Ай Ти Еф Груп – Гражданско дело № 20251110147870, по описа на Софийски Районен съд, 33-ти състав

РЕШЕНИЕ № 4886 гр. София, 13.03.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ,

в публично заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав: Председател: ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело № 20251110147870 по описа за 2025 година Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от М. Л. В. срещу „Ай Ти Еф Груп“ АД. Предявен е за разглеждане установителен иск с правно основание по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на нищожност на договор за потребителски кредит № 760315 от 11.01.2025 г. поради противоречието му със закона. В срока за отговор на исковата молба, ответникът е предявил насрещни искове в условията на последващо обективно кумулативно съединяване с първоначалния главен иск срещу първоначалния ищец с правно основание по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за сумата от 979,39 евро (1915,52 лева) частично от 1593,83 евро (3117,26 лева), представляваща непогасена главница по процесния договор за паричен потребителски кредит, който иск да бъде разгледан в случай че съдът отхвърли главния иск за недействителност на договора, и по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 23 ЗПК за сумата от 979,39 евро (1915,52 лева), представляваща пълния размер на непогасена главница, който иск да бъде разгледан в случай че съдът стигне до извод за недействителност на договора за кредит. По първоначално предявения иск: Ищецът М. Л. В. твърди, че на 11.01.2025 г. сключил с ответното дружество „Ай Ти Еф Груп“ АД договор за потребителски кредит № 760315. По силата на договора 1 му била предоставена в заем парична сума в размер на 3500 лева, срещу задължение да върне на кредитодателя дължимата сума на 24 месечни вноски. Размерът на погасителната вноска бил уговорен на 234,48 лева, годишният лихвен процент бил в размер на 47,32 %, а размерът на ГПР – 64 %. Съгласно чл. 2 от Приложение № 4 към договора, страните се договорили, че клиентът следва да заплати на кредитодателя такса в размер на 150 лева за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване за кредит, предоставената от клиента преддоговорна информация, подготовка на договора за кредит и допълнителните приложения към него, оценка на кредитоспособността и финансовите възможности на клиента, както и проверка на вероятността за погасяване на кредита. С Приложение № 5 от договора, между страните било уговорено, че на 05.02.2025 г. кредитополучателят е задължен да предостави на кредитодателя удостоверение от Централния регистър на длъжниците /ЦРД/ към Камарата на частните съдебни изпълнители, удостоверяващо наличието или липсата на образувани изпълнителни дела срещу него, както и че същият ще представя подобно удостоверение регулярно на всяко 5-то число от месеца през целия срок на кредита. Според чл. 4, в случай че кредитополучателят не осигури и не представи в срок удостоверение от Централния регистър на длъжниците (ЦРД) към Камарата на частните съдебни изпълнители в сроковете съгласно Приложение № 5, кредитодателят имал правото да начисли неустойка в размер на 150 лева за всяко отделно неизпълнение. Счита, че договорът за кредит е недействителен на осн. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК поради противоречието му със закона, тъй като предвидената неустойка не е включена при изчисляване на дължимия ГПР. Сочи, че посочването на дължимия ГПР е неясно, като липсвало ясно разписана методика при формирането му. Счита, че като не са включени всички компоненти в дължимия ГПР, се стига до заобикаляне на закона и на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща максималния размер на ГПР. Ето защо, последният бил неправилно изчислен, в заблуда на потребителя. Излага подробни съображения относно начина на формиране на ГПР и липсата на ясното му посочване в договора. Поради тези и останалите подробно изложени съображения моли да бъде установена недействителността на процесния договор за заем. Претендира разноски. В срочно подаден отговор ответникът оспорва предявения иск. Счита, че договорът за потребителски кредит отговаря на изискванията на ЗПК, като не са налице сочените от ищеца пороци. Сочи, че уговорената неустойка отговаря на присъщите й функции и не излиза от техните предели. Намира, че посочените от ищеца суми не следва да са включени при формирането на ГПР, като излага подробни съображения. Сочи, че начислената неустойка представлява адекватно обезщетение за неизпълнение на задължението на кредитополучателя. Сочи, че клаузата за неустойка е ясно и точно формирана, както и че е индивидуално уговорена между страните. 