Ай Ти Еф Груп – Гражданско дело № 20252330101409, по описа на Районен съд – Ямбол, 16-ти състав

РЕШЕНИЕ № 121 гр. Ямбол, 10.03.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА РАЙОНЕН СЪД – ЯМБОЛ, XVI СЪСТАВ,

в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав: Председател: Георги Ст. Георгиев при участието на секретаря Е.Г.А.В. като разгледа докладваното от Георги Ст. Георгиев Гражданско дело № 20252330101409 по описа за 2025 година Производството е образувано по искова молба на М. П. А. , против „Ай Ти Еф Груп“ АД с искане за прогласяване на нищожност на сключен между страните договор за кредит от 22.09.2021 год., поради противоречие му със закона на основание чл.124, ал.1, вр. чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.10, ал.1, чл.11, ал.1 т.10 ЗПК, вр. чл.19, ал.2, вр. чл.22 ЗПК с последиците по чл.23 ЗПК. В исковата молба се твърди, че на *** год. между страните бил сключен договор за потребителски кредит. На 22.02.2023 г. между страните бил сключен Анекс № *** към договора за потребителски кредит от *** г., с който бил предоговорен срокът. В Приложение № 1 към Анекса от 22.02.2023 г. било посочено, че е предоставен кредитен продукт- кредит на вноски, в размер на 500 лв., със срок за погасяване 22.02.2025 г. Кредитът следвало да се изплати на 24 бр. вноски, съгласно погасителен план, като размерът на вноската с одобрено обезпечение била в размер на 307, 42 лв., а без одобрено обезпечение в размер на 642, 00 лв. Бил уговорен фиксиран ГЛП в размер на 39,01 % и ГПР в размер на 49, 00 %, като били посочени допусканията, при които е изчислен. В т.8 от Приложение № 1 към Анекс № ***/22.02.2023 г. било посочено, че общо дължимата сума при надлежно и правилно изпълнение на задълженията по кредита била в размер на 7 378, 08 лв. В договора, в СЕФ и Приложение № 5 към договора за потребителски кредит било посочено, че страните се споразумяват в срок до края на следващия работен ден, считано от деня на сключване на договора за кредит, кредитополучателя бил длъжен да учреди следните обезпечения, а именно поръчителство на две физически лица или банкова гаранция в размер на 7 378, 08 лв. В случай, че кредитополучателя не представи в срок обезпечение по кредита, същия дължал неустойка за всеки календарен ден, в индивидуално определен размер от 10,98 лв. средна на ден, като не трябвало да 1 надвишава 1% от главницата по кредита. В погасителния план към Анекс № *** г. неустойката в случай на непредставяне на обезпечение била в размер на 8 022, 92 лв. В тази връзка се твърди, че кредиторът не включил неустойката към ГПР, като погасителната вноска била увеличена двойно, като на практика вземането за неустойка представлявало скрито възнаграждение на кредитора и така се стигало до неоснователно обогатяване. Процесния договор за потребителски кредит от *** г. нарушавал разпоредбите на ЗПК, поради което бил недействителен. Същия бил изначално недействителен, като не били спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2, чл.12, ал.1, т.7-9, като договорът бил нищожен. В общата дължима сума по кредита, не били включени така наречената неустойка, като същата не била съобразена и с договорения ГПР. Също така следвало по ясен и разбираем начин за потребителя да били инкорпорирани всички разходи, които щял да стори и които били пряко свързани с кредитното правоотношение, което липсвало в процесния договор за кредит. Липсвало и ясно разписана методика за формиране на ГПР по кредита, като само това на самостоятелно основание водило до нищожност на същия, съгласно чл.22 ЗПК. Също така договора бил нищожен и поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, защото ГПР било различно от това посочено в договора, като кредиторът вписвайки ГПР от 49 % заблудил потребителя и било заблуждаваща търговска практика. Посоченото ГПР което било по-ниско от действителното, представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика. Също така се твърди, че проверката за кредитоспособност на потребителя следва да бъде извършена преди сключването на договора, като едва тогава при сключването на договора да се поискало обезпечение. Неустойката излизала извън присъщите си функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване на кредитора. Макар, че неустойката била уговорена като санкционна, то тя водила до скрито оскъпяване на кредита и на практика представлявала сигурна печалба за заемодателя и същата увеличавала стойността на договора, като основната и цел била да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя, за сметка на заемополучателя, като била неравноправна и нищожна на основание чл.146, ал.1 ЗЗП. С процесната неустойка се заобикалял закона, като било недопустимо кумулирането на неустойка за забава с мораторна лихва. ГПР не можело да