Неткредит – гражданско дело № 20255440100340 по описа на Районен Съд – Смолян

РЕШЕНИЕ № 517 гр. *, 10.11.2025 г. В ИМЕТО НА НАРОДА РАЙОНЕН СЪД – * в публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав: Председател: Гергана Кузманова при участието на секретаря Веселина Младенова като разгледа докладваното от Гергана Кузманова Гражданско дело № 20255440100340 по описа за 2025 година Производството е образувано по искова молба на К. Н. И. против „*“ ООД и „*“ ООД, в която се твърди от ищцата, че на 14.08.2024 г. е сключила Договор № * с „*“ ЕООД, ЕИК * за предоставяне на потребителски кредит по реда на ЗПФУР (закон за предоставяне на финансови услуги от разстояние) за сумата в размер на 2 300 лева, със срок на погасяване от 24 месеца, с първи падеж на месечната вноска на 15.09. 2024 г. и последен падеж на месечната вноска на 15.08.2026 г. Съгласно чл.11, ал. 5 от процесния договор за потребителски кредит, Общата сума, дължима от кредитополучателя е в размер на: 3 384 лева. представляваща сбор от следните суми: сумата от отпуснатия кредит в размер на: 2 300 лева + договорена лихва, в размер на 1 084 лева. – Лихвен процент в размер на 40.22 % по договора. – Годишен процент на разходите е в размер на 48.52 % В чл. 4, ал.З в процесния договор за потребителски кредит е разписано задължението, което кредиторът налага на потребителя: „В срок до края на следващия ден от сключване на настоящия договор, кредитополучателят е длъжен да предостави на Кредитора гаранция по кредита…“ Чл. 6, ал.1: Разписано е, че в случай, че кредитополучателят НЕ предостави гаранция, то той ще дължи неустойка в размер на 4 276 лева. Подписан е анекс към договор за потребителски кредит № * на 14.08.2024 г.,, по който страните се договарят за следното: -т. 1: Чл. 2 от договора се изменя, като кредиторът се задължава с част от отпуснатият кредит по чл. 1 от договора в размер на 1 950.13 лева, да погаси: главница в размер на 1832.00 лева, лихва в размер на 39.10 лева и неустойки в размер на 79.03 лева по договор за потребителски кредит N 202405251100510102 от дата 25.05.2024 г. Така ищцата получава с новия потребителски кредит само 349.87 лева, вместо да промени предишния потребителски кредит, сключен само 3 месеца по-рано с променени условия за изплащане, за да бъде обслужван редовно. 1 Твърди се от ищцата, че в изпълнение на задължителното условие, което е наложил кредитора на потребителя в чл.4, ал.З от процесния потребителски договор, е сключен на 14.08.2024 г., между нея и „*“ ООД, ЕИК * договор за предоставяне на гаранция № */14.08.2024 г. Твърди, че Договор № * от 14.08.2024 ГОД., сключен с „*“ ООД е недействителен поради нарушаване на разпоредбите ан ЗПК. Разписано е в чл. 22 от ЗПК, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1; чл. 11, ал. 1, т. 7 – т. 12 и т. 20 и ал. 2; и чл. 12, ал. 1, т. 7 – т. 9, договорът е нищожен. Съгласно чл. 22 от ЗПК договора за потребителски кредит е недействителен, когато липсата на всяко едно от изброените по – горе императивни изисквания води до настъпването на последиците на чл. 22 от ЗПК – изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. тя е по-особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 от ЗПК, а именно , че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщането само на чистата стойност на кредита но не и връщането на лихвата и други разходи. В случая не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Разпоредбата сочи, че Договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите (ГПР) и общата сума дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит, като се посочват взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Посочена е обща сума дължима ог потребителя само в размер на 3 384 лева, а тя е в размер на 7 344 лева. По доказателствата, с които разполага, няма такива, че посоченият ГПР в размер на 48.52 % е изчислен по предвидената в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК формула. Последната не е инкорпорирана в договора, нито е налице препращане към правната норма, която я предвижда. С оглед на изложеното следва да се приеме, че Договорът страда от липса на реквизит от задължителното съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. а именно посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР. Неспазването на това изискване е сред изброените в чл. 22 от зпк пороци, водещи до недействителност на договора. По тази причина, съгласно чл. 23 от зпк дължима е само чистата стойност на кредита. Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредници за сключване на договора) изразени като Годишен процент на разходите от общия размер на представения кредит. Годишният процент на разходите се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина (бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита), следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Нарушение е налице, тъй като в договора кредиторът се е задоволил единствено е посочването като абсолютна стойност лихвения процент от 40.22 % (1084 лева) 2 и Годишен процент на разходите в размер на 48.52 %. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране на гпр по кредита (кои компоненти точно са включени в него и как се формира същия като %). Липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посочения ГПР в размер на 48.52 %, което води до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основните изисквания за сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл. 10, ал.1 от ЗПК). При липсата на данни за наличие на други разходи по кредита, може да се направи извод, че единственият разход за потребителя е предвидената в договора възнаградителна лихва в размер на 40.22% и при това положение не става ясно как е формиран ГПР в размер на 48.52 % т.е. какво друго е включено в гпр извън фиксирания лихвен процент от 40.22 %. неясно определяне на гпр е самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл. 22 от ЗПК Съгласно чл. 4, ал. 3 от Договор за потребителски кредит № * от 14.08.2024 г. кредитът се обезпечава с Поръчителство предоставено от „*“ ООД в полза на Дружеството. – Към годишният процент на разходите не е включена сумата по договор за гаранция за такса гарант с разходи в размер на 165 лева на месец, или за 24 месеца е общо в размер на 3 960 лева. Таксата гарант е следвало да се включи в размера на ГПР, поради следното: Клаузата, която предвижда да се дължи възнаграждение за осигуряване на поръчител, прехвърля риска от неизпълнение на задължението на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Според & 1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“, са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, а не само уговорените в него, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. в т.2 от същата разпоредба е указано, че „обща сума, дължима от потребителя“, е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. в конкретният случай възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство се дължи на трето лице – поръчител, различно от кредитодателя, което обаче е пряко свързано с договора за кредит и съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 от зпк и & 1. т. 1 от др на зпк, е следвало да бъде включено при изчисляване на ГПР. От друга страна уговореното възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство представлява разход по кредита, който неправилно не е бил включен като такъв в гпр по договора за потребителски кредит. В случая предоставянето на обезпечение е условие за сключване на договора за кредит, т.е. Тези разходи са пряко свързани с договора за кредит и са били известни на кредитора при сключването му. Следователно възнаграждението за поръчителя се явява разход по кредита и е следвало да бъде посочено в договора за кредит и включен в ГПР, доколкото сключеният договор за предоставяне на поръчителство и разходите по него са пряко свързани с договора за кредит. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. 3 Като доказателство, че третото лице – поръчител е пряко свързано с договора за кредит и кредитодателя са тук приложените Актуални състояние на „*“ ООД и „*“ ООД от търговския регистър и регистър на юридическите лица с нестопанска цел, където е записано, че съдружници на двете търговски дружества са две физически лица: Борислав Цонков Недялков и Иван Атанасов Ашминов. Клаузата на чл.4, ал. 3 от договора за потребителски кредит, обективираща поетото от длъжника задължение за учредяване на обезпечение: Съгласно чл. 16 от ЗПК кредиторът е този, който следва да оцени кредитоспособността на потребителя към момента на сключване на договора, а с уговорката за избор на предварително одобрен от кредитора поръчител се прехвърля върху длъжника рискът от неизпълнението на задължението на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера на задълженията. Възможността за ползване на професионален поръчител се явява обременителна, тъй като неизменно е свързана с допълнителни разходи, а изборът е ограничен от факта, че гарантът е предварително посочен от кредитора. Освен това, кредиторът по договора за кредит и поръчителят са свързани лица по смисъла на & 1, т. 6 от ДР на ТЗ. Съвкупността на горните обстоятелства води до извода, че в разглежданата хипотеза договорът за гаранция няма самостоятелен характер, а следва да бъде разглеждан като част от кредитното правоотношение, защото потребителят е фактически принуден да го сключи с конкретно определено от кредитора свързано дружество. След като предоставянето на обезпечението е задължително условие за получаване на кредита, то възнаграждението по договора за гаранция представлява общ разход по кредита, който следва да бъде включен като компонент при формиране на годишния процент на разходите. Липсват данни дали алгоритъмът за сключване на договора от разстояние позволява на потребителят да бъде уведомен предварително за размера на дължимото възнаграждение за поръчителя, за да е в състояние да вземе информирано Решение. Дали потребителят е разполагал с необходимите информация и време, за да прецени неговите съдържание и последици. Твърди, че и Договор за предоставяне на гаранция N */14.08.2024 г., сключен с втория ответник е нищожен. Съгласно разпоредбата на чл. 138 от ЗЗД, с договора за поръчителство, поръчителят се задължава спрямо кредитора да отговаря за изпълнение на задължение от страна на друго лице, наречено длъжник. Това означава, че ако длъжникът не изпълни свое задължение към