2 Относно описаната в Приложение № 4 допълнителна такса, сочи че не противоречи на закона, тъй като не е свързана с усвояване или управление на кредита, като същата се събирала от всички заявители за кредит. Поради тези и останалите подробно изложени съображения моли предявените искове да бъдат отхвърлени. По насрещните искове: Ищецът по насрещните искове „Ай Ти Еф Груп“ АД твърди, че ответникът М. Л. В. не е погасил дължимата от него главница в пълен размер. Сочи, че към момента на депозиране на насрещната искова молба кредитополучателят бил в забава за плащане на вноски от 5-та до 10-та включително съобразно погасителния план. Поради неизпълнение на задължението на ответника за погасяване на дължимите вноски в срок, счита, че е налице предвидената в общите условия предпоставка кредиторът да обяви главницата по кредита за предсрочно изискуема. Ето защо, на осн. чл. 11, б. „а“ от ОУ сочи, че обявява задълженията по договора за предсрочно изискуеми, като претендира заплащането на непогасената главница в размер на 1915,52 лева, за която сума моли ответникът да бъде осъден да му заплати, ведно със законната лихва, считано от подаване на насрещната искова молба до погасяването. Претендира разноски. Ответникът по насрещната искова молба М. Л. В. сочи, че признава иска за непогасена главница. С оглед направеното признание счита, че са налице предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК и разноските следва да бъдат възложени върху ищеца по насрещния иск. Позовава се на съдебна практика. В условията на евентуалност, прави възражение за прекомерност относно претендираните разноски от ищеца по насрещния иск. Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното: По делото е представен неподписан от страните договор за потребителски кредит № 760315 от 11.01.2025 г. с погасителен план към него, сключен между „Ай Ти Еф Груп“ АД, като кредитодател, и М. Л. В., като кредитополучател. Приети са освен това и Приложение № 1, № 4 и № 5 към договора, както и стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити. По силата на сключения договор кредиторът се е задължил да предостави на ответника сума в размер на 3500 лева, която сума да бъде върната от кредитополучателя с 24 брой погасителна вноска. Посочено е в договора, че последната падежна дата е 11.01.2027 г. В договора е посочено, че годишната лихва за ползване на кредита е 47,32 %; ГПР е 64 %, а общо дължимата сума по кредита (при надлежно и правилно изпълнение на задълженията по кредита) е 5627,45 лева, като оскъпяването е в размер на 2127,45 лева. Видно от Приложение № 4 към договора за кредит между страните е уговорена 3 такса в размер на 150 лева за разглеждане и оценка на заявката за отпускане на кредит и за оценка на кредитоспособността и финансовите възможности на клиента, а видно от чл. 2 на Приложение № 5 между страните е договорено, че на 05.02.2025 г. кредитополучателят е задължен да предостави на кредитодателя удостоверение от Централния регистър на длъжниците /ЦРД/ към Камарата на частните съдебни изпълнители, удостоверяващо наличието или липсата на образувани изпълнителни дела срещу него, както и че същият ще представя подобно удостоверение регулярно на всяко 5-то число от месеца през целия срок на кредита. Според чл. 4 на посоченото приложение, в случай че кредитополучателят не осигури и не представи в срок удостоверение от Централния регистър на длъжниците (ЦРД) към Камарата на частните съдебни изпълнители в сроковете съгласно Приложение № 5, кредитодателят имал правото да начисли неустойка в размер на 150 лева за всяко отделно неизпълнение. При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи: По иска по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК: В тежест на ищеца по предявения главен иск е да докаже при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно: че между него и ответника е възникнало облигационно отношение по договор за потребителски кредит № 760315 от 11.01.2025 г., който противоречи на закона. С проекта за доклад по делото, обективиран в определение от 14.01.2026 г. и приет за окончателен без възражения от страните в проведеното открито съдебно заседание на 26.02.2026 г., на осн. чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК като безспорни и ненуждаещи се от доказване между страните са отделени фактите, че: 1) между страните е сключен договор за потребителски кредит № 760315 от 11.01.2025 г., по който ищецът е получил заемната сума; 2) в договора за кредит е уговорено заплащане на