Профи кредит – Гражданско дело № 20251110149457 по описа на Софийски Районен съд, 51-ви състав

РЕШЕНИЕ № 9752 гр. София, 22.05.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ,

в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав: Председател: ИВО В. ВЪТЕВ при участието на секретаря НИКОЛЕТА СТ. И. като разгледа докладваното от ИВО В. ВЪТЕВ Гражданско дело № 20251110149457 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното: Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 ЗЗД. Ищцата А. З. И. твърди, че на 20.09.2024 г. е сключила с ответника Договор за потребителски кредит (ДПК) № ., по силата на който е получила сумата от 800 лв., която е следвало да върне за срок от 18 месеца, при годишен процент на разходите (ГПР) 48,81% и ГЛП 41,00%. Поддържа, че размерът на вноската по кредита е 59,90 лв., но към нея е добавено възнаграждение за закупени допълнителни услуги в общ размер от 872 лв., представляваща сбор от допълнителни услуги „.“, в размер от 360 лв. и „.“, в размер на 512 лв., което е следвало да се заплаща заедно с месечните вноски по главницата и лихвата на кредита и с което общата месечна вноска ставала 108,34 лв., а общата дължима сума по договора – 1950,32 лв.. Излага доводи, че договорът е нищожен поради противоречие със закона и заобикалянето му по смисъла чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради липса на ясна методика, тъй като в договора и общите условия липсва ясно разписана методика за формиране на ГПР, което нарушава изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Сочи, че ГПР е невярно посочен, тъй като допълнителните услуги „.“ и „.“ са част от общите разходи по кредита, тъй като действията по тях са присъщи на кредитора. Смята, че с включването им, реалният ГПР надхвърля законовия лимит от пет пъти 1 законната лихва съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Навежда доводи за заобикаляне на закона, доколкото таксите за допълнителни услуги са били използвани за скрито неоснователно обогатяване на кредитора и прикриване на прекомерна цена на кредита. На последно място навежда доводи за противоречие на споразумението за допълнителните услуги, за които потребителят дължи възнаграждение в договорения размер на 872 лева с добрите нрави. С тези твърдения и доводи иска от съда прогласяване на нищожността на Договор за потребителски кредит № ./20.09.2024 г., поради противоречие със закона, евентуално поради заобикаляне на закона, алтернативно поради накърняване на добрите нрави. Ответникът „.“ ЕООД оспорва иска като неоснователен. Признава факта на сключването на договора на посочената дата и при посочените параметри. Твърди, че на ищцата е предоставен Стандартен европейски формуляр (СЕФ) и тя е била информирана за всички условия преди подписването. Поддържа, че страните са се съгласили свободно с условията и лихвения процент и че договорната лихва не е ограничена от размера на законната лихва. Сочи, че ГПР е фиксиран и изчислен съгласно Приложение 1 към ЗПК, като законът не изисква посочване на методика в самия договор при фиксиран лихвен процент. Излага, че допълнителните услуги са доброволни и услугите „.“ и „.“ не са условие за отпускане на кредита, а са предоставени по изрично искане на ищцата за преференции и затова те не е следвало да се включват в ГПР съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Подчертава, че дори да има неточност в ГПР, това не следва да води до пълна нищожност на договора, а само до недължимост на надвишената част. Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното: По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 ЗЗД: Съобразно разпоредбата на чл. 154 ГПК по отрицателните установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже сключването на процесния договор с посоченото в исковата молба съдържание, което противоречи на императивни правни разпоредби, респ. ги заобикаля или накърнява добрите нрави. С доклада си по делото и на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК съдът е обявил за безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: На 20.09.2024 г. ищцата е сключила с ответника Договор за 2 потребителски кредит № ., по силата на който е получила сумата от 800 лв., която е следвало да върне за срок от 18 месеца, при годишен процент на разходите (ГПР) 48,81% и ГЛП 41,00%. Първоначалния размер на вноската по кредита е бил 59,90 лв., но към нея е добавено възнаграждение за закупени допълнителни услуги в общ размер от 872 лв., представляваща сбор от допълнителна услуга „.