надвишава пет пъти размерът на законната лихва по просрочени задължения, като съгласно чл.19 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените па ал.4 се считали за нищожни. Следвало да се има предвид, че към договора имало Анекс ***, поради което от ответното дружество били вписали в погасителния план, че бил по договор № ***, което всъщност бил номера на анекса, като се целяла объркване на потребителя и това било част от тяхната практика, да се давало анекс с друг номер от договора и погасителния план и приложението да се пишели с номера на Анекса. Иска се уважаването на иска и присъждане на разноски за настоящата инстанция. В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответното дружество. Предявените искове се считат за изцяло неоснователни и необосновани, като се иска тяхното отхвърляне. Възразява се и оспорват твърденията, че договора за потребителски кредит № *** и Анекс № *** към договора за потребителски кредит се явявали нищожни, както и че не били спазени изисквания на чл.10, ал.1 ЗПК. Не се оспорва факта, че между страните бил сключен процесния потребителски кредит, като на 22.02.2023 г. страните били сключели и Анекс № *** към договора, по силата на който било рефинансирано задължение на кредитополучателя по договор за кредит. 2 Съгласно сключения между страните анекс, кредитополучателя бил получил от ответното дружество паричен заем в размер на 5000 лв., като се задължил да заплаща редовно, изцяло и в срок погасителните вноски. Договарянето между страните се осъществявало чрез средствата за комуникация от разстояние, като договора за кредит бил сключен във формата на електронен документ и правоотношението се реализирало при спазване на изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, ЗЗД, Закона за електронния документ и електроните удостоверителни услуги и приложенията към сключения договор за кредит ОУ на „Ай Ти Еф Груп“ АД. Описана е процедурата за кандидатстване, като ищцата попълнила заявка за кандидатстване на кредит. Били и предоставени СЕФ, като процесния договор и анекса съдържали всички изискуеми съгласно чл.10, ал.1 ЗПК условия, като всички елементи били представени с еднакъв по вид, формат и размер шрефт- не по-малък от 12.Възразява се срещу твърденията на ищеца, че не били спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. ГПР бил изчислен съгласно формула, посочена в Приложение 1 от преходните и заключителни разпоредби на ЗПК. В ОУ на ответното дружество отново бил посочен начина на изчисляване на ГПР, като отделно от това в СЕФ също бил посочен индивидуализиран ГПР. В случая се касаело за базово допускане на Приложение № 1, а именно да се допуснело, че договорът ще бъде валиден за срока, за който бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълнявали своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора. Второто базово допускане касаело уговорени променливи лихвени проценти, като в договора лихвения процент бил фиксиран и подобни допускания били приложими. Било изпълнено изискването кредитополучателя предварително да се запознаел с размера на сумата която щял да върне под формата на ГПР. Задължението за неустойка не била разход по кредите, който следвало да се включи в ГПР, а по своята същност била обезщетение за неизпълнение. Възразява се и се оспорва твърденията, че неустойката била недействителна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, включително поради надхвърлянето на нейните функции, присъщи на всяка неустойка, следователно поради накърняване на добрите нрави. В случая между страните била договорена компенсаторна неустойка за неизпълнение на договорно задължение, като страните по тази клауза били акцентирали върху обезщетителната функция на неустойката. Възразява се изцяло срещу тълкуването на ищеца на разпоредбата на чл.33 ЗПК, в който смисъл размерът на законната лихва бил максималното обезщетение за пълното неизпълнение на парични задължения по кредитно правоотношение. Счита се, че твърденията на ищеца, че клаузата за неустойка противоречала на чл.71 ЗЗ, била неправилна и неоснователна. Установявало се, че процесните отношения били изцяло действителни и били спазени всички законови условия. Иска се отхвърляне на иска и присъждане на разноски за настоящата инстанция. В съдебно заседание по същество ищеца и пълномощника му не се явяват, но с молба преди съдебното заседание поддържа исковете така, както са предявени и молят за уважаването им изцяло по изложените в исковата молба съображения. Поддържат и заявената претенция за присъждане на разноски, съобразно представен списък. Ответното дружество редовно призовани на посочения от тях съдебен адрес,като не изпращат законен и процесуален представител. С писмена молба преди съдебното заседание подвържат изцяло отговора