Неткредит – гражданско дело № 20251110119468 по описа на Софийски Районен Съд, 154 с-в

РЕШЕНИЕ № 1021 гр. София, 18.01.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 154 СЪСТАВ,

в публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав: Председател: ДАНИЕЛА Б. АЛЕКСАНДРОВА при участието на секретаря СИМОНА СВ. ЦВЕТКОВА като разгледа докладваното от ДАНИЕЛА Б. АЛЕКСАНДРОВА Гражданско дело № 20251110119468 по описа за 2025 година Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от М. С. И., с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26 от ЗЗД във вр. с чл. 22 и 23 ЗПК и иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД срещу /фирма/ за връщане на сума в размер на 2 592 лева, недължимо платена въз основа на нищожни клаузи от договор за потребителски кредит № 202402051138240102 от 05.02.2024 г. и с /фирма/ договор за предоставяне на гаранция № 1449335089 от 05.02.2024 г. за връщане на сума в размер на 1 596 лева – общо в размер на 4 188 лева. В исковата молба се твърди, че между ищеца и първия ответник е сключен договор за потребителски кредит, а с втория ответник – договор за предоставяне на гаранция, които не са били предназначени за извършване на търговска сделка или професионална дейност по отношение, на които ищцата имала качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП, а ответниците се явявали търговци по смисъла на §13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Навежда твърдения за недействителност на процесния договор за предоставяне на потребителски кредит № 202402051138240102 от 05.02.2024 г. в нарушение на разпоредбите на ЗПК. Сочи, че не било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК съобразно която договорът трябвало да съдържа годишен процент на разходите (ГПР) и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит, като се посочват взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Посочва, че общата 1 дължима от потребителя сума била само в размер на 2 592 лева, а в действителност тя била в размер на 4 188 лева. Навежда твърдения, че посоченият ГПР в размер на 49,31 % не е изчислен по предвидената в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК формула. Последната не била инкорпорирана в договора, нито е налице препращане към правната норма, която я предвижда. Твърди, че договорът страдал от липса на реквизит от задължителното съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, а именно посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисление на ГПР. Неспазването на това изискване е сред изброените в чл. 22 ЗПК пороци, водещи до недействителност на договора и по тази причина съгласно чл. 23 от ЗПК дължима била само чистата стойност на кредита. Навежда твърдения за нищожност на клаузата по договора, сключена в противоречие с добрите нрави и неспазване на нормите на ЗПК и ЗЗП. Моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на целия договор за потребителски кредит № 202402051138240102 от 05.02.2024 г. между /фирма/, както и съдът да признае за установено, че договорът за предоставяне на гаранция (поръчителство) №1449335089/ 05.02.2024 г. между „**********” и ищцата е недействителен с оглед недействителността на основния договор за кредит, нищожността на договора за потребителски кредит, както и да признае договора за предоставяне на гаранция №1449335089 от 05.02.2024 г. за недействителен поради недействителност на основния договор за кредит. Ответникът /фирма/ на основание чл. 175 ГПК признава, че е налице сключен между страните на 05.02.2024г. договор за кредит с описаното от ищеца съдържание и параметри. Признава и, че е предоставил и ищецът е усвоил заемната сума в размер на 2 100, 00 лв, както и че на основание чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК кредиторът не е включил в ГПР разход за възнаграждение за поръчител. Заявява, че не е включил разход за възнаграждение за гарант при изчисляване на ГПР по договора, тъй като обезпечаването на заема не е задължително условие за неговото сключване, което потвърждава, че към момента на сключване на договора за кредит, не е било предоставено обезпечение на същия. Оспорва обстоятелството, че кредитополучателят е сключил договор с „**********” ООД, доколкото дружеството не е получавало обезпечение по процесния договор за кредит, следователно на ищеца не са начислявани разходи за кредит, свързани със заплащането на такса за поръчител. Моли съда да отхвърли исковата претенция на ищеца и да присъди юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение. Вторият ответник „**********” ООД също е подал писмен отговор, в който заявява, че предявеният иск е допустим, но неоснователен, тъй като между него и ищеца не е сключен договор за гаранция № 1449335089 от 05.02.2024 г. Заявява, че гаранция не е издадена, респ. не е заплатено възнаграждение за издаване на гаранция. Твърди още, че не е налице облигационно отношение между ищцата и дружеството, поради което предявеният иск е неоснователен. Поддържа, че представеният договор за 2 гаранция не е подписан от страните и не е сключен от разстояние. Моли съда да постанови решение, с което да присъди сторените в производството разноски, вкл. и юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Съдът намира предявените искове за допустими поради наличието на правен интерес от ищеца, с оглед твърденията му за нищожност на клаузи в потребителски договор и за извършени от него недължими плащания на основание тези клаузи. С оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест при предявени искове с правно основание чл. 26 от ЗЗД във вр. с чл. 22 и чл. 23 ЗПК ЗЗД в тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване е да докаже обстоятелствата, обуславящи нищожност на процесния договор, евентуално на клаузите по чл. 4, ал. 3 и чл. 6 от договора. В доказателствена тежест на ответника е да докаже действителността на сключения договор, както и факта, че предвидената неустойка е законосъобразна и индивидуално договорена по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП. С доклада по делото на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че по силата на процесния договор за паричен кредит № 202402051138240102 от 05.02.2024 г. г., между страните е възникнало облигационно правоотношение. От представения по делото договор за потребителски кредит № 202402051138240102 от 05.02.2024 г. се установява, че е възникнало облигационно правоотношение между страните; че е предоставил и ищецът е усвоил заемната сума в размер на 2 100, 00 лв., както и че на основание чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК кредиторът не е включил ГПР разход за възнаграждение за поръчител. На ищеца е отпуснат кредит в размер на 2 100 л в., платим на 12 едномесечни вноски по 216, 00 лв., с падеж на последната вноска 06.02.2025 г., при фиксиран месечен лихвен процент в размер на 3,40% и ГПР 49, 31%. Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора кредитополучателят се задължава в срок до края на следващия ден, считано от датата на сключване на договора, да предостави на кредитора гаранция по кредита. Уговорено е в чл. 6, ал. 1 от договора, че при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение в установения срок, той дължи на кредитора неустойка в размер на 1680, 00 лв. Неустойката се начислява всеки месец, считано от неизпълнение на срока по чл. 4, ал. 3. Не се спори между страните, че дружеството е предоставило на ответника и той е усвоил сумата от 2 100 лв. в рамките на уговорения кредит. По делото е изслушано и прието заключение на съдебно-счетоводна 3 експертиза, което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено. От заключението се установява, че заплатените суми от М. С. И. за погасяване на задълженията по Договор за паричен заем № 202402051138240102/05.02.2024 г. са в размер на 2 104,00 лева. С тази сума са погасени следните задължения съгласно погасителния план: 1 633, 04 лв. за главница, 470, 96 лв. за договорна лихва. Според вещото лице след извършена проверка в счетоводството на ответника и предоставените документи се установява, че единственият разход, който кредиторът е включил при изчисляването на договерния ГПР от 49,31 %, освен лихвения процент в размер на 40,76%, е договорната възнаградителна лихва. Съгласно изчисленията на вещото лице усвоената сума е в размер на 2 100, 00 лв., сумата за възнаградителна лихва е 492, 00 лв., а срокът на кредита е указан като 12 месечни вноски. Установява, е ГПР е в размер на 49, 31 %. Вещото лице установява, че при изчисляването на ГПР следва да се вземат предвид всички разходи по кредита, които са в размер на 4 188, 00 лв.: главница – 2 100, 00 лв., сума за възнаградителна лихва – 492, 00 лв., гаранция – 1 596, 00 лв., и срок на кредита – 12 месечни вноски. В този случай изчисленият ГПР е в размер на 315,38 % при допустими съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК 50% ГПР за периода. Съдът намира, че процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем №202402051138240102, сключен на 05.02.2024 г. е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Законa за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно. Съдът намира, че уговорената в договора неустойка в размер на 1680, 00 лева за непредоставяне на обезпечение е в противоречие с добрите нрави и е неравноправна клауза. Функцията на неустойката е да обезпечи изпълнението на задължението и да служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват (чл. 92, ал. 1 ЗЗД). При договора за заем основното задължение на заемателя е да върне на падежа 4 заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва. Процесната клауза за неустойка по чл. 6 от договора въвежда възникването на неустоечно задължение за заемателя не при неизпълнение на главното задължение (задължението за връщане на получения заем), а при неизпълнение на съпътстващо такова – непредоставяне на точно описано обезпечение, като размерът на неустойката възлиза на повече от 2/3 от стойността на отпуснатия заем. С оглед на това следва да се посочи, че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, тъй като при неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение, което не е същественото задължение при договора за заем, а съпътстващо такова, дори главното задължение да е изпълнено точно и своевременно, задължението за заплащане на неустойка ще възникне в тежест на заемателя. Неустойката не зависи от вредите от неизпълнението и по никакъв начин не кореспондира с последиците от това неизпълнение. Непредоставянето на обезпечение всъщност не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Освен това съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му причиняват значителни затруднения на длъжника при изпълнението му. Създава се впечатление, че обезпечението е нежелано от кредитора, а неустойката има за цел единствено да служи като скрито оскъпяване на кредита и да доведе до неоснователно обогатяване. В този смисъл съдът отбелязва, че кредиторът изначално е предвидил невъзможността за изпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение в чл. 6, ал. 1 от договора, поради което е уговорен начин за изплащане на дължимата неустойка. Така посочената неустойка следва да се включи към ГПР по кредита съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т. 1 ДР ЗПК за общ разход, съгласно която „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Несъмнено уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение представлява по своята същност разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит, който е известен на кредитора още към момента на сключване на договора. 