“, в размер от 360 лв. и допълнителна услуга „.“, в размер на 512 лв., което е следвало да се заплаща заедно с месечните вноски по главницата и лихвата на кредита и с което общата месечна вноска е била променена на 108,34 лв., а общата дължима сума по договора на 1950,32 лв. Възнаграждението за допълнителните услуги „.“ и „.“ не е било включено сред заложените стойности за изчисление на ГПР по кредита. Включването на горното възнаграждение сред горните стойности би довело до размер на ГПР, надвишаващ пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. От приетите по делото писмени доказателства — ДПК № . от 20.09.2024 г. и погасителния план — се установява наличието на облигационна връзка, подчинена на изискванията на ЗПК. В процесния ДПК и свързаните с него Общи условия (ОУ) са предвидени клаузи за допълнителни услуги „.“ (Fast) и . (Flexy). Услугата „.“ предоставя на потребителя право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит. Съгласно чл. 15.1 от ОУ потребителят, закупил услугата, получава становище по искането за кредит в рамките на 1 час от постъпването му в системата на кредитора. В допълнителната преддоговорна информация се уточнява, че становището обикновено се дава до 15 минути, а изплащането на сумата се гарантира в срок до 2 часа от началото на първия следващ работен ден. Предвиденото възнаграждение за тази услуга, съгласно договора, е в размер на 360 лв. Допълнителна услуга „.“ (Flexy) предоставя на потребителя право на едностранна промяна на погасителния план на кредита. Съгласно чл. 15.2 от ОУ услугата включва право на отлагане на вноски, намаляване на размера им или промяна на падежната дата при изпълнение на специфични изисквания. В чл. 15.2.1.а от ОУ са изброени конкретните обстоятелства, при настъпването на които потребителят може да поиска отлагане. Същите включват: 1) Дългосрочна неработоспособност на потребителя или член на домакинството му; 2) Прекратен трудов договор; 3) Неплатен отпуск, по-дълъг от 10 дни; 4) Загуба или повреда на имущество вследствие на бедствие (пожар, наводнение и др.); 5) Смърт на лице, участващо с доходите си в домакинството на клиента; 6) Задължение на работодател към клиент или към друго лице, участващо с доходите си в домакинството му; 7) Намаляване на работното време или 3 заплатата. Описаната допълнителна услуга „.“ дава възможност на потребителя да поиска намаляване на вноска с до 75%, но размерът й не може да бъде помалък от 30 лв. (чл. 15.2.2 от ОУ). Клаузата в чл. 15.2.3 от ОУ дава възможност и за промяна на датата на падеж въз основа на писмено заявление. Предвиденото възнаграждение за услугата „.“, съгласно договора, е в размер на 512 лв. От съдържанието на ДПК се установява, че общата сума на възнаграждението за услугите е в размер на 872 лв., което се разсрочва за срока на договора и се заплаща на месечни вноски от 48,44 лв. и една последна вноска в размер на 48,52 лв., които се добавят към вноската по кредита. Пълният размер на горното възнаграждение става изискуем при подписване на договора, като се разсрочва за срока му, освен в случаи на предсрочно погасяване или ако потребителят се възползва от правото си на отказ от договора. Настоящият съдебен състав намира, че услугата .“ не представлява реална „допълнителна услуга“ по смисъла на закона, тъй като действията по разглеждане на заявлението, проверка на кредитоспособността и изплащане на сумата са присъщи и задължителни действия на кредитора, без които договорът не може да бъде сключен или изпълнен. Съгласно чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, кредиторът няма право да събира такси за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. Тъй като „.“ обслужва именно процеса по усвояване, тя е законово забранена такса, маскирана като услуга. Всяка сума, която е известна на кредитора към момента на сключване на договора и която потребителят трябва да заплати във връзка с него, съставлява част от цената на финансовия ресурс. Тъй като таксите за „.“ и „.