кредитора, поръчителят трябва да поеме отговорност и да изпълни задължението. Такова обвързване е акцесорно, което означава че съществуването и обхватът на поръчителството са пряко зависими от основното задължение, което поръчителят гарантира. Ключов аспект, свързан с поръчителството е акцесорният характер на договора за поръчителство спрямо основният договор за кредит. ако основният договор е недействителен поради каквато и да е причина, това неминуемо води до недействителност и на договора за поръчителство, тъй като последният е изцяло зависим от валидността на основния договор. Разписано е в чл. 138, ал.1 от ЗЗД, че поръчителството може да 4 съществува само за действително задължение: така например с Решение № 767 от 13.06.2024 г., постановено от Окръжен съд – Пловдив, VI състав, по гр. дело № 1008/2024 г. На второ място, не би могло да се приеме, че Договорът за поръчителство е резултат от индивидуално уговаряне и свободна инициатива. След като поръчителят е предварително посочен от кредитора, длъжникът не е имал възможност за индивидуално договаряне. налага се изводът, че уговорките за поръчителство по договора за кредит и респективно свързания с него договор за предоставяне на поръчителство противоречат на добрите нрави и са неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, тъй като са уговорени във вреда на потребителя с цена, по размер надвишаваща с повече един път и половина от предоставената в заем сума. тази конструкция от сделки води до скрито оскъпяване на кредита чрез сключване на привидно самостоятелен договор за поръчка, при незачитане на правото на избор на потребителя относно личността на поръчителя. Счита, че щом Договор N * за потребителски кредит подписан между страните по него на 14.08.2024 год. е недействителен, то и договора за поръчителство също е недействителен. Моли съда да постанови решение, с което да се прогласи нищожността на процесните договори за кредит и за поръчителство.Претендира и за разноски по водене на делото. В срока по чл. 131 ГПК ответникът „*“ ООД е подал отговор на исковата молба, с който оспорва иска, като излага съображения, че процесния договор за кредит е сключен в рамките на свободата на договаряне на страните. Изпълнени са условията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК при определяне на лихвения процент, както и на чл. 11, ал. 1, т. 10 и ал. 4, респ. ал. 5 ЗПК. В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „*“, в който оспорва предявения срещу него иск. Твърди, че ищцата е разполагала с различни възможности да обезпечи кредитното си задължение, като изборът кой от тях да избере и въобще дали да предостави обезпечение е бил изцяло негов. Доколкото същият е избрала да сключи договор с „*“ ООД, то и представляваното от мен 2 дружество е поело задължение срещу възнаграждение да предостави обезпечение по договора за кредит. Дружеството е изпълнило своето задължение по договора за предоставяне на гаранция. Срещу възнаграждение дружеството обезпечава задължение в размер на 3384 лева за срок от две години. Договорът е сключен по инициатива на потребителя, който е бил надлежно уведомен за правата и задълженията си по договора за гаранция, в същия е налице предвидено право на отказ без да сочи причини в 14 дневен срок от сключването (чл. 5) и право едностранно да прекрати правоотношението на всеки един етап от неговото развитие (чл. 14). Всяко от изброените права потребителят би могъл да упражни след сключване на договора за кредит и усвояване на заемната сума по същия. В с.з. ищцата р.пр. не се явява и не изпраща представител. Ответниците р. пр. не изпращат представители. Съдът, след преценка на изложеното от страните в исковата молба и отговорите, на становищата в с.з. и като обсъди събраните по делото доказателства, 5 прие за установено следното от фактическа страна: На 14.08.2024г. между „*“ ООД като кредитор и К. Н. И. като кредитополучател е сключен Договор за потребителски кредит № *, по силата на който кредиторът е отпуснал на кредитополучателя кредит в размер на 2 300,00 лв. Кредитополучателят се задължил да върне кредита на 24 месечни погасителни вноски в размер на 141,00 лв. всяка, заедно с договорената лихва от 40,22 %, при ГПР 48,52 %. Според погасителния план към договора падежът на първата погасителна вноска е 15.092024г., а на последната погасителна вноска е 15.08.2026г. Общият размер на всички плащания възлиза на 3384,00лв. Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора за кредит заемателят се задължил в срок до края на следващия ден от сключването на договора да обезпечи кредита като предостави гаранция – банкова или от небанкова институция съобразно условията, предвидени в общите условия по договора. На основание чл. 6, ал. 1 от договора при непредставяне на гаранция в установения срок и условия, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 4 176,00 лв., платима ведно с всяка една погасителна вноска по погасителния план-чл.6 ал.4 от договора. На 14.08.2024г. между ищцата и „*“ ООД е сключен договор за предоставяне на гаранция №*, съгласно който –чл.1, ал.2 предвижда че ищцата дължи на гаранта възнаграждение за издаване на гаранцията в размер на 165,00лв. на месец, със срок на валидност 