Профи Кредит – гражданско дело № 20254440100856 по описа на Районен Съд – Червен Бряг, 2-ри граждански състав

РЕШЕНИЕ № 415 гр. гр. Червен бряг, 19.11.2025 г. В ИМЕТО НА НАРОДА РАЙОНЕН СЪД – ЧЕРВЕН БРЯГ, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав: Председател: Илия Ол. Милев при участието на секретаря Силвия Г. Лилова като разгледа докладваното от Илия Ол. Милев Гражданско дело № 20254440100856 по описа за 2025 година на Районен съд – Червен бряг на основание данните по делото и закона, за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и чл. 22 от ЗПК/Закон за потребителския кредит/ вр. чл. 11, ал.1, т. 10 и чл. 19, ал.4 от ЗПК. В Районен съд гр. Червен бряг е постъпила искова молба от М. И. М., ЕГН: **********, адрес: с. Реселец, общ. Червен бряг, обл. Плевен, ул. **********, чрез адв. Б. Й., вписан в САК с личен № **********, със служебен адрес: гр. София, бул. **********, с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и чл. 22 от ЗПК/Закон за потребителския кредит/ вр. чл. 11, ал.1, т. 10 и чл. 19, ал.4 от ЗПК за прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № 40025962536 от 30.05.2024 г., срещу „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: Столична община, район „Средец“, гр. София, **********, представлявано от: С. Н. Н., Я. К. Ч. и Н. М. Л., с цена на иска 3000.00 лв., във връзка с която е образувано ГД № 856/2025 г., по описа на РС Червен бряг. Ищецът моли съда, да прогласи за недействителен сключения на 30.05.2024г. Договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № 40025962536 от 30.05.2024 г., сключен между М. И. М., ЕГН: ********** и „Профи Кредит България“ ЕООД, с ЕИК **********, както и да осъди ответника да заплати на М. И. М. всички направени разноски по делото. Съдът е разменил книжата по делото и в дадения срок по чл.131 от ГПК е постъпило възражение от ответника. В отговора ответника изразява становище, както по допустимостта, така и по основателността на иска по чл.124, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 11, ал. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 19, ал 1 от ЗПК, във вр. чл. 22 1 от ЗПК. Излага подробни доводи за това, като счита, че в процесния договор за потребителски кредит № 40025962536 се съдържа приложимият лихвен процент по кредита. Освен това твърди, че същият не противоречи на добрите нрави, както и било видно от раздел VI „Параметри“, че приложимият лихвен процент бил фиксиран, а условията за прилагането му се съдържали в чл. 4.1. и чл. 4.2. от общите условия, които са подписани от страните. Ответника твърди още, че след като лихвеният процент бил фиксиран, не било необходимо изготвянето на методика за определянето му. Годишният процент на разходите бил фиксиран, неизменен, като същото се отнасяло и до ГПР, доколкото бил формиран от фиксирано вземане – възнаградителна лихва, което не се променяло, при никакви условия. Наред с това в ЗПК не било посочено като изискване в договора да бъдат посочени компонентите на ГПР, тъй като те са нормативно залегнали, поради което няма нормативно задължение за разписана и методика за формиране на ГПР. Претендира разноски. С Определение № 529/10.09.2025г., съдът е приел исковата молба за редовна и допустима, обявил е предварителния си доклад по делото и е насрочил същото за провеждане на открито съдебно заседание. ИЩЕЦА – М. И. М., редовно призован, не се явява. В писмено становище пълномощника и процесуален представител адв. Б. Й., от името на доверителя си, поддържа иска изцяло, като го намира за основателен и доказан. Претендира разноски. ОТВЕТНИКА – „Профи кредит България“ ЕООД, с ЕИК ********** редовно призован, не се явява в съдебно заседание, не се явява и представител на дружеството. Съдът като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и по вътрешно убеждение съгласно чл.235, ал.2 от ГПК, прие за установено следното: ПО ДОПУСТИМОСТТА НА ИСКА: Предявеният иск е допустим и следва да бъде разгледан. Условие за допустимост на иска е да са налице надлежни страни и да има правен интерес от воденето му. Страните са процесуално дееспособни, искът правилно е заведен пред Районен съд гр. Червен бряг, като същия е родово, местно и функционално подсъден на този съд по общите и специалните правила за подсъдност по гражданските производства. Същият е предявен в срок и има за предмет – претенция върху действителността на сключен договор за потребителски кредит. С оглед материалната и териториална подсъдност съдебният спор е подсъден на Районен съд – гр. Червен бряг, поради което съдът счита, че искът се явява допустим. ПО ОСНОВАТЕЛНОСТТА НА ИСКА: Предявеният от М. И. М., ЕГН: **********, адрес: с. Реселец, общ. Червен бряг, обл. Плевен, ул. **********, чрез адв. Б. Й., вписан в САК против „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: Столична община, район „Средец“, гр. София, **********, представлявано от: С. Н. Н., Я. К. Ч. и Н. М. Л. иск е в рамките на производство по установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, чл. 19, ал.4 от