“ са фиксирани още в договора и са разсрочени в погасителния план, те не са „незадължителни разходи“, а предвидими компоненти от цената на кредита, които потребителят фактически приема, за да получи заема. Съдът приема, че разделянето на цената на кредита на „лихва“ и „такси за услуги“ е изкуствена правна конструкция, тъй като целта на това разделяне е в договора формално да се впише ГПР под законовия таван, който възлиза на около 50%, докато реалното оскъпяване, с включване на допълнителните такси, често надхвърля 100% или 200%. Това представлява заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която ограничава ГПР до петкратния размер на законната лихва. Когато една услуга се предлага като „избор“, но масово се включва в договорите (често чрез избрани по презумпция опции в сайтовете), тя е механизъм за прикриване на прекомерна печалба. В настоящия случай таксите, възлизащи в общ размер на 872 лв. се съотнасят като 109% от главницата по договора (800 лв.). Услугата „.“ предоставя на потребителя право, което може никога да не бъде упражнено, но същевременно се заплаща 4 винаги, скъпо и авансово чрез разсрочване. От изложеното следва извод, че уговарянето на възнаграждение, което не съответства на никаква реална допълнителна облага за потребителя, а само увеличава неговата задлъжнялост, води до драстична липса на еквивалентност на престациите, до неоснователно обогатяване на кредитора и затова накърнява добрите нрави. В нормата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК законодателят е предвидил широк обхват на понятието „общ разход по кредита“, включващ всички разходи, известни на кредитора, които потребителят трябва да заплати. Тъй като услугите „.“ и „.“ са уговорени едновременно с кредита и стойността им е разсрочена в погасителния план, те съставляват част от цената на кредита и като такива, е следвало да бъдат включени в ГПР по договора, което не е сторено от ответника. Невключването на тези такси води до извод, че, посоченият ГПР от 48,81% е неверен. Съгласно чл. 22 от ЗПК, неспазването на изискванията за точно съдържание на ГПР (чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК) влече пълна нищожност на договора, тъй като при невярно посочен ГПР, действителният размер на който надвишава посочения такъв, потребителят се въвежда в заблуждение относно реалната тежест на кредита, което препятства възможността потребителят да направи информиран икономически избор. В заключение, настоящата инстанция посочва, че тези такси не са за „услуги“, а са инструмент за генериране на доход, надвишаващ законовите ограничения, което според практиката на СЕС (дело C-714/22) и българските съдилища, е основание за обявяване на целия договор за нищожен. Разпоредбата на чл. 22 ЗПК повелява, че при неспазване на задължителното съдържание по чл. 11, договорът е недействителен. Неточното посочване на ГПР се приравнява на липса на такова, което лишава потребителя от възможността да прецени реалната финансова тежест. По делото е безспорно, че при включване на тези разходи, ГПР превишава законовия таван, което съставлява заобикаляне на императивното правило на чл. 19, ал. 4 ЗПК. По изложените по-горе съображения съдът намира предявения отрицателен установителен иск за основателен. Поради прогласената нищожност на договора, съгласно правилото в чл. 23 ЗПК, ищцата дължи на ответника само чистата стойност на кредита (800 лв.), а всички платени суми над този размер се явяват получени без основание. По разноските: При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да заплати на ищцата направените от нея разноски. Ищцата е доказала сторени разноски за държавна такса в размер на 78,01 лв. и за адвокатско възнаграждение в размер на 450,00 лв. Съдът намира направеното от ответника възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение за основателно. С оглед на отсъствието на фактическа и правна сложност на делото, което се решава въз основа на еднотипна и установена съдебна практика, и предвид обстоятелството, че делото е приключило в едно заседание без събиране на допълнителни доказателства, освен писмените такива, представени от страните, съдът намира, че следва да редуцира възнаграждението на адвоката на 204,52 евро (равностойни на 400 лв.). Следователно, общият размер на дължимите разноски, конвертирани в евро съгласно фиксирания курс, възлиза на 244,41 евро (39,89 евро за държавна такса и 204,52 евро за правна защита и съдействие). Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от А. З. И., ЕГН **********, срещу „.“ ЕООД, ЕИК ., отрицателен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, че сключеният между кредитора „.“ ЕООД и клиента А. З. И. Договор за потребителски кредит № . от 20.09.2024 г., е нищожен. ОСЪЖДА „.“ ЕООД да заплати на А. З. И. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 244,41 евро, представляваща разноски по делото. Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.