Профи Кредит България – Гражданско дело № 20255610101955, по описа на Районен съд – Димитровград

РЕШЕНИЕ № 215 гр. гр. Димитровград, 20.07.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав: Председател: Огнян Хр. Гълъбов при участието на секретаря Силвия Ив. Димова като разгледа докладваното от Огнян Хр. Гълъбов Гражданско дело № 20255610101955 по описа за 2025 година Предявен е иск с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД- за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит. Ищецът Р. Х. К. твърди в искова молба, че е сключила с ответника „Профи Кредит България“ЕООД Договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт №5001459948 от 27.04.2012г. По този договор тя била кредитополучател, като имала качеството на потребител по смисъла на парагр.13, т.1 от ДР на ЗЗП. Същевременно, ответникът се явявал търговец по смисъла на парагр. 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Съгласно така сключения договор, на ищеца бил предоставен заем в размер на 2000 лева, който тя трябвало да върне в срок от 48 месеца. Размерът на дължимата вноска бил 167 лева, като общото задължение възлизало в размер на 8037,46 лева. Годишният процент на разходите бил 153,80%, а ГЛП- 97,91%. Заявява, че не оспорва, че е сключила с ответника процесния Договор. Счита ,че същия е нищожен, тъй като неговите клаузи нарушавали разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД. Твърди ,че не е спазено изискването на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК, тъй като Договора не съдържал ГПР и общата сума, дължима от потребителя, начислена към момента на сключване на договора за кредит. Липсвало съгласие от страна на ищеца за размера на ГПР, ГЛП и общодължимата сума в края на периода, тъй като нямало изразена от нейна страна воля за приемането им. Клаузите които ги регламентирали били неравноправни и създавали презумпция за сключен договор при положение, че потребителя не е изразила съгласие и не е отправила предложение по отношение на ГПР и ГЛП, от които параметри се определяла възнаградителната лихва. Разпоредбата на чл.4.4 от ОУ не била индивидуално уговорена, като за лихвените проценти ищеца узнала едва при получаване на договора. Така размерът на възнаградителната лихва бил едностранно определен от страна на търговеца и налице била неравноправност на клаузата за нея. В конкретния случай, ищецът, като потребител, 1 трябвало да заплати на ответника възнаграждение в троен размер на получената в заем сума. Посочва, че съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната лихва. Поддържа, че съгласно парагр.6 от ЗИД на ЗПК, ГПР не можел да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на Р.България. Оспорва изцяло дължимостта на сумата, предмет на договора за револвиращ заем по основание и размер, като твърди ,че кредитора не е предоставил по пълен и разбираем начин преддоговорна информация, необходима за сключване на договора за кредит. Не е представил и Стандартен европейски формуляр. На ищеца била предоставена празна бланка, върху която тя положила подпис, след което кредитора попълнил договора с конкретните параметри на заема. Иска съдът да постанови решение, с което да признае за недействителен Договор за револвиращ заем №5001459948/27.04.2012г., сключен между страните, поради противоречие на закона. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответникът ,,Профи кредит България“ ЕООД депозира отговор на исковата молба, в който посочва, че между страните по същия спор вече има постановено арбитражно решение. В тази връзка, единствено компетентен съд по исковете за отмяна на арбитражно решение бил Върховния касационен съд. С оглед на това, счита предявения от ищеца иск за нищожност на Договор за револвиращ заем № ********** за недопустим, поради наличието на сила на пресъдено нещо с постановеното между страните по спора арбитражно решение №177/16.05.2013г. по описа на ** ***. Арбитражно решение № 221 от 16.05.2013г. по арб.д. № 221/2013 г. по описа на ** ***, постановено срещу ищеца в настоящото производство представлявало процесуална пречка за съществуване правото на иск, т.