на ИМ, като молят за отхвърляне на исковете претенции и претендират разноски, като правят възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна, като следвало да се изхожда от 3 конкретната правна и фактическа сложност на делото, извършените по него процесуални действия, вида и обема на извършената работа. След преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено следното от фактическа страна: Страните не спорят, че на *** г. между тях е бил сключен договора за кредит, като сумата от 1100 лв. била преведена по сметка на ищеца в „ЦКБ“ АД, с основание „ по договор за кредит ***“. В последствие договора за кредит бил рефинансиран с още три договора. В приложение № 1 към Анекс № ***/22.03.2023 г. било посочено, че бил предоставен кредитен продукт- кредит на вноски, в размер на 5000 лв., със срок за погасяване -22.02.2025 г. Кредитът следвало да се изплати на 24 бр. вноски, съгласно погасителен план, като размера на вноската с одобрено обезпечение била на стойност 307, 42 лв. и без одобрено обезпечение в размер на 642, 00 лв. Със сключения между страните Анекс № ****** от 22.02.2023 г. също бил рефинансиран договор за кредит № *** от *** г., като с платежно нареждане на 22.02.2023 г. по сметка на М. П. А. в „ЦКБ“ АД била изплатена сума в размер на 1 112, 33 лв., с основание „ по договор за кредит *** рефинанс“, а със сумата от 3887, 67 лв. било рефинансирано задължение по преходен кредит. Представен е погасителен план към договор за потребителски кредит № ***, като сумата по кредита е в размер на 5000 лв., със срок до 22.02.2025 г. В същия е посочено, че кредита следва да бъде върнат на 24 вноски, като е посочен размера на вноската, датата на вноската, главница, лихва, такса, неустойка в случай непредставяне на обезпечение и общ размер на погасителната вноска при липса на обезпечение. Представено е Приложение № 1 към Анекс № *** към договор за потребителски кредит № ***, Анекс № *** към договор за потребителски кредит № ***, Приложение № 5 към договор за потребителски кредит № ***, СЕФ, ОУ на „Ай Ти Еф Груп“ АД- гр. София, приложими към договори за потребителски кредити. От заключението на вещото лице-икономист, счетоводител, извършило назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза, е установено,че ищецът за периода 01.05.2023 г.- 22.01.2025 г. по договор/анекс № ***/22.03.2023 г. били постъпили суми в размер на общо 6 306,00 лв.- Таблица № 1, с които били погасени главница в размер на 1 444, 37 лв., възнаградителна лихва за периода 22.02.2023 г.- 22.11.2023 г. в размер на 1 284, 97 лв., неустойка за периода 22.02.2023 г.- 22.11.2023 г. в размер на 3 235, 06 лв., такса съгласно Приложение № 4 за периода 22.02.2023 г.- 22.12.2023 г. в размер на 41, 60 лв. и такса за извънсъдебно събиране в размер на 300, 00 лв. Вещото лице установило, че законната лихва към датата на подписване на договора за потребителски кредит № *** от *** г. била 10,00 %, като петкратния размер към 22.02.2023 г. бил 50, 00 % Съгласно чл.4.4 от договора, т.9 от Приложение № 1 към Анекс № ***/22.02.2023 г. и част III. Разходи по кредита, т.2 СЕФ, ГПР било 49,00 %. Законната лихва към датата на подписване на Анекс № ***/22.02.2023 г., била 11, 82 %, като петкратния размер на законната лихва към 22.02.2023 г. била 59, 10%. 4 Посоченият ГПР в процесния договор за кредит и анекс към него, съответствали на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, която ограничавала размера на ГПР до петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определени ПМС. Размерът на ГПР, посочен в т.9 от Приложение № 1 към Анекс № ***/22.02.2023 г.- бил определен в съответствие с изискванията на чл.19, ал.2 ЗПК, съгласно формулата по Приложение № 1 към ЗПК, в размер на 49, 00% и включвал единствено уговорената между страните възнаградителна ( мораторна) лихва и месечна такса, посочена в колона № 5 от погасителния план. Действителния размер на ГПР бил 49, 00 %, съгласно посоченото в т.9 от Приложение № 1 към Анекс № ***/22.02.2023 г., и включвало единствено уговорената между страните възнаградителна ( мораторна) лихва и месечна такса, посочена в колона № 5 от погасителния план. При включване на неустойката в размер на 8 022, 92 лв. в ГПР, същия би се увеличил над 100 % и би надхвърлил петкратния размер на законната лихва. Експертизата е приета като неоспорена от страните, като съдът счита,че същата е обективно изготвена от в.