5 От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установи, че посоченият в договора ГПР от 49,31% е неправилно изчислен, тъй като в него не е включена неустойката за непредоставяне на обезпечение Действително приложеният по правоотношението ГПР, включващ тези разходи, е 315,38 %, която стойност надвишава допустимия за периода ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, а именно 50,00%. Според чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Недействителност е налице не само при пълна липса на посочване на ГПР и/или обща сума, дължима по кредита, но и при посочване на некоректно изчислена и подвеждаща стойност на ГПР. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на ГПР по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл, като не е оповестил действителния ГПР в договора за кредит, който значително надвишава допустимия по закон, кредиторът – ответник по иска, е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от договора. Предвид изложените съображения и установеното в производството противоречие на кредитното съглашение с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и направения извод за недействителност следва да се прогласи нищожността на договор за потребителски кредит № №202402051138240102, сключен на 05.02.2024 г., сключен между ищеца и /фирма/. Следва да се прогласи недействителност и на Договор за предоставяне гаранция № 1449335089 от 05.02.2024 г., сключен между ищцата и „**********” ООД. Съгласно чл. 138 ЗЗД с договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо кредитора да отговаря за изпълнение на задължение от страна на друго лице, наречено длъжник. Ако длъжникът не изпълни своето задължение към кредитора, поръчителят трябва да поеме отговорност и да поеме задължението. Поръчителството е акцесорен договор и при липса на валиден главен дълг, се обуславя недействителност и на акцесорното задължение. 6 Договорът за предоставяне на гаранция е нищожен поради накърняване на добрите нрави, доколкото сумата, която се претендира по него е определена под условие за всеки ден, за който е в сила гаранцията, не е включена в ГПР, посочен в договора за кредит като при включване на възнаграждение от договора за предоставяне на гаранция, действителният ГПР би бил в размер, надхвърлящ поставеното вчл. 19, ал. 4 от ЗПК ограничение. По този начин, потребителят е бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които следва да направи по обслужване на заема и реално по този начин се калкулира допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва по договора за заем. Заслужава внимание и обстоятелството, че дължимите по договора за предоставяне на гаранция плащания ще бъдат събирани от кредитодателя /фирма/ за сметка на гаранта „**********“ ООД, както и че плащането на дължими по този договор суми на /фирма/, ще се считат за валидно плащане към „**********“ ООД. Съгласно Решение 13.03.2025 г. по дело С-337/23 г. чл. 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че е допустима преценката за евентуално неравноправен характер на клаузите на договор за поръчителство, които определят задълженията на поръчителя и на съответния длъжник в главните производства, при положение че последният е сключил този договор едновременно с договора за кредит и за да изпълни предвидено от последния договор задължение, че поръчителят е дъщерно дружество на кредитора или избрано от него лице и че разходите за поръчителство се дължат едновременно с вноските по заема. Съдът на ЕС приема, че чл. 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“. При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът трябва да заплати на ищеца сторените деловодни разноски за сумата от 167,52 лв. – платена държавна такса, 600 лв. – депозит за ССчЕ, 640 лв. – адвокатско възнаграждение. Общата сума на разноските се равнява на 1407, 52 лв. Настоящият състав не е обвързан от минималните размера на НМРАВ. Определеното възнаграждение е справедливо и съобразено с фактическата и правна сложност на делото Мотивиран от изложеното, съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА нищожност по предявения от М. С. И., с ЕГН **********, с адрес: /адрес/, срещу /фирма/, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: /адрес/, представлявано от И. Н. Х. – С. и /фирма/, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: /адрес/, представлявано от К. В. В., със съединени установителни искове с правно основание чл. 26, ал.1, пр.1-во и пр. 3-то от ЗЗД във вр. с чл. 22 и чл. 23 ЗПК, вр. с чл. 11 и чл. 19, ал.4 от ЗПК и чл.143, ал.1 от ЗЗП, на договор за потребителски кредит №202402051138240102, сключен на 05.02.2024 г. между М. С. И. и /фирма/, и договор за предоставяне на гаранция №1449335089, сключен на 05.02.2024 г. между М. С. И. и /фирма/, поради противоречието им със закона и добрите нрави. ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1, предл. 1 ГПК при условията на разделност /фирма/, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: /адрес/, представлявано от И.Н.Х. – С. и /фирма/, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление: /адрес/, представлявано от К.В.В., да заплатят в равен размер сумата от 1407, 52 лв., а именно – 703, 76 лв. всеки. Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.