ЗПК; чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД и чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на 2 Договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № 40025962536 от 30.05.2024 г., сключен между ищеца М. И. М., ЕГН: ********** и ответника „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК ********** поради противоречие със закона, евентуално поради заобикаляне на закона и евентуално поради противоречие с добрите нрави. В настоящото производство в тежест на ищцовата страна бе при условията на пълно и главно доказване да докаже налице ли са основанията за недействителност на договора, а за ответника наличието на облигационна връзка между страните, по която ищцата е неизправна страна. Съгласно правилото на чл.154, ал.1 от ГПК за разпределение на доказателствената тежест всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право, като следва да се съобразява и правилото на чл.164, ал.1, т.4 от ГПК за доказателствената тежест при доказване погасяването на парични задължения, възникнали с писмен акт/договор. В исковата молба от М. И. М., ЕГН: **********, адрес: с. Реселец, общ. Червен бряг, обл. Плевен, ул. ********** се сочи, че: същата е страна по Договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № 40025962536 от 30.05.2024 г., подписан с ответното дружество „Профи кредит България“ ЕООД. По силата на този договор ищцата е получила сумата от 3 000 лева, като се е задължила да върне за срок от 36 месеца. В края на периода кредитополучателя е следвало да върне сумата от 5148.45 лева. Посочен е размер на месечна вноска от 143.05 лв. при ГПР 49.10%, при ГЛП 41% и лихвен процент на ден от 0.11%. Съгласно договора, кредитополучателя се е възползвал от допълнителна услуга Fast – Фаст, която предоставя право за експресно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, както и услугата Flexy – предоставя право на промяна на погасителния план на потребителския кредит. Стойността на допълнително предоставените услуги се прибавя и формира размера на месечната вноска по кредита. В договора е уговорено и предоставянето на поискани от кредитополучателя допълнителни незадължителни услуги „Фаст“ на стойност 1350 лв. и „Флекси“ на стойност 2370 лв., като е извършено препращане към Общите условия за реда за ползването им. Така съгласно приложения към договора погасителен план, който бил неразделна част от същия, ********** се съгласила да заплати 36 месечни вноски, всяка в общ размер на 246.38 лв. По този начин общия размер на сумата по кредита, в края на срока му възлизала на 8868.45 лв. Моли съда да постанови решение, с което да прогласи за нищожен Договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № 40025962536 от 30.05.2024 г., сключен между М. И. М., ЕГН: ********** като кредитополучател и ответника „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК ********** като кредитор, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и чл. 22 от ЗПК/Закон за потребителския кредит/ вр. чл. 11, ал.1, т. 10 и чл. 19, ал.4 от ЗПК. Ищецът моли съда да приеме за установено в отношенията между М. И. М., ЕГН: ********** и „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК **********, че клаузата за закупено допълнително възнаграждение за кредитора за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ са 3 нищожни на основание чл.26, ал.1, предл. първо ЗЗД (поради противоречието им със закона) и чл.26, ал.1, предл. трето ЗЗД (поради накърняване на добрите нрави) в сключения между страните договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № 40025962536 от 30.05.2024 г. В законоустановения срок е постъпил писмен отговор, в който се заявява неоснователност на предявените искове. Ответното дружество сочи, че в процесния договор за потребителски кредит № 40025962536 се съдържа приложимият лихвен процент по кредита. Същият не противоречи на добрите нрави. Видно от раздел VI „Параметри“ приложимият лихвен процент е фиксиран, а условията за прилагането му се съдържат в чл. 4.1. и чл. 4.2. от общите условия, които са подписани от страните. Според ответника в българското действащо право, в отношенията между правните субекти действа принципът на свободното договаряне (чл. 9 от ЗЗД), като въвеждането на параметрите на добрите нрави от ищеца не може да бъде изведено по тълкувателен път, като при твърдение за нарушение на чл. 9 ЗЗД ищецът е следвало да посочи кои конкретно добри нрави са нарушени, каквото позоваване в настоящия случай липсвало. Ответникът твърди, че не е налице нищожност на уговорения лихвен процент поради надвишаване на трикратния размер на законната лихва, тъй като не е налице зависимост на договорната възнаградителна лихва с размера на законната лихва за неизпълнение на парично задължение (ЗПК определя зависимост на ГПР от законната лихва, но не и на ГЛП). Неоснователни били направените възражения по отношение размера на договорената възнаградителна лихва. В чл.10, ал.2 ЗЗД се съдържало забрана да се уговарят лихви в по голям размер от определения от МС, но до момента МС не е издал