16.08.2026г., като за периода на действие общата дължима сума за възнаграждение на гаранта е 3960,00лв. При така установеното от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи: Относно иска за нищожност на процесния договор за кредит, предявен срещу „*“ ООД. Безспорно се установи, че в случая между страните е бил сключен договор за кредит, по който ищцата е кредитополучател, а ответникът е кредитор. Касае се за договор за потребителски кредит, поради което за него са приложими изискванията на ЗПК. Отделно от това, сключеният договор за потребителски кредит представлява потребителски договор, по който кредитополучателят има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което за него са приложими и изискванията на ЗЗП. Съгласно установената съдебна практика съдът следи служебно за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни – т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1; чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и т. 20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК. Чл. 12 от ЗПК е неприложим за процесния договор, тъй като кредитът не е предоставен под формата на овърдрафт. Съгласно чл. 143 ЗЗП 6 неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Ищцата е потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП, тъй като е сключила през 2024 г. процесния договор за потребителски кредит като физическо лице и договорът не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност. Съдът извърши служебна проверка на цитираните текстове от ЗПК във връзка с изложените твърдения от ищеца за нищожност на договора за кредит. Според разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК Договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Съгласно ал. 2 кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане, включително на лихви, такси, комисиони или други разходи, свързани с договора за кредит, които не са предвидени в сключения договор за потребителски кредит. Задължителен реквизит на договора за кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК са годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК е определено, че годишният процент на разходите покредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит и се изчислява по формула съгласно приложение № 1. В ал. 4 е предвиден горен праг на ГПР – не по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В § 1, т. 1 и 2 от ДР на ЗПК са дадени легални дефиниции на понятията „Общ разход по кредита за потребителя“ и „Обща сума, дължима от потребителя“. Общият разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на Кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. 7 Общата сума, дължима от потребителя е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. Съдът счита, че договорът за потребителски кредит е сключен в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В договора за кредит е посочен годишен процент на разходите в размер на 48,52 %. Този годишен процент на разходите е неточен и заблуждава потребителя с оглед задължението на заемателя в договора за обезпечаване на договора за заем и предвидената в чл.6 от договора за кредит неустойка за неосигуряване на обезпечението по чл.4 ал.3 от договора- банкова гаранция. Невключването на неустойката в посочения в договора ГПР води до това, че е налице драстична разлика между посочения в договора ГПР и реално приложения от ответното дружество. Посоченото е нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като в договора не е посочен реалния ГПР, както и на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, поради което договора за потребителски кредит е недействителен и кредитополучателя дължи само връщането начистата сума по кредита и не дължи заплащането на лихви, неустойки и други разходи по кредита. На практика с уговореното възнаграждение за неустойка /възнаграждението за гаранция се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал. 4 от ЗПК, тъй като то не съставлява плащане на допълнителна услуга, а прикрит разход по кредита, с който се надхвърля допустимия размер на разходите по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза от договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона е нищожна. Съдът счита, че уговорената в чл.6 ал.1 от договора неустойка в размер на 4 176,00 лв. при неосигуряване в срок до края на следващия ден от датата на сключване на договораза кредит обезпечение, посочено в чл.4 ал.3, а именно банкова гаранция или гаранция от небанкова институция е нищожна. Такава уговорка за неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпени от кредитора вреди е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В случая предвидената неустоечна клауза в процесния договор за потребителски кредит излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, надвишава многократно евентуалните вреди на кредитодателя от неизпълнението, поради което противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Така, както е уговорена конкретната неустойка, е предназначена да санкционира кредитополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение под формата на банкова гаранция или гаранция отнебанкова институция. Задължението за предоставяне на обезпечение под формата на гаранция