е. за допустимостта на инициираното производство. Повторно решение по спор, разрешен със сила на пресъдено нещо, било недопустимо. Силата на пресъдено нещо погасявало правото на иск и било пречка за повторен процес между същите страни относно същия спор. На следващо място, поддържа, че всички изложени в исковата молба възражения, доводи, твърдения и оспорвания по отношение действителността на процесния договор за кредит, както и на отделни негови клаузи са необосновани, неоснователни и недоказани. Безспорно било, че ответното дружество е в договорни отношения с ищеца по силата на сключения между страните договор за кредит. Оспорва възраженията на ищеца, че не са спазени разпоредбите на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от 3ПК, с оглед на което процесния договор за кредит бил изцяло недействителен съгласно чл.22 от ЗПК. Договорът за потребителски кредит бил придружен от общи условия и съставлявал сделка при общи условия, предвидена в разпоредбата на чл.298 от Т3. Съгласно тази разпоредба, установените отнапред от търговеца общи условия за сключваните от него сделки, стават задължителни за другата страна, когато тя заяви писмено, че ги приема. Полагайки подписа си под текста на ДРЗ и конкретно под клаузата на б.„Б“, заемополучателят удостоверил волеизявлението си за приемане на договора, ведно с общите условия към него. Последните били неразделна част от самия договор за револвиращ заем. Поддържа, че с изменението на Закона за потребителския кредит, в сила от 23.07.2014г., бил въведен максимален размер на годишния 2 процент на разходите, изразяващ общите разходи по кредита (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид) и който не можел да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, което е 50%. Този максимален процент на ГПР предполагал лихвен процент от максимален размер също 50%, който надвишава размера на законната лихва. Не можело да е налице недействителност поради противоречие с добрите нрави за това, което е позволено от закона с императивна правна норма. Поради това счита, че добрите нрави при лихвените равнища на небанковото финансово кредитиране не следва да е размерът на законната лихва, двукратния или трикратния размер на същата. Към датата на сключване на процесния договор неговото съдържание напълно съответствало на предвидените в разпоредбата на чл.7 от ЗПК (отм.) изисквания. Липсвало нарушение на изискването на чл.7, т.7, т.8, т.9, т.10 и т.12 от ЗПК (отм.). Сключеният договор за потребителски кредит напълно отговарял на изискванията за форма и съдържание на договорите за потребителски кредит, установени в ЗПК (отм.). На следващо място неоснователни били твърденията в исковата молба, че е на лице заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Липсвала аргументация на ищеца защо се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. В чл.19, ал.4 ЗПК бил предвиден максимален праг на размера на ГПР – пет пъти законната лихва. В случая при сключването на процесния договор тези изисквания били спазени. Счита за неоснователни и твърденията на ищцата, че посоченият в договора за кредит размер на ГПР не е действително прилагания от кредитора в кредитното отношение и представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал. 1 и ал.2 от 33П, с което потребителят бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на заема. Твърди, че всички клаузи по договора за кредит били индивидуално уговорени между страните. На ищецът от страна на кредитора била предоставената цялата преддоговорна информация, с която той е имал възможност да се запознае и разбере параметрите и условията на кредита още преди да бъде постигнато съгласие от двете страни за сключване на договор за кредит. Предвид изложеното, счита за безспорно, че процесното кредитно правоотношение, възникнало между страните, отговаря на формалните изисквания за действителност, установени в ЗПК, поради което твърденията на ищеца, че целия договор за потребителски кредит е недействителен са неправилни и необосновани. Предвид изложеното иска на първо място съдът да прекрати производството по делото като недопустимо. В случай, че съдът приеме предявения иск за допустим, иска същия да бъде отхвърлен, като неоснователен и недоказан. Претендира присъждане на направените по делото разноски. С оглед на изложеното, иска съдът да отхвърли предявените против ответника искове. 