постановление, в което да определи максимален размер на възнаградителната лихва. По процесния договор, ответника заявява, че лихвеният процент е фиксиран, като в тази връзка не е необходимо изготвянето на методика за определянето му. Годишният процент на разходите е фиксиран, неизменен. Същото се отнася и до ГПР, доколкото е формиран от фиксирано вземане – възнаградителна лихва, което не се променя, при никакви условия. Наред с това в ЗПК не е посочено като изискване в договора да бъдат посочени компонентите на ГПР, тъй като те са нормативно залегнали, поради което нямало нормативно задължение за разписана и методика за формиране на ГПР. Процесуалният представител на ответника, твърди, че в чл. 5 от Общите условия, представляващи неразделна част от ДПК, подписани от ищеца, ясно и недвусмислено е посочено как е изчислен ГПР, като изрично е посочено, че при изчисляването му са взети предвид общите положения по Приложение 1 от ДПК, както и изброените допълнителни допускания съгласно ЗПК. Така, въз основа на горното, счита за неоснователен и необоснован извода в исковата молба, че не е установен механизмът, по-който е изчислен ГПР, какви компоненти са включени в него, освен размера на договорената възнаградителна лихва, както и за неправилни доводите на ищeцa, че с уговарянето на допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“ се цели заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. От изложените по-горе аргументи ответника заключава, че възнаграждението за 4 допълнителните услуги, не е част от годишния процент на разходите в процесния договор за кредит, като в същия нямало наличие на неточно посочване на ГПР. Твърди се още от ответника, че неправилното посочване на годишния процент на разходите, дори такова да е налице, не може и не трябва да се приравни на липса на ГПР, което да доведе до най-тежката последица, а именно нищожност на целия договор за кредит. Моля съда да се произнесете с решение, с което да отхвърли изцяло предявените от ищцата М. И. М. установителни искове, като неоснователни и недоказани, претендира разноски по делото, включително и за юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с Наредбата за заплащането на правната помощ в размер на 360,00 лева, излага доводи за прекомерност на адвокатското възнаграждение. При тези релевирани твърдения, възражения и оспорвания от страните, съдът въз основа на събрания по делото доказателствен материал прави следните фактически изводи: Безспорно по настоящото исково производство е установена доказателствената сила на представените от ищеца доказателства, а именно, че: на 30.05.2024 г. е сключен договор за потребителски паричен кредит, между „Профи кредит България“ ЕООД и М. И. М., по силата на който на клиента е отпуснат кредит в размер на 3000,00 лв. Същият се е задължил по договора като длъжник. Не се спори, а и от представените по делото договор за потребителски паричен кредит, че между страните по делото е възникнало облигационно отношение, по силата на което ответното дружество е предоставило на ищеца потребителски паричен кредит. Параметрите на договора, описани в исковата молба, са следните: Главница 3000 лв., за 36 месеца и анюитетни вноски, обща сума за погасяване 5148.45 лв. и размер на вноска 143.05 лева, годишният процент на разходите е 49.10%. Не са включени в ГПР дължимите възнаграждения за закупени допълнителни услуги „Фаст” и „Флекси” няма начислени други разходи. Съгласно Договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № 40025962536 от 30.05.2024 г. има начислена сума за допълнителна услуга „Фаст” за 1350 лв. и допълнителна услуга „Флекси” за 2370 лв., която не е включена в изчисления ГПР. При параметри на отпуснатия заем, с горепосочените допълнителни услуги били следните: общ размер на главница 3000 лв.; срок 36 месеца; годишен лихвен процент 41.00%; анюитетни вноски в размер на 246.38 лв.; обща сума за погасяване 8868.45 лв. Не е спорно между страните, че уговорената парична сума е предоставена от ответното дружество на ищеца. При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: На първо място, основателно е възражението на жалбоподателя, че договорът е недействителен, тъй като е сключен при неспазване на нормите на чл. 22 от ЗПК/Закон за потребителския кредит/ вр. чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК. Настоящият съдебен състав намира, че в конкретния случай не са спазени разпоредбите на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК. 5 Тъй като се касае за договор за потребителски кредит, настоящата инстанция дължи служебна проверка по чл. 22 ЗПК дали същият е действителен, тоест дали са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК. Посоченият в договора годишен процент на разходите не е математически правилен и е подвеждащ за потребителя. Начинът на структуриране на съдържанието на договора сочи, че при изчислението на ГПР не е включено възнаграждението за допълнителни услуги – първо са посочени основните разходи (главница и лихва), след това ГПР, а над тях са обективирани