неустойка при неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предоставя на кредитодателя удостоверение от Централния регистър на длъжниците /ЦРД/ към КЧСИ, която не е включена при формирана размера на ГПР; 3) че при включване на уговорената неустойка в ГПР, то размерът му би надхвърлил максимално допустимия размер на ГПР съгласно закона; 3) че до момента на предявяване на насрещната искова молба кредитопоучателят не е погасил задължението си за главница в размер от 979,39 евро (1915,52 лева). Ето защо и на осн. чл. 153 ГПК съдът приема отделените като безспорни факти за доказани. Същите се установяват и от събраните по делото доказателства. На първо място, съдът намира, че процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, 4 което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело в чл. 1.2 от договора се посочва, че целта на предоставения договор за кредит е финансиране на лични нужди на кредитополучателя, съдът намира, че представеният по делото договор за потребителски кредит, сключен между „Ай Ти Еф Груп“ АД, като кредитодател, и М. Л. В., като кредитополучател, е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно. Съгласно т. 9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, като и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин. Неспазването на което и да е от тях според императивната норма на чл. 22 ЗПК води до недействителност на договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а според ал. 2 от същата норма годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. Дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е 5 задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Следва да се отбележи също така, че приложение намира определението, съдържащо се в чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, съгласно който „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, поспециално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България, а клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. Размерът на законната лихва се определя съобразно правилата на чл. единствен, ал. 1 Постановление на МС № 426 от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, съгласно които размерът на законната лихва за просрочени парични задължения в размер на сбора на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. Към м. януари 2025 г. основният лихвен процент е в размер на 2,95 %, поради което законната лихва за забава за просрочени парични задължения е 12,95 %, а съответно максималния размер на ГПР съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК е 64,75 %, поради което в процесния договор за кредит посоченият ГПР формално не надвишава максимално допустимия размер. Съдът намира, че неустойката за непредстави в срок удостоверение от Централния регистър на длъжниците (ЦРД) към Камарата на частните съдебни изпълнители в сроковете съгласно Приложение № 5, както и таксата за разглеждане и оценяване на заявката за кандидатстване за кредит следва да се включат в размера на ГПР. Неустойката представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде включен в ГПР по кредита, като тя е била изначално известна на кредитора – същата е уговорена още към момента на сключване на договора за кредит, дължи се ежемесечно, а механизмът на начисляването й и условията, при които е уговорена, водят до извода, че начисляването й при договор за кредит е задължително за потребителя и е условие за предоставяне на процесния кредит. Макар формално заплащането й да е обусловено от евентуално допуснато неизпълнение от страна на 6 кредитополучателя, при съвкупното тълкуване на договорните клаузи е видно, че неустойката би била винаги дължима. Реално е налице липса на възможност за индивидуално уговаряне от страна на потребителя, с което същият да поема заплащането на допълнителен разход, за да получи паричния заем. Рискът от неплатежосподобността и преценката за кредитоспособност на потребителя се възлага изцяло върху самия потребител, който следва да поеме заплащането на още един ежемесечен разход във фиксиран размер. Посочената клауза съдържа явно и значително неравновесие на правата и задълженията на кредитодателя – търговец, от една страна, и на кредитополучателя – потребител, от друга, поради което сама по себе си се явява неравноправна клауза по смисъла на чл. 146 и сл. ЗЗПотр. Платежоспособността на длъжника следва да се оценява към момента на предоставяне на кредит и именно преценката на кредитодателя към този момент определя решението за предоставяне на кредита и условията, при което последният да бъде предоставен. По