3 Съдът, като прецени събраните по делото доказателства – поотделно и в тяхната общност, приема за установено от фактическа страна следното: Видно от приетия като доказателство по делото Договор за револвиращ заем №5001459948/27.04.2012г., „Профи Кредит България“ЕООД е предоставило на Р. Х. К. револвиращ заем в размер до 2000 лева. Срокът на този заем е бил за 48 месеца, като размера на дължимата вноска за него е 167 лева. Посочен е ГПР в размер на 153,80 %%, ГЛП от 97,91% и общо задължение, което е трябвало да плати ищеца по Договора в размер на 8037,46 лева. Така представения договор е под писан от представител на ответното дружество и от ищеца. Към Договора са представени и ОУ на „Профи Кредит България“ЕООД към договор за револвиращ заем за физически лица, които се явяват неразделна част към него. Съгласно представения от ответника препис от Решение №177/16.05.2013г. по арбитражно дело №177/2013г. на ** ***, ответника Р. Х. К. е осъдена да заплати на „Профи Кредит България“ЕООД сумата от 11396,05 лева, ведно със законната лихва от постановяване на съдебното решение до окончателното погасяване на задължението. Наред с това тя е осъдена да заплати на ищеца и сумата от 80 лева – разноски по арбитражното производство и 677,92 лева юрисконсултско възнаграждение. Видно от мотивите на арбитражното решение е, че **ът е приел за установено, че на 27.04.2012г. Р. К. е сключила с „Профи Кредит България“ЕООД Договор за револвиращ заем №5001459948, с който й е бил отпуснат заем в размер на 8037,46 лева. Кредиторът е прекратил на основание чл.10.3.1 от ОУ Договора, като на основание чл.10.4 е начислил претендираната с исковата молба неустойка. Поради изложеното, **ът счита претенцията на кредитора за основателна и доказана, като постановява и горепосоченото решение. Въз основа на така постановеното арбитражно решение, на 22.11.2013г. Софийски Градски съд издал Изпълнителен лист, с който осъдил Р. Х. К. да заплати на „Профи Кредит България“ЕООД сумата от 11396,05 лева, ведно със законната лихва от 16.05.2013г.- датата на постановяване на арбитражното решение до окончателното погасяване на задължението, сумата от 672,92 лева- юрисконсултско възнаграждение и сумата от 80 лева разноски по арбитражното производство, както и 50 лева, представляваща заплатена от молителя държавна такса в производството по издаване на изпълнителен лист. Съгласно заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза, в деня на подписване на процесния Договор 27.04.2012г. законната лихва е била в размер на 10,15%.С помощта на кредитен калкулатор вещото лице установява, че реалния ГПР по процесния Договор следва да бъде в размер на 156,30%%, като се различава от този, посочен в Договора с 2,5 пункта. Според вещото лице обаче, това представлява допустимо отклонение спрямо параметрите на договора. При посочване на ГПР в договора е включен единствено разхода за лихва. Съпоставката между размерите на ГПР и законната лихва показва, че последната е била 15,15 пъти по-малка от ГПР /153,8:10,15/. С оглед така установената фактическа обстановка, съдът направи следните правни изводи: 4 Безспорно установено по делото е, че на 27.04.2012г. между страните е бил сключен Договор за револвиращ заем №5001459948, съгласно който на ищеца е бил предоставен заем в размер на 2000 лева, който тя е трябвало да върне на ответника на 48 месечни вноски. Размерът на дължимата сума по договора за револвиращ заем е 8037,46 лева, като освен главница от 2000 лева включва и възнаградителна лихва. Между страните няма спор, че Р. Х. К. е получила реално сумата от 2000 лева. Безспорно установено по делото е и че съгласно Решение №177/16.05.2013г. по арбитражно дело №177/2013г. на ** ***, ответника Р. Х. К. е била осъдена да заплати на „Профи Кредит България“ЕООД сумата от 11396,05 лева, ведно със законната лихва от постановяване на съдебното решение до окончателното погасяване на задължението, като за присъдените с това решение суми на 22.11.2013г. Софийски Градски съд издал Изпълнителен лист в полза на ответното дружество. Спорно по делото е нищожен ли е сключения между страните договор, поради противоречие на негови клаузи на закона и добрите нрави. На първо място, съдът намира възражението на ответника за недопустимост на предявения иск, предвид наличието на влязло в сила арбитражно решение, за неоснователно. При наличието на постановено арбитражно решение по идентичен спор, съдът дължи на първо място произнасяне по възражението на основание чл.299 от ГПК. Съгласно представения от ответника препис от Решение №177/16.05.2013г. на ** ***, Р. Х. К. е била осъдена да заплати на „Профи кредит България“ЕООД, сумата от 11396,05 лева, ведно със законната лихва от постановяване на съдебното решение до