Профи Кредит България, Гражданско дело № 20265330102673, по описа на Районен съд – Пловдив, V–ти състав

РЕШЕНИЕ № 3467 гр. Пловдив, 07.07.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав: Председател: Мария М. Дългичева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Мария М. Дългичева Гражданско дело № 20265330102673 по описа за 2026 година Съдът е сезиран с искова молба от Р. К. К., ЕГН ********** против „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, с която се предявява иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19. ал. 4 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за потребителски кредит „Профи кредит Стандарт“ № *** от *** г., сключен между страните, е недействителен. В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит „Профи кредит Стандарт“ № *** от *** г., по силата на който на ищцата била предоставена сумата от 4000 лева, за срок от 36 месеца, при ГПР – 49,07 %, ГЛП – 41 % и допълнителна услуга „фаст“ в размер на 2400 лева, при което общо дължимата сума била 9404,34 лева, с размер на вноската – 261,24 лева. Излагат се съображения за недействителност на договора поради нарушение на специалните изисквания на ЗПК. Не било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като била посочена абсолютната стойност на лихвения процент и ГПР, но не била ясно разписана методика за формиране на последния – кои компоненти са включени и как се формира същият като процент. Оскъпяването на кредита, предвид възнаграждението по допълнителна услуга „фаст“, било в размер над 100 %, при което посоченият ГПР не отговарял на действителния. Последното представлявало нелоялна и заблуждаваща търговска практика – чл. 68г, ал. 4 и чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК допълнителната услуга не била разрешена от ЗПК. Същата следвало да бъде включена при изчисляване на ГПР. 1 В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който оспорва предявения иск. Твърди, че в договора се съдържа приложимия лихвен процент – фиксиран, който не противоречал на добрите нрави, а условията за прилагането му се съдържали в чл. 4.1 и чл. 4.2 ОУ. ГПР също бил фиксиран, неизменен, формирал се от възнаградителната лихва, която не се променяла. Не съществувало изискване в договора да бъдат посочени компонентите на ГПР, тъй като те били нормативно залегнали. Договорът имал необходимото съдържание съгласно разпоредбите на чл.10, ал. 1 и чл.11, ал. 1 ЗПК. Възнаграждението за допълнителни услуги не следвало да се включва в ГПР. Неточното посочване на ГПР не можело да доведе и до недействителност на целия договор. Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна: От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между страните е сключен договор за кредит „Профи кредит Стандарт“ № *** от *** г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 4 000 лв., при годишен лихвен процент по заема – 41, 00 % и годишен процент на разходите – 49, 07 %. Съгласно раздел VI от Договора на ищеца е предоставен пакет от допълнителни услуги „Фаст“, по които заемателят дължи такса в размер на 2 400 лв., като съгласно Общите условия към договора за кредит част от тези услуги са: приоритетно разглеждане на искането за отпускане на креди, в рамките на 1 час, считано от постъпването на искането за кредит. В договора било уговорено и че дължимата сума по пакета от допълнителни услуги ще се заплаща ведно с вноските по кредита. В конкретния случай с процесния договор за кредит за ищцата възниква задължение за заплащане на сумата в размер на 2 400 лв., представляваща пакет от допълнителни услуги, която също е разсрочена на 36 месечни вноски и е включена в общата дължима от кредитополучетеля сума в погасителния план. Съгласно § 1, т. 1 от ДР към ЗПК в общия разход по кредита се включват всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, каквито са и уговорените „допълнителни услуги“. Поради това този разход по кредита, следва да се включи в ГПР, което не е сторено в случая. В ГПР се включва само договорната лихва, но не и другите разходи по кредита, в това число и възнаграждението за допълнителен пакет услуги. При включване на възнаграждението по пакета допълнителни услуги, чиито размер е над половината от размера на главницата, в ГПР същият би надвишил многократно лимита, императивно заложен в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика 2 обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. В конкретния случай е налице пълно разминаване между посочения в договора ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява на годишна база. Отделно от гореизложеното, ярко впечатление оставя и обстоятелството, че размерът на уредената в раздел VI такса е почти равен на стойността на усвоения финансов ресурс. Предвид гореизложеното, то следва да се акцентира върху факта, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора, съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР и неясната методика на формирането му, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, което следва да се окачестви като нелоялна и по – специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. Следователно налице е нарушение на нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което съдът намира, че предявеният иск за установяване недействителността на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е основателен. При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски в размер на сумата от 192,33 евро за заплатена държавна такса и сумата от 311,89 евро за заплатено адвокатско възнаграждение. Така мотивиран, съдът

 

РЕШИ:

 

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. „Мотописта“, бул. „България“ № 49, бл. 53 Е, вх. В, ет. 7, по предявения от Р. К. К., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 124 ГПК вр. чл. 22 ЗПК, че договор за потребителски кредит „Профи кредит Стандарт“ № *** от *** г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ЗЗД на Р. К. К., ЕГН **********, сумата от 504,22 евро – съдебноделоводни разноски в производството делото. Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Пловдив в двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.