същество, посочената неустойка за непредоставяне на обезпечение не обезщетява вреди, претърпени от кредитодателя, тъй като няма нито намаляване на актива, нито увеличаване на пасива му, вследствие на това, че кредитът е останал необезпечен, а води единствено повишаване на риска от непогасяване на кредита. В същото време, този риск пряко се отразява на размер на договорната възнаградителна лихва – колкото по-рисков е кредитът, толкова по-висок е размерът на договорния лихвен процент. По този начин кредиторът кумулира възнаграждение за поетия от него кредитен риск чрез две вземания – един път посредством договорната възнаградителна лихва, а втори път – именно чрез процесната неустойка за непредоставяне на обезпечение, заобикаляйки по този начин обаче императивните максимални размери на ГПР и генерирайки извънредна печалба за сметка на кредитополучателя. Поради това така формулирана неустойката излиза извън присъщите й функции и представлява скрито възнаграждение за кредитора, поради което е следвало да бъде включена в общия разход по кредита /в този смисъл напр. Решение № 816 от 13.02.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 13357/2022 г., Решение № 780 от 9.02.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 1255/2023 г. и др./. Към размера на общите разходи по кредита следва да се добави и таксата за разглеждане на кредит, тъй като посочените разходи се включват в общия разход по кредита за потребителя, а следователно и в ГПР (доколкото ГПР представлява съотношение между общите разходи за потребителя по договора и размера на предоставения кредит). Разходите за разглеждане и одобряване на кредита представляват разходи за усвояване и управление на кредита, които са изрично забранени с разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК. Възлагането на тези такси в тежест на потребителя не е обосновано с икономическия интерес на търговеца и е предпоставка за неоснователното му обогатяване. Подобни уговорки водят до отделяне на пакета услуги от основното съдържание на кредита и заобикалят изискването за оповестяване 7 на общия разход и забраната на законодателя размерът му да не надвишава пет пъти размера на законната лихва. Въз основа на посоченото действителният размер на ГПР, след прибавяне на дължимата неустойка и такса за разглеждане на кредита, надвишава значително максимално допустимия по закон размер от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута – арг. чл. 19, ал. 4 ЗПК. Вписаните в договора параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за паричен заем на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК (в този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.). Поради изложеното съдът намира, че предявеният иск за прогласяване нищожността на процесния договор за потребителски кредит е основателен, поради което следва да бъде уважен. Поради уважаване на главния иск не се сбъдна вътрешно процесуалното условие за разглеждане на предявените в условията на евентуалност искове. По насрещния иск по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал.1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 23 ЗПК: Съдът достигна до извод за недействителност на договора за потребителски кредит, поради което се сбъдна вътрешно процесуалното условие за разглеждане на втория предявен в условията на евентуалност осъдителен иск за сумата от 979,39 евро (1915,52 лева), представляваща пълния размер на непогасена главница по кредита. В тежест на ищеца по насрещния иск е да докаже при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно: че между него и ответника по насрещния иск е възникнало облигационно отношение по договор за кредит, по силата на който за 8 кредитополучателя е възникнало задължението за връщане на заетата сума, както и че са настъпили предвидените предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. В тежест на ответника е да докаже положителния факт на погасяване на дълга, за което не сочи доказателства. Съдът достигна до извод за основателност на предявения главен иск за обявяване недействителността на процесния договор за потребителски кредит. С доклада по делото като безспорно е отделено обстоятелството, че до момента на предявяване на насрещната искова молба кредитопоучателят не е погасил задължението си за главница в размер от 979,39 евро (1915,52 лева). С отговора на исковата молба по насрещния иск, ответникът признава иска. Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Размерът на предоставената от кредитодателя сума на кредитополучателя по процесния договор за кредит е 3500 лв. Следователно, с оглед безспорния по делото факт за непогасен размер от главницата от 979,39 евро, искът следва да бъде уважен в пълен размер. По разноските: По първоначалния иск: При този изход на спора право на разноски има ищецът по първоначалния иск и ответник по насрещния иск М. Л. В.. Ищецът представя доказателства за заплатени разноски в размер на 191,78 евро държавна такса и 332,34 евро адв. възнаграждение. Ответникът е направил възражение за прекомерност на претендираното адв. възнаграждение, което е основателно. Съдът е задължен да определи размера на задължението с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото, като съгласно възприетото с решение от 24.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС виждане чл.101, §1 ДФЕС във вр. с чл.4, §3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл.101, §1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От изложеното следва, че съдът не е обвързан от размерите, разписани в Наредба №1/09.07.2004 г. за адвокатските възнаграждения, а следва да определи дължимото адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на преценка относно правната и фактическа сложност 9 на производството и извършените от процесуалния представител действия. В случая повдигнатият спор не се отличава с правна или фактическа сложност, която да е обусловена от събирани в производството гласни доказателствени средства или експертни заключения, като производството е приключило с провеждането на едно открито съдебно заседание. Касае се за спор с константна и безпротиворечива съдебна практика, производството е приключило с провеждането на едно открито съдебно заседание, в което процесуалнит представител на ищцата не се е явил. Предвид изложеното настоящият състав счита, че съответно на правната и фактическа сложност на делото е възнаграждение в размер на 25 0 евро, до който размер следва да бъде уважено искането за присъждане. По насрещния иск: Неоснователно е искането на ищеца по насрещния иск за присъждане на разноски. С отговора на насрещната исковата молба ответникът е направил искане за прилагане разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, като е признал предявения осъдителен иск. Предпоставките по чл. 78, ал. 2 ГПК за освобождаване на ответника от отговорността за разноски са: 1/ да не е дал повод за завеждане на иска и 2/ да признае иска. Посочените две предпоставки в чл. 78, ал. 2 ГПК следва да са налице кумулативно, за да е осъществен фактическият състав на чл. 78, ал. 2 ГПК. С депозирания отговор на насрещната искова молба ответникът заявява, че изрично признава иска. В случая в основата на предявения първоначален установителен иск стои обективният факт на нищожната сключения с потребителя договор, който факт поражда правото на потребителя да иска обявяване на нищожността по съдебен ред, от което следва да се направи извод, че именно „Ай Ти Еф Груп“ АД е станал причина за предявяване на иска. Сезирането на съда от първоначалния ищец – потребител е условие за упражняване на субективното му право да се освободи от нищожната договорна клауза /в този смисъл Определение № 50466/30.11.2022 г. по ч. т. дело № 2049/2022 г. на I т. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК/. Освен това, възлагането в тежест на М. В. на направените от ответника разноски, би било в противоречие и с даденото тълкуване в решението от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на Съда на ЕС. Тъй като ищецът има качеството на потребител, а спорът между страните е във връзка с нищожен потребителски договор. Поради изложеното, на осн. чл. 78, ал. 2 ГПК ответникът не следва да бъде осъждан за разноски в настоящото производство. С оглед изхода на делото, в полза на ответника също не следва да бъдат присъждани разноски. Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от М. Л. В., с ЕГН ********** срещу „Ай Ти Еф Груп“ АД, с ЕИК: 202255877, че договор за потребителски кредит № 760315 от 11.01.2025 г. е нищожен поради противоречие на закона на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК. ОСЪЖДА на осн. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал.1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 23 ЗПК М. Л. В., с ЕГН ********** да заплати на „Ай Ти Еф Груп“ АД, с ЕИК: 202255877 сумата от 979,39 евро, представляваща непогасена главница по договор за потребителски кредит № 760315 от 11.01.2025 г.. ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД, с ЕИК: 202255877 да заплати на М. Л. В., с ЕГН ********** сумата от 441,78 евро, представляваща разноски по делото.

Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис на страните