окончателното погасяване на задължението. Видно от мотивите на това арбитражно решение е, че вземането на кредитора произхожда от сключен с Р. К. Договор за револвиращ заем №5001459948/27.04.2012г., който е идентичен с този предмет на разглеждане по настоящото дело. При съпоставката на предмета на двете дела /арбитражното и настоящото/ се установява ,че по арбитражното дело е предявен иск от кредитора за осъждане на длъжника по процесния Договор да му заплати дължими по него суми. По настоящото дело е предявен установителен иск, с който се иска съдът да признае за установено, че горепосочения Договор е недействителен поради противоречието му на закона. В този смисъл, съдът счита, че предмета на двете дела е различен. Докато по арбитражното дело е разгледан един осъдителен иск, то по настоящото дело е предявен установителен иск, с който се иска прогласяване недействителността на сключения между страните договор. В случая не се оспорва действителността на постановеното арбитражно решение, а се твърди недействителност на сключения между страните договор, като така предявения установителен иск няма пречка да се разгледа в настоящото производство, независимо от вече постановеното по арбитражното дело решение. Съдът счита, че процесният договор за кредит е потребителски по своя характер, поради което в случая са приложими разпоредбите на ЗПК и ЗЗП За да бъде уважен така предявения главен иск, ищецът следва да установи, недействителност на клаузи от договора на посочените в исковата молба основания. Обратно, в тежест на ответника е да докаже валидността на клаузите от договора. 5 Съгласно чл.9 ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, с разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Договорът попада в обсега на ЗПК, поради което трябва да отговаря на императивните разпоредби на този закон. За да бъде даден отговор на въпроса дали процесния договор е нищожен, поради противоречие със закона, следва да се имат предвид разпоредбите на глава VІ от ЗПК- „Недействителност на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“, сред които е и чл.22, съгласно редакцията на който към 27.04.2012г., когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1, чл.11 ал.1 т.7-12 и 20 и чл.12 ал.1 –9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според т.9 и т.10 на чл.11 от ЗПК, договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР в приложение №1 начин. С процесния договор за револвиращ заем страните са уговорили задължение за ищеца да заплати на ответника възнаградителна лихва в размер на 97,91%. Съгласно чл.10 ал.2 от ЗЗД, лихви могат да се уговарят до размер, определен от МС, а според чл.9 от същия закон, страните имат свобода на договаряне, доколкото съдържанието на договора не трябва да противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва следва да компенсира кредитора за това, че се е лишил временно от определена своя парична сума, предоставяйки я на трето лице, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се прави с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички относими обстоятелства. Според приетото в практиката на ВКС, противоречива на добрите нрави се явява уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено задължение- надвишаваща двукратния размер на законната лихва, определена с акт на МС. В настоящия случай, размерът на основния лихвен процент, определен от БНБ към 27.04.2012г. е бил 0,15%. В този смисъл, договорената лихва надхвърля трикратния размер на законната лихва за процесния период, която е 30,45%, като прави клаузата на договора, уговаряща размера й, нищожна. На следващо място, в §1, т. 2 от ДР на ЗПК е дадена легална дефиниция за “Обща сума, дължима от потребителя” и това е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя. В договора е посочено, че ГПР е 153,80%, но не е ясно същия от какво се формира. Не са посочени взетите предвид допускания, каквото е изискването на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. В Договора липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посочения ГПР, което води до неяснота относно включените в него 6 компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл.10 ал.1 от ЗПК/. В настоящият случай, в общо дължимата сума от 8037,46 лева освен главницата от 2000 лева е включена единствено възнаградителната лихва, т.