разходите за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“. Налице е нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, чието телеологично тълкуване изисква в договора да бъде посочен математически точен и ясен за потребителя ГПР. След преизчислението на годишния процент на разходите при съобразяване на дължимото възнаграждение по допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“ се получава резултат от над 100 %. Този резултат е в явно противоречие с чл. 19, ал. 4 ГПК, съгласно която норма годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Ето защо, на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за кредит се явява недействителен. На следващо място кредитополучателят твърди, че с договорения годишният процент на разходите от 49.10 % се нарушават добрите нрави като клаузите, уреждащи размера на възнаградителната лихва, са неравноправни. Добрите нрави са морални норми, на които законът придава правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Понятието „добри нрави” по смисъла на чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД е обща правна категория, приложима към конкретни граждански правоотношения. Добрите нрави са коректив, целящ да осуети злоупотребата с принципа за свободата на договарянето, която не е неограничена. Съгласно трайната съдебна практика максималният размер на договорната лихва е ограничен единствено от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Противно на добрите нрави е да се уговаря компенсаторна лихва за забава, надвишаваща трикратния размер на законната лихва и възнаградителна лихва по обезпечен заем, надвишаваща двукратния размер на законната лихва. В тази насока е практиката на ВКС, обективирана в Решение № 906/30.12.2004 г. по Г. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18.05.2006 г. по Г. д. № 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09.01.2009 г. по Г. д. № 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по Г. д. № 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о. За да бъде уважен така предявения иск по по чл.26 ал.1 пр.3 и пр.2 от ЗЗД, ищецът следва да установи, че клаузата за неустойка противоречи на добрите нрави и цели заобикаляне на закона. В тежест на ответника е да докаже валидно сключен договор за паричен заем и валидна клауза за заплащане на възнаграждение за закупени допълнителни услуги. Съдът приема за безспорно между страните обстоятелството, че са сключили договор за паричен заем с посоченото от ищеца съдържание /като договорът е приложен по делото/, в който е 6 уговорена клауза за заплащане на закупени допълнителни услуги Флекс и Фаст в общ размер на 3720 лева, така както е посочена като съдържание в исковата молба, както и че тази клауза е недействителна. Безспорно между страните е обстоятелството, че ответникът представлява финансова институции по смисъла на чл.3 ал.2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Това означава, че дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл.9 ал. 4 ЗПК. Безспорно между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на чл.9 ал.3 ЗПК. Предвид изложеното сключеният между страните договор за заем по своята същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 ал.1 ЗПК, спрямо който са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит. По иска за недействителност на клаузата за неустойка по чл.26 ал.1 предл.3-то от ЗЗД е валидно следното; Критериите, дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на уговореното възнаграждение за заплащане на закупени допълнителни услуги, т.к. са нарушени основните принципи на договорното право – добросъвестността и справедливостта в отношения- чл.8 и чл.9 от ЗЗД. Една от предпоставките за предявяване на иска с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД е наличието на правен интерес, който според съда за ищеца е налице, тъй като между страните съществува спор относно действителността на конкретно посочени договорени клаузи за заплащане на възнаграждние за закупена допълнителна услуга „Фаст“ и „Флекси“. Установява се, че със сключването на процесния договор за потребителски кредит се нарушава правната сфера на една от страните. При иска с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД тежестта на доказване е на ищеца, тъй като се касае за искане да бъде установен един правопрепятстващ факт – факта на нищожност на конкретно посочена в петитума на исковата молба клауза в сключения между страните договор. От формална страна съдът приема, че безспорно се касае за сключен между страните договор за потребителски кредит, чиито форма и съдържание отговорят на законовите изисквания на чл.9 ал.1 от ЗПК, като ищецът като физическо лице качеството на потребител, на основание чл.9 ал.3 от ЗПК, а ответникът като юридическо лице, което обещава да предостави потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност има качеството на кредитор– чл.9 ал.4 от ЗПК. Според съда клаузата в процесният Договор за потребителски кредит, сключен между страните, предвиждаща заплащането на възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 1350 лева и клаузата от Договора за потребителски кредит – същият договор, която предвижда заплащането на възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“ в размер на 2370 лева, са нищожни, тъй като са сключени при неспазване на императивните текстове на чл.10а, чл.11 т.9 и т.10 и чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. с чл.22 от ЗПК и най-вече при накърняване на добрите нрави. Съгласно Решение № 4/2009г. по т. д. № 395/2008г. и Решение № 1270/2009г. по гр. д. № 7 5093/2007г. на ВКС, основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение- чл.8 ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1 предл.3 от ЗЗД. Чрез накърняване на принципа на „добри нрави“ по чл.26 ал.1 от ЗЗД се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на една от страните /в случая ищеца/ с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Изхождайки от съдържанието на Договора за потребителски кредит съдът намира, че възнагражденията за закупените допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ са нищожни като противоречащи на добрите нрави и неравноправни по смисъла на чл.143 т.19 от ЗЗП. Чрез така договорените допълнителни услуги, според съда, се нарушава принципа на добросъвестност, който принцип е застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения. Целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В конкретния казус, чрез постигането на такава уговорка за заплащане на възнаграждение за закупени допълнителни услуги изцяло се нарушава принципа на добросъвестност и справедливост. Не на последно място съдът счита, че съгласно чл.21 ал.1 от ЗПК всяка клауза, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Предвидените клаузи по допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ са неравноправни по смисъла на чл.143 т.5 от ЗЗП. В ЗПК е уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. Установява се от договорните клаузи, чиято недействителност се иска да бъде прогласена от съда, че с уговарянето им от страните е налице нарушение и на чл.10а ал.2 и ал.4 от ЗПК, тъй като ответникът като кредитор не може за изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, като ал. 4 на цитирания по-горе член от ЗПК предвижда, че видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. Видно от сключения между страните договор за потребителски кредит е, че допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“ не са ясно и точно определени, фиксирана е само сумата на всяка едно от двете услуги, без да е ясно в какво се изразяват те, как и определен размерът на всяка едно от тези услуги, ползвани ли са от ищеца в качеството му на потребител, което означава, че кредиторът не се е съобразил с цитираните законови разпоредби на ЗПК при сключването на договора за потребителски кредит с ищеца. Предвид изложеното дотук и съобразявайки задължителната практика на ВКС по този 8 въпрос, съдът намира, че в конкретният казус клаузата, от Договора за потребителски кредит, сключен между ищеца и ответника „Профи Кредит България“ ЕООД, която предвижда заплащането на възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“ и клаузата от Договора за потребителски кредит, сключен страните, която предвижда заплащането на възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“, страдат от съществени пороци и в този си вид те не могат да породят правни последици за страните. С оглед събраните по делото доказателства, настоящата инстанция не споделя изводите на ответника, относно нищожността на клаузите за предоставяне на ищеца на пакет от допълнителни услуги, които заключения са различни от описаното в отговора на исковата молба и по следните допълнителни съображения: На първо място настоящият съдебен състав намира, че съдържанието на допълнителния пакет услуги по съществото си не представлява реално предоставени допълнителни възможности или преференциални условия, от които кредитополучателят да може да се възползва и които да носят допълнителни ползи за него, за да бъде обосновано изискването на възнаграждение, което по размер дори надвишава стойността на предоставената в заем сума. По отношение на услугата „приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит“ е налице изначална липса на яснота какъв е срокът за разглеждане и изплащане на кредита в случай, че не бъде избран допълнителен пакет. Отделно от това основно задължение на кредитора по договора за кредит е да предостави договорената парична сума, т.