лице притежаващо необходимата правоспособност затова. При така установената фактическа обстановка, съдът прави следнитеправни изводи: Представения по делото договор за потребителски кредит и анекс към него, установява възникналото заемно правоотношение по смисъла на чл.9 ЗПК, вр. чл.240, ал.1 ЗЗД между ищеца, в качеството му на кредитополучател и ответното дружество в качеството му на кредитодател. Процесният договор за кредит е сключен при действието на Закона за потребителски кредит ( обн. ДВ, бр. 18/05.03.2010 г.), в който се съдържат разпоредби от императивен порядък. Съгласно чл.9, ал.1 ЗПК, договор за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. По делото няма спор, а и от справка в публичния регистър на БНБ по чл.3а ЗКИ се установява, че посоченият в договора кредитор е регистриран като финансова институция по смисъла на чл.3, ал.2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Така констатираното обстоятелство определя дружеството и като кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 ЗПК. Отпуснатият заем на ищцата като физическо лице, представлява предоставяне 5 на финансова услуга по смисъла на § 13, т.12 от ДР на ЗЗП и същата има качеството на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК, както и по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП. Процесният договор е договор за потребителски кредит и по отношение на него са приложими разпоредбите на ЗПК , а по силата на препращащата разпоредба на чл.24 ЗПК и в ЗЗП. В чл.10 и чл.11 ЗПК се съдържат императивни изисквания, относно формата и съдържанието на договора за потребителски кредит. Съгласно чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, договорът за потребителски кредит трябва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения начин. Неспазването на това изискване води до недействителност на договора за кредит. Съгласно чл.16 ЗПК, задължение на кредитора е, преди да предостави заемните средства да извърши за своя сметка оценка на кредитоспособността на потребителя. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи, настоящи или бъдещи / лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора /, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК, общ разход по кредита за потребителя, са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Разпоредбата на чл.19, ал.3, т.1 ЗПК предвижда, че при изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, като тази разпоредба се отнася до неизпълнение от страна на потребителя на неговото основно задължение да върне кредита, който му е предоставен, а не до неизпълнение на други задължения. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК, ГПР по кредита не може да бъде по – висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Разпоредбата на чл.21 ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон е нищожна, а според действащата към момента на сключване на процесния договор редакция на чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-т.12 и т.20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-т.9, договорът за потребителски кредит е недействителен. В чл.24 ЗПК е посочено също, че за договора за потребителски кредит се прилагат и чл. 143 и 148 ЗЗП. В процесния случай при определяне на ГПР по кредита, не са били включени 6 всички съпътстващи такси и разходи по кредита, поради което съдът намира, че процесния договор за кредит само формално отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. В действителност обаче, както се установява от заключението на изготвената по делото съдебно – счетоводна експертиза, което съдът изцяло кредитира като компетентно, пълно и обосновано, размерите на посочените в договора ГПР и общо дължима сума, не съответстват на действителните такива изводимо от задълженията, които потребителят е поел, тъй като процента, с който би се оскъпил кредита, след като в него се включи и всички съпътстващи такси и разходи, задължението за заплащане на кредита е над 100 %. По този начин се получава общ ГПР, надвишаващ повече от пет пъти размерът на законната лихва за забава. При това положение нарушена се явява разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК , тъй като за потребителя не съществува яснота какъв е точния размер на задължението му и каква е общата стойност на кредита. Поетото от ищеца, в качеството му на потребител по договора задължение за заплащане на допълнителни разходи е довело до съществено оскъпяване на предоставения му кредит. Това задължение по естеството си представлява скрита лихва, водеща до неоправдано от законова гледна точка обогатяване на заемодателя. Този разход е следвало да бъде включен в ГПР, но същият не е бил взет предвид от кредитодателя при изчисляването на посочения в договора за заем ГПР. Разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, която е императивна по своя характер е в защита на обществения интерес и цели потребителят да не бъде поставен в положение, при което договорът за кредит да се явява свръх обременителен за него. В случая обаче, предвиденото в договора за кредит допълнително плащане на такси и неустойка в случай на непредставено обезпечение, заобикаля изискването на чл.19, ал.4 ЗПК относно максималния размер на ГПР. Договорката за заплащане на такси и неустойка в случай на непредставено обезпечение, при които е сключен договора за кредит е във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на потребителя и кредитора, поради което същата представлява неравноправна клауза по смисъла на чл.143, ал.1 ЗЗП. С оглед неспазване изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и поради нарушаване на изискванията на чл.19, ал.4 и ал.5 ЗПК , съдът намира, че целия договор за потребителски кредит № *** от 22.02.2021 г.