е. размерът на същата е 6037,46 лева. От клаузите на Договора и общите условия към него не става ясно по какъв начин кредиторът е преценил, че дължимата му се възнаградителна лихва следва да бъде в размер повече от три пъти поголям от този на предоставения заем. Следва да се има предвид и обстоятелството, че съгласно заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, ГПР надвишава законната лихва към момента на сключване на договора 15,15 пъти, като определен в този размер еднолично от страна на кредитора той категорично противоречи на добрите нрави. Предвид горното, посочените в договора размери на годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, не съответстват на действително уговорените такива, налице е неяснота при определяне на ГПР, което води до недействителност на договора /чл.22 ЗПК/. Действително, съгласно разпоредбата на чл.26 ал.4 от ЗЗД, нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези- нищожната клауза на процесния договор за кредит относно определянето на ГПР да бъде заместена по право от повелителни норми на закона, или че договора за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не е включена клаузата определяща ГПР, тъй като той е въведен като изрично изискване в чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Поради това, в настоящия случай не е приложима нормата на чл.26 ал.4 от ЗЗД и нищожността на посочената по-горе клауза от договора обуславя недействителността на целия договор. Предвид изложеното, съдът счита, че сключения между страните Договор за револвиращ заем №5001459948/27.04.2012г. е изцяло нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД вр.чл.22 от ЗПК, вр.чл.11 ал.1 т.10 вр.чл.19 ал.4 от ЗПК, като предявения в тази насока иск се явява изцяло основателен и следва да бъде уважен. При този изход на делото, на основание чл.78 ал.1 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените деловодни разноски. Видно от представените от ищеца по делото преводни нареждания дължимата държавна такса за предявения иск е в размер на 164,38 евро, а платеното възнаграждение за вещо лице е 250 евро. Наред с това, от представения по делото Договор за правна защита и съдействие от 19.05.2025г. е видно, че ищеца Р. Х. К. е упълномощила за свой пълномощник по делото адв.Б. Г. Й., като процесуалното представителство е безплатно на основание чл.38 ал.1 т.2 от ЗА- оказване правна помощ на материално затруднено лице. Съгласно чл.38, ал.2 от ЗА, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, което се определя от съда. При определяне на размера на адвокатското възнаграждение, което следва да бъде заплатено от ответника, съдът съобрази, че съгласно чл.7 ал.2 т.2 от Наредба № 1/09.01.2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа, предвиденото възнаграждение за предявения иск е в размер на 564,34 евро. По настоящото дело, предвид липсата на фактическа и правна сложност на същото, размера на исковата претенция, както и с оглед проведените две открити съдебни заседания, без явяване на адвоката и без разпит на свидетели, на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал.1, т.2 от ЗА, съдът счита, че в полза на адв.Б. Й. следва да бъде определено адвокатско възнаграждение в размер 400 евро. Разноските за платена държавна такса и възнаграждение за вещо лице следва да се заплатят от ответника по сметка на ищеца Р. Х. К.. Мотивиран така, съдът РЕШИ: ПРОГЛАСЯВА за нищожен на основание чл.26 ал.1 предл.1 и 3 от ЗЗД, поради противоречие със закона и накърняване на добрите нрави, сключения между Р. Х. К., с ЕГН **********, от Димитровград, ул.“*** и „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ЕООД, с ЕИК **, със седалище и адрес на управление в гр.***, Договор за револвиращ заем №5001459948/27.04.2012г., като противоречащ на императивните разпоредби на чл.22 от ЗПК, вр.чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ЕООД, с ЕИК **, със седалище и адрес на управление в гр.***, ДА ЗАПЛАТИ на Р. Х. К., с ЕГН **********, от Димитровград, ул.“*** направените деловодни разноски в размер на 414,38 евро /четиристотин и четиринадесет евро и тридесет и осем евроцента/. ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ЕООД, с ЕИК **, със седалище и адрес на управление в гр.***, ДА ЗАПЛАТИ на адв.Б. Г. Й., като пълномощник на ищеца по настоящото дело Р. Х. К., адвокатско възнаграждение в размер на 400 /четиристотин/ евро. Решението подлежи на обжалване пред ОС-Хасково в двуседмичен срок от връчването му на страните.