е твърдяното от ищеца по насрещния иск материално субективно притезателно право с правна квалификация чл. 55 ЗЗД вр. чл. 23 ЗПК за сумата от 950 лева, представляваща дължима главница по договор за потребителски кредит № 1098086/22.07.2024 г., ведно със законната лихва от 09.09.2025 г. до окончателното погасяване на вземането, както и по предявения от ищеца по главния иск с правна квалификация е чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП действителността на процесния Договор за потребителски кредит № 1098086/22.07.2024 г. В тежест на ответника по делото по предявения иск с правна квалификация чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП е да установи в условията на пълно и главно доказване, че процесният договор е валидно сключен при спазване изискванията на ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и ЗПК, както че и клаузите отговарят на изискванията на ЗПК и по-конкретно на начина и методиката на определяне на размера на ГРП, индивидуално договаряне на клаузите. Не е спорно между страните, а и от приетия по делото договор се установява, че между страните е сключен договор за потребителски кредит. Съдът приема за установено от приетите по делото доказателства, че кредиторът е предоставил преддоговорна информация, в която са посочени основните параметри и условия по кредита, включително разходите по кредита (което се установява от стандартен формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити), договорът е сключен при условията на ЗПФУР, съдържа посочване на общия размер на кредита, фиксиран лихвен процент, погасителен план и условията на плащане, вкл. условията за предсрочно погасяване на задълженията, регламентирано право на отказ от договора, написан е на ясен и разбираем начин в необходимия шрифт и формат, видно от съдържанието на самия договор, в която връзка твърденията в исковата молба за недействителност на договора поради неспазена форма е неоснователно. Посочен е и годишния процент на разходите и методиката за изчисляването му. Относно наведеното твърдение от ищеца, че действителният ГПР е различен от уговорения в договора, съдът намира следното: съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В чл. 19, ал. 1 вр. чл. 29 от договора е уговорена неустойка в размер на 0.9% от стойността на усвоената сума по кредита, начислявана за всеки ден на неизпълнение от страна на потребителя на задължението по чл. 19 от Договора. Съдът констатира, че вземането за неустойка е включено в погасителния план, но не и в посочения в договора ГПР. Съгласно решение по дело C-449/13 на СЕС по тълкуване на член 5, параграф 6 от 3 Директива 2008/48 относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102, е прието, че оценката на кредитоспособността на потребителя налага промяна в предоставените разяснения, които трябва да бъдат съобщени на потребителя своевременно, преди подписването на договора за кредит, без обаче това да предполага изготвянето на специфичен документ, т.е. оценката на кредитоспособността на потребителя се извършва преди подписване на договора и преценката на кредитодателя дали тя е в достатъчен обем посредством разяснения следва да предхожда договора. Съдът приема, че така уговорената неустойка е нищожна на основание чл.10а, ал.2 ЗПК. Същата е по отношение на оценка на риска, не представлява допълнителна услуга по см на чл.10а, ал.1 ЗПК, а освен това не е определена и за какви точно вреди се дължи. Клаузата обезпечава изпълнението не на основното договорно задължение, а на едно вторично поето задължение за обезпеченост на кредита, което задължения по оценка има търговецът – професионалист в тази област, който следва да положи значително по-голяма грижа към своята дейност и поначало следва да бъде извърши преценката преди предоставянето на сумата. Отделно от това, така уговорена по своя характер притежава само санкционна функция, без да зависи от вредите от това неизпълнение, като цели да се кумулира със задължението (вкл. е предвидена като размер от погасителните вноски, видно и от заключението на вещото лице), което се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция, което противоречи на принципа на добросъвестността. Уговорена по този начин неустойката задължава потребителя да заплати неустойка при неизпълнение, което я прави неравноправна по см. на чл.143, ал.1, т.т ЗПП, защото създава съществена и необоснована неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията. Очевидно клаузата не цели обезпечаване на задължения по кредита, а да е в ущърб на потребителя, въвеждайки още един сигурен източник на доход на икономически по-силната страна, с оглед обстоятелството, че е включена наред с основното задължение по погасителния план, т.е. цели да е скрито възнаграждение, което на самостоятелно основание я прави нищожна. На следващо място, съгласно чл.19 ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения), като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора. Уговарянето на възнаграждение за присъщи на основния предмет на договора услуги заобикаля ограничението на чл.19, ал.4 ЗПК (ГПК да не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва, т.е. 50%). С невключването на скритото възнаграждение се постига заблуждаваща търговска практика по см. на С-453/10 на СЕС, съответно настоящият съд, анализирайки „неустойката“ стига до извод за неравноправния им характер, вкл. влечащо неравноправен характер на договора относно цената на отпуснатия кредит. Нормата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК урежда, че договорът за потребителски кредит съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин, т.е. договорът за кредит следва да съдържа ГПР с вярно и 4 коректно посочване, което ще е такова, ако съответства на параметрите на договореното във връзка със задълженията на потребителя, неговите преки и косвени разходи. Нарушаване на нормата по чл.19, ал.4 ГПК води до последиците на чл.22 (конкретно вр. чл.11, ал.,1, т.10 ЗПК) и чл.23 ЗПК, т.е. договорът за кредит е недействителен и се дължи от потребителят само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита. Съгласно приетото заключение по допуснатата ССчЕ при включване на това скрито възнаграждение в изчисляването на ГПР, размерът му възлиза 868,89%, при посочен от кредитора ГПР в размер на 42,58 %. Съгласно чл. 23 ЗКП когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Следователно насрещният иск за връщане на предоставената главница по договора за кредит е изцяло основателен. По отговорността за разноски: При този изход на делото отговорността за разноски е на ответника по главния и ищец по насрещния иск. Ищецът по главния иск е представил доказателства за платена държавна такса в размер на 126,30 лева, както и сумата от 450 лева – адвокатско възнаграждение. Възражение за прекомерност е неоснователно, тъй като уговореният размер е съобразен с фактическата и правна сложност на делото. Потребителят не следва да носи отговорност за сторените от насрещната страна съдебни разноски, тъй като съгласно Решение от 16.07.2020 г. по съединени дела |C-224/19 и C-259/19 член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. В този смисъл виж и Определение № 366/16.08.2022 г. по гр.д. № 1085/2022 г., по описа на ВКС, I Т.О. Определение № 1911/08.07.2024 г. по гр.д. № 870/2024 г., по описа на ВКС, I Т.О. Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 г. Така мотивиран, настоящият състав на Софийският районен съд:

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК установителен иск от В. К. Б., ЕГН **********, срещу ДРУЖЕСТВО ЕИК *********** че Договор за потребителски кредит от разстояние № 1098086/22.07.2024 г., е нищожнен на основание чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК. ОСЪЖДА, на основание чл. 23 ЗПК, В. К. Б., ЕГН **********, да заплати на ДРУЖЕСТВО ЕИК *********** сумата от 950 лева, в нейната еврова равностойност, представляваща предоставената главница по Договор за потребителски кредит от разстояние № 1098086/22.07.2024 г. ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ДРУЖЕСТВО ЕИК *********** да заплати на В. К. Б., ЕГН **********, сумата от 576,30 лева, в нейната еврова равностойност, представляваща сторените съдебни разноски в рамките на първоинстанционното производство.

Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис на страните.