и впоследствие допълнен с Анекс № *** към договор за потребителски кредит № *** от 22.02.2021 г.е недействителен на основание чл.22 ЗПК. С оглед основателността на иска по чл.124, ал.1 ГПК съдът не дължи произнасяне по евентуалните искове за провъзгласяване нищожността на конкретни клаузи. В практиката на ВКС е прието, че добросъвестността по принцип се свързва с 7 общоприетите правила за нравственост на поведението при осъществяване на търговските практики, произтичащи от законите, обичая и морала, установен в даден етап от развитието на човешкото общество, което е формирало конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и упражняване на правата на членовете на общност. В случая в противоречие с нормите на добросъвестността е уговорено допълнително възнаграждение в полза на заемодателя под формата на скрит разход по кредита, което води до явна нееквивалентност на престациите, като се касае за договор, сключен с размер на действително ГПР повече от пет пъти по – висок от размера на законната лихва по просрочени задължения, по който договор ищецът е икономически по – слаб субект и не е могъл да влияе върху съдържанието на договора, а рискът от неплатежоспособност остава единствено за него. С оглед гореизложеното съдът намира, че искът за прогласяване нищожността на договора се явява основателен, поради което следва да се уважи, като неоснователни се явяват възраженията на ответното дружество на посочените по-горе основания. Съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК, при недействителност на договора за потребителски кредит потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Относно разноските: На основание чл.78,ал.1 ГПК на ищеца следва да се присъдят направените разноски, като се претендират такива в общ размер на 715, 81 евро ( 1400, 00 лв.), включващи 434, 60 евро ( 850 лв.) адвокатски хонорар, 102, 26 евро (200, 00 лв.) държавна такса и 178, 95 евро ( 350 лв.) депозит за вещо лице. Възражението на пълномощника на ответното дружество за прекомерност на адвокатското възнаграждение на основание чл.78, ал.5 ГПК, се преценя от съда като основателно. Минималния размер на адвокатското възнаграждение в случая, определено по реда на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатската работа, възлиза на 409, 03 евро ( 800, 00 лв.), като в случая се претендира 434, 60 евро ( 850 лв.). Съгласно Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, член 101, параграф 2 ДФЕС, във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС, трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл.101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Ето защо, след постановяване на Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C438/22, при определяне на справедливия размер на адвокатското възнаграждение, настоящият съдебен състав се ръководи от фактическата и правна сложност на делото, цената на предявените искове, броя на проведените о. с. з., вида и характера на събраните доказателства и действително извършената от пълномощника работа. Следва да се отчетат в случая обстоятелствата, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност и разглеждането му е приключило в две открити съдебни заседания, в което не са събирани доказателства. Пълномощникът на ищеца не се е явил лично, но е депозирал писмено становище по хода на делото и по същество. Предвид изложеното, съдът намира, че ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на пълномощника на ищеца сумите от 409, 03 евро ( 800, 00 лв.) адвокатско възнаграждение, или общо сумата от 690, 24 евро (1350 лв.). С оглед на гореизложеното и на основание чл.235 ГПК, съдът

РЕШИ:

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иска на М. П. А. , ЕГН: ********** против „ Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.София, че сключеният между страните договор за кредит № ***/*** г. е нищожен поради противоречие със закона. ОСЪЖДА „ Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.София да заплати на М. П. А. , ЕГН: ********** сумата от 690, 24 евро (1350 лв.) – разноски за настоящата инстанция. Решението подлежи на въззивно обжалване пред ЯОС в двуседмичен срок от връчването му на страните