е. разглеждането и изплащането на кредита е дейност по усвояване и управление на кредита, а не допълнителна услуга, за която да се дължи допълнително възнаграждение. Представените като „допълнителни услуги“ възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, за намаляване на определен брой погасителни вноски и за смяна датата на падежа всъщност се полагат на кредитополучателя по силата на закона, поради което поисканото заплащане за тях е неоправдано. На второ място следва да се отбележи, че посочените допълнителни услуги всъщност изобщо не са „допълнителни“. Съгласно чл.10а, ал.1 от ЗПК допълнителни са такива услуги, които са свързани с договора за потребителски кредит, но нямат пряко отношение към насрещните престации на страните – например издаването на различни удостоверения и служебни бележки за отпуснатия кредит, за размера на текущото задължение. Услугите, описани в процесния Договор, имат характер на действия свързани с управлението на кредита, за които разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК забранява заплащането на такси. На трето място с процесния Договор е закупен пакет от допълнителни услуги в общ размер на 3720 лева, като страните са се съгласили възнаграждението за този пакет да бъде разсрочено за срока на ДПК на равни месечни вноски и добавено към месечните вноски за погасяване на главницата. Това възнаграждение, обаче, не може да се определя по този начин ан блок, тъй като съгласно чл. 10а, ал. 4 от ЗПК видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисионни, които са за допълнителни услуги, трябва да са ясно и точно определени в договора за кредит. В процесния случай не е посочен размерът на всяка една от допълнителните услуги, поради което е налице нарушение на разпоредбата на чл. 9 10а, ал. 4 от ЗПК. На следващо място, в противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК клаузите „Фаст“ и „Флекси“ предвиждат заплащане на такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Клаузата „Фаст“ предоставя право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, а клаузата „Флекси“ предоставя право на промяна на погасителния план на потребителския кредит. Тези клаузи са недействителни на основание чл. 21 ЗПК и водят до скрито увеличение на договорното възнаграждение, което след съобразяване на така посоченото достига до над 100 % на годишна база. Възнаграждение по договор за кредит в този размер противоречи на добрите нрави, които също както нормите на ЗПК, имат функция на ограничение на договорната свобода (Решение № 1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, II г. о.; Определение № 901/2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г.о.). Не на последно място следва да се отбележи, че съгласно клаузите на ОУ, уреждащи съдържанието на допълнителните услуги се налага извода, че ползването на всяка от тях е обусловено от насрещната воля на кредитора, което само потвърждава изложеното по-горе, че не се касае за допълнителни ползи или преференции за кредитополучателя, а за неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, т. 3 от ЗЗП. Следователно след като в настоящия исков процес ищецът доказа при условията на пълно и главно доказване спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях – чл. 153 от ГПК, съдът приема, че исковата му претенция се явява основателна и като такава следва да бъде уважена. По разноските: Искане за присъждане на разноски е направено и от двете страни и при този изход на спора право на разноски се пораждат за ищеца. От процесуалния представител на ищеца е направено искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство, в размер на 600 лева. С отговора на исковата молба, ответника е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от ищеца. Настоящата инстанция, счита, че претендираният размер от 600 лева се явява прекомерен, предвид ниската правна и фактическа сложност на настоящото производство по делото, както и предвид извършените от процесуалния представител действия, изразяващи се в подаване на искова молба и молба по хода на делото. В проведеното открито съдебно заседание процесуалният представител не се е явил. По тази причина съдът счита, че на М. И. М., ЕГН: **********, в качеството му на ищец, следва да се присъди заплащане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 480 лева. На ответното дружество, следва да се възложи и държавната такса за образуване на делото. Водим от горното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН /НИЩОЖЕН/ Договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № 40025962536 от 30.05.2024 г., сключен между М. И. М., ЕГН: ********** в качеството му на Кредитополучател и „Профи Кредит България“ ЕООД, с ЕИК ********** в качеството му на Кредитодател, на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) във вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал.1, предложение първо и трето от ЗЗД, поради противоречие на закона и накърняване на добрите нрави. ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК „Профи Кредит България“ ЕООД, с ЕИК ********** да заплати на М. И. М., ЕГН: ********** сумата от 120,00 лв. (сто и двадесет лева) – платена от ищеца държавна такса по настоящото гр. дело № 856/2025 г. ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК „Профи Кредит България“ ЕООД, с ЕИК ********** да заплати на М. И. М., ЕГН: **********, сумата в размер на 480 (четиристотин и осемдесет) лева за процесуално представителство пред настоящата инстанция. РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен съд – Плевен. ПРЕПИСИ от решението да се връчат на страните.