Профи Кредит България – Гражданско дело № 20253130101411, по описа на Районен съд – Провадия, II–ри състав

РЕШЕНИЕ № 272 гр. Провадия, 04.07.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА РАЙОНЕН СЪД – ПРОВАДИЯ, II-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав: Председател: Петя Цветанова при участието на секретаря М. Т. С.А като разгледа докладваното от Петя Цветанова Гражданско дело № 20253130101411 по описа за 2025 година Производството е образувано по искова молба от Н. Д. С. с ЕГН **********, адрес с. **** срещу **** с ЕИК ****, седалище и адрес на управление ****, с която е предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК за приемане на установено в отношенията между страните, че сключеният между тях договор за потребителски кредит № **** г. е нищожен поради противоречие със закона. Ищецът основава исковата си претенция на следните фактически твърдения: Страните сключили договор за потребителски кредит № **** г., по силата на който ищецът получил от ответника сума в размер на 4000,00 лева за срок на кредита 36 месеца, размер на вноската 218,80 лева при уговорен лихвен процент на ден 0,14 %, годишен лихвен процент 50,95 %, ГПР 63,48 %, обща сума за връщане 7877,28 лева. Според Общите условия на кредитодателя клиентът се задължава да представи обезпечение за гарантиране и обезпечаване погасяването на всички дължими и изискуеми вземания като може да избере от изброени обезпечения. С допълнително споразумение ответникът посочил в клауза, която не била индивидуално договорена, че кредитополучателят декларира, че му е известно, че ако не предостави договореното в чл. 10 от Общите условия обезпечение в срок от четиринадесет дни от сключването на договора или представеното обезпечение не отговаря на описаните условия, дължи неустойка в размер на 2000,00 лева. Ищецът твърди, че договорът е нищожен, тъй като договорът не съдържа ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към 1 момента на сключването. Сочи, че липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР. Твърди, че към него не е включена неустойката, с което е създадена предпоставка за неоснователно обогатяване на кредитора и е с цел или резултат заобикаляне изискването на закона. Това поставило потребителя в неравностойно положение спрямо кредитора, тъй като няма информация колко точно е оскъпяването по кредита. Ищецът твърди, че клаузите по договора не са индивидуално уговорени, а еднотипни за всички потребители и че уговорката за неустойка прехвърля риска от неизпълнение на задължението на кредитора за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху него, с което дългът на кредитополучателя нараства за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди. Сочи, че неустойката излиза извън присъщите си функции, цели единствено постигане на неоснователно обогатяване на кредитора и с нея се уговаря още едно допълнително обезщетение. Моли за уважаване на иска и за присъждане на разноски. В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника. Ответникът оспорва иска като неоснователен. Не оспорва, че страните са сключили договор за потребителски кредит № **** г., по силата на който ищецът получил от ответника сума в размер на 4000,00 лева за срок на кредита 36 месеца, размер на вноската 218,80 лева при уговорен лихвен процент на ден 0,14 %, годишен лихвен процент 50,95 %, ГПР 63,48 %, обща сума за връщане 7877,28 лева. Твърди, че договорът отговаря на общите условия за действителност на такъв вид договор и че е сключен в предписаната от закона форма. Твърди, че отговаря на изискванията на ЗПК, че е действителен, че не противоречи на закона и не съдържа неравноправни клаузи. Заявява, че изискванията на чл. 11 от ЗПК са спазени, за което излага подробни съображения. Счита, че при евентуална недействителност на уговорения лихвен процент следва да бъде приложена разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД и да се приеме, че се дължи законната лихва. Заявява, че ГПР е формиран от фиксирано вземане – възнаградителна лихва. Сочи, че потребителят дължи неустойка само и единствено в случай, че не предостави обезпечение по договора съобразно чл. 10 от Общите условия, поради което счита, че не попада под дефиницията на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Начисляването на неустойка твърди да представлява санкция за неизпълнение на поето договорно задължение, поради което неустойката не следва да се включва в ГПР. Моли за отхвърляне на иска и за присъждане на разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение. В съдебно заседание ищецът с писмено становище моли за уважаване на иска и за присъждане на разноски. Ответникът, редовно призова, не ангажира становище или представител. След съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и като взе предвид становището на страните, съдът счита следното от фактическа и правна страна: Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД вр. 2 чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, за успешното провеждане на който в тежест на ищеца е да установи, че сключените с ответника договори страдат от посочените пороци противоречие със ЗЗД, ЗЗП и ЗПК. На осн. чл. 7, а. 3 от ГПК на страните е указано, че съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, като им е предоставена възможност да изразят становище по тези въпроси. На осн. чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № **** г., по силата на който ищецът получил от ответника сума в размер на 4000,00 лева за срок на кредита 36 месеца, размер на вноската 218,80 лева при уговорен лихвен процент на ден 0,14 %, годишен лихвен процент 50,95 %, ГПР 63,48 %, обща сума за връщане 7877,28 лева; че между страните на 06.02.2025 г. е сключено допълнително споразумение към договора; че ГПР, посочен в договора не включва неустойката в размер на 2000,00 лева, предмет на допълнителното споразумение. Съгласно чл. 10 от Общите условия на дружеството клиентът се задължава да предостави обезпечение за гарантиране и обезпечаване погасяването на всички дължими и изискуеми вземания на кредитора на основание договора за потребителски кредит, Общите условия и допълнителните споразумения, ако има такива, включително главница, лихви, такси и други разноски, за изпълнение на което задължение може