има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за потребителски кредит. Непредоставянето на обезпечение не води до 8 претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума, поради което противоречи на добрите нрави и е нищожна. Разпоредбата на чл. 143, ал. 1, т. 5 ЗЗП предвижда, че неравноправна клауза в договор, сключван с потребител е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Доколкото размерът на усвоената сума по кредита е почти равен на дължимата неустойка, то посочената уговорка е неравноправна и попада в приложеното поле на чл. 143 ал. 2, т. 5 ЗЗП, а при липса на доказателства същата да е била индивидуално уговорена, е нищожна по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП. На последно място с уговарянето на такава неустойка се заобикаля закона – чл.33, ал.1 ЗПК, който текст предвижда, че забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза занеустойка в полза на ищеца се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. Съдът счита, че нищожността на клаузите, определящи ГПР и въвеждащи задължение за ищеца да предостави обезпечение на кредита водят до нищожност на целия договор на основание чл. 22 от ЗПК, поради което искът за нищожност на договора за кредит е основателен и следва да бъде уважен, като бъде прогласена нищожността на договора. Относно иска за нищожност на процесния договор за предоставяне на гаранция, предявен срещу „*“ ООД. Този договор противоречи и на добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като уговорката на възнаграждение в размер на 3960,00лв.- надвишаващ главницаата по договора за кредит е абсолютно неоснователно обогатяване на едно лице. В случая важи изцяло нормата на чл. 146, ал. 1 във връзка с ал. 2 ЗЗП, тъй като договорът за потребителски кредит и договорът за поръчителство очевидно имат общ, типов 9 характер и не са персонално съставени – с оглед личността на клиента, с оглед някакви индивидуални особености, или съобразени с конкретни обстоятелства. Те изцяло са били изготвени предварително и потребителят не е разполагал с възможност да влияе на съдържанието им. От своя страна, самото съдържаниена тези съглашения противоречи на изискването за добросъвестност и по силата на чл. 143 ЗЗП съответните текстове придобиват характер на неравноправност. В случая, несъмнено е, че кредитополучателят поемайки задължение да заплати на ответника „*“ ЕООД възнаграждение по Договора за гаранция с цел обезпечаване на сключения договор за кредит е поел задължение по неравноправна клауза и в качеството на потребител не дължи и уговореното възнаграждение по договора за поръчителство, тъй като подобна клауза не поражда облигационна връзка между страните. Без сключването на договора за кредит, ищцовата страна не би имала интерес от сключването на договора за поръчителство, тъй като със сключването му тя не получава никаква престация от другата страна, поради което същият се явява нищожен, като противоречащ на добрите нрави. В този смисъл договорът за поръчителство е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, както и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 143 ЗЗП, като следва да бъде прогласена неговата нищожност. Относно разноските: Предвид изхода на спора, ответникът „*“ ООД следва да бъде осъден да заплати на ищцата направените от нея разноски за държавната такса за уважения иск за прогласяване нищожността на договора за кредит в размер на 92,00 лв. и 231,47 лв. за адв.възнаграждение, а ответникът „* Бг“ ООД следва да бъде осъден да заплати на ищцата направените от нея разноски за държавната такса за уважения иск за прогласяване нищожността на договора за предоставяне на гаранция в размер на 158,40 лв. и 398,53 лв.за адв.възнаграждение. Мотивиран от гореизложеното съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА по иск, предявен от К. Н. И., ЕГН **********, с адрес с.*,общ.*, обл.* срещу „*“ ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление *, ул. „* *“ № 3 (* *), ет. 10, представлявано от *, Договор за потребителски кредит № * от 14.08.2024г., сключен между страните за НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 ЗЗД, във вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. ПРОГЛАСЯВА по иск, предявен от К. Н. И., ЕГН **********, с адрес с.*,общ.*, обл.* против „*“ ООД, ЕИК * със седалище и адрес на управление гр.*, ул.“* *“ №3, ет.11 за НИЩОЖЕН Договор за предоставяне на гаранция №* от 14.08.2024г. на осн.чл.26 ал.1 пр.1 и 3 от ЗЗД във вр. с чл.22 от ЗПК.

ОСЪЖДА „*“ ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление гр. *, ПК *, район *, ул. „* *“ № 3 (* *), ет. 10, представлявано от * на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на К. Н. И., ЕГН **********, с адрес с.*,общ.*, обл.* разноски по водене на делото в размер на 92,00 лв. за ДТ и 231,47 лв. за адв.възнаграждение ОСЪЖДА „*“ ООД, ЕИК * със седалище и адрес на управление гр.*, ул.“* *“ №3, ет.11 да заплати на К. Н. И., ЕГН **********, с адрес с.*,общ.*, обл.* разноски по водене на делото в размер на 158,40 лв. за ДТ и 398,53 лв.за адв.възнаграждение. РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред *ски окръжен съд в двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.