да избере да предостави някое от конкретно посочени обезпечения. С допълнително споразумение от 06.02.2025 г. страните са уговорили следното: При кандидатстването кредиторът е поискал обезпечение. При сключване на договора за потребителски кредит потребителят не е предоставил поисканото от кредитора обезпечение, поради което му е предоставен допълнителен срок от четиринадесет календарни дни за предоставяне на обезпечение. При неизпълнение потребителят ще дължи неустойка за неизпълнение в размер на 2000,00 лева, разсрочена за 12 месеца, като при предсрочно погасяване неустойката се преизчислява. С допълнителното споразумение страните са приели нов погасителен план, включващ размера на неустойката. Доколкото процесният договор е за потребителски кредит, предоставен на физическо лице, за което няма данни да е извършвало търговска или професионална дейност, тоест потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ЗЗП и чл. 9, ал. 3 от ЗПК, с оглед неговия предмет и страни, той се подчинява на специалната уредба в ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен, в който случай потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, съгласно чл. 23 от ЗПК. Според чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен 3 процент от общия размер на предоставения кредит и не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Разпоредбата на §1, т. 1 от ДР на ЗПК определя за общ разход по кредита за потребителя всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условия за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. При подписване на договора кредитодателят е изискал предоставяне на обезпечение. Доколкото изискването му е част от общите условия на дружеството, клаузата не е индивидуално договорена и предоставянето му е задължително условие за получаване на кредит от потребителя. С допълнителното споразумение дружеството му е предоставило допълнителен срок да обезпечи задълженията си, но допълнителното споразумение е сключено в същия ден, в който е сключен и договорът за кредит. На практика потребителят не е разполагал със срок, в който да го предостави, за да му се даде допълнителен. Договаряне за дължима неустойка в случай на непредставяне на обезпечение противоречи на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи добросъвестно цена за ползване (възнаградителна лихва), съответна на получените гаранции. Такава уговорка поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания кредит, тъй като по естеството си позволява на заемодателя да получи завишено плащане, без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране. Представянето като неустойка за неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит явно цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка. А с посочването на задължението в Общите условия и с уговарянето на размера в същия ден, в който е сключен договорът за кредит, този разход е бил известен на дружеството и е следвало да бъде включен в ГПР, а не е. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията с допълнително възнаграждение в полза на кредитора в размер от половината от предоставения кредит. Налице е противоречие с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което влече недействителност на договора на осн. чл. 22 от ЗПК. Предвид гореизложеното, предявения иск е основателен и следва да бъде уважен. 4 Ищецът е направил искане да му се присъдят сторените разноски – държавна такса в размер на 315,09 лева с равностойност 161,10 евро и адвокатско възнаграждение, за което са представени доказателства, че е реално заплатено, в размер на 650,00 лева с равностойност 332,34 евро. Срещу размера на претендираното адвокатско възнаграждение е направено възражение за прекомерност от страна на ответника, което съдът счита за основателно. Съобразявайки правната и фактическа сложност на делото, приключило в едно съдебно заседание, на което процесуалният представител не се е явил; реално извършените процесуални действия; естеството на спора; вида, броя и общата цена на исковете; предвидените в Наредба № 1/09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения – като ориентир и Решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024 г., Решение на СЕС от 23.10.2025 г. по дело С-744/23 и Решение от 23.10.2025 г. по дело С-744/23 на СЕС, съдът счита, че адекватно на осъществената защита е възнаграждение в размер на 200,00 евро с ДДС. Действително извършените процесуални действия се състоят в подаване на искова молба и още в изразяване на писмено становище преди проведеното едно открито съдебно заседание. В производството не са събирани допълнителни доказателства, освен представените писмени с исковата молба, необходими за разрешаване на спора. Съобразявайки като ориентир посоченото в Наредбата минимално възнаграждение, съдът констатира, че определеното адвокатско възнаграждение е под минимума, изчислен съобразно наредбата, но предвид реално извършените действия (процесуалният представител е сезирал съда и е поддържал исковата молба), както и че производството е приключило в едно съдебно заседание, определеното възнаграждение е съответно на обема на осъществената работа от процесуалния представител. В настоящия случай посочените като ориентир минимални размери на адвокатските възнаграждения не следва да са водещ критерий за определянето му, тъй като за приложимите норми за разрешаване на спора е налице многобройна и константна съдебна практика. Според настоящия състав определеното възнаграждение е справедливо и разумно, отговаря не реално положения от адвоката труд и естеството на спора. Водим от горното, съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА по иска на Н. Д. С. с ЕГН **********, адрес с. **** против **** с ЕИК ****, седалище и адрес на управление **** нищожността на договор за потребителски кредит № **** г., сключен между тях, на осн. чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК. ОСЪЖДА **** с ЕИК ****, седалище и адрес на управление **** ДА ЗАПЛАТИ на Н. Д. С. с ЕГН **********, адрес с. **** сумата в размер на 361,10 евро, представляваща сторени разноски по делото, на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК. РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд – Варна в двуседмичен срок от връчването му на страните.