Фератум България – Гражданско дело № 20261110100682, по описа на Софийски Районен съд, 29–ти състав

РЕШЕНИЕ № 12842 гр. София, 29.06.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 29 СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав: Председател: Виктория М. Станиславова при участието на секретаря ВАЛЕНТИНА ВЛ. МИЛОВАНОВА като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Гражданско дело № 20261110100682 по описа за 2026 година Производството е по реда на ГПК, част ІІ “Общ исков процес”, дял І “Производство пред първата инстанция”. Образувано е по първоначална искова молба на Й. И. Б., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр. …………, срещу „….“ ЕООД, ЕИК ……….. със седалище и адрес на управление: гр. ………, с която е предявен за разглеждане отрицателен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за прогласяване на нищожността на Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1410374/10.12.2024 г., като противоречащ на закона. В първоначалната искова молба се навеждат фактически твърдения, че на 10.12.2024 г. между ищцата Й. И. Б. – в качеството на кредитополучател, и ответното дружество „….“ ЕООД – в качеството на кредитор, е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1410374/10.12.2024 г. по реда на ЗПФУР, по силата на който кредиторът е поел задължение да предостави на кредитополучателя паричен заем в размер на 5 000,00 лева, срещу насрещно задължение на кредитополучателя да върне сума в общ размер на 6 750,00 лева в срок от 18 месеца, при лихвен процент 23,33 % и годишен процент на разходите /ГПР/ 49,66 %. Съгласно чл. 5 от договора, заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от ………., в полза на дружеството-кредитор. С одобряването от кредитора на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката, свързана с обезпечението, не може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението. Твърди се, че макар в договора да се съдържа посочване, че връщането на заемната сума следва да се извърши съгласно погасителен план, такъв не е бил приложен към договора и с такъв ищецът не е бил запознат. На основание клаузата на чл. 5 от договора за кредит, на 10.12.2024 г., между Й. И. Б. и ………. е сключен договор за поръчителство, съгласно който в полза на поръчителя следва да се заплати възнаграждение в размер на сумата от 5 300,00 лева, платимо на месечни вноски в размерите и при условията и на падежите, уговорени в погасителен план, какъвто отново не е бил връчен на ищцата. Ищцата счита, че договорът за кредит е недействителен поради противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и развива 1 съображения в насока, че не е ясно как е формиран размерът на ГПР. Твърди, че посоченият размер на ГПР е грешен, т. к. в него не е била включена дължимата сума по договора за предоставяне на поръчителство, а при включването на последната в размера на ГПР, аргументира, че същият надвишава законово допустимия размер. Навежда твърдения за свързаност между дружествата кредитор и поръчител, в контекста на които счита, че договорът за поръчителство няма самостоятелен характер, а следва да бъде разглеждан като част от кредитното правоотношение, сочейки, че потребителят фактически е бил принуден да го сключи с конкретно определено от кредитора свързано дружество, за да му бъде отпуснат кредитът. При тези фактически твърдения и наведени правни доводи, ищцата отправя искане към съда за прогласяване на нищожността на процесния договор за кредит, на посочените в исковата молба основания за това. Моли за уважаване на искова и присъждане на сторените разноски. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от „….” ЕООД, с изразено становище за неоснователност на предявения иск. Признава, че между страните е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1410374/10.12.2024 г. с посоченото в исковата молба съдържание. Оспорва доводите на ищеца за недействителност на договора по смисъла на ЗПК. Оспорва поръчителството от ………. да е задължително условие за сключването на процесния договорит за кредит. Твърди, че ………. е самостоятелно юридическо лице и договорът за гаранция е отделно облигационно правоотношение, по което „………. ЕООД не е страна, съответно евентуалната нищожност на договора за гаранция не води до нищожност на договора за кредит. Признава факта, че възнаграждението за поръчител не е включено в ГПР на договора за кредит, тъй като счита, че то не съставлява разход, който следва да се включва в ГПР. По тези съображения моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски. В срока по чл. 211 ГПК, вр. чл. 131 ГПК, „….“ ЕООД предявява срещу Й. И. Б. насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 23 ЗПК за сумата от 429,43 евро, с левова равностойност 839,89 лева, представляваща остатък от чистата стойност на кредита по Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1410374/10.12.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на насрещната искова молба – 23.02.2026 г. до окончателното плащане. В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на насрещната искова молба от ответника Й. И. Б., с който признава предявения срещу нея насрещен иск по основание и размер. Моли разноските по насрещния иск да бъдат възложени на ищеца по него, позовавайки се на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК. Софийски районен съд, I Гражданско отделение, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното: От представения по делото Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1410374/10.12.2024 г., се установява, че той е сключен на 10.12.2024 г. между „….“ ЕООД – в качеството на кредитор, и Й. И. Б. – в качеството на кредитополучател. По силата на този договор кредиторът е поел задължение да предостави на кредитополучателя паричен заем в размер на сумата от 5 000,00 лева, при лихвен процент от 23,33 % и ГПР от 49,66 %, срещу насрещно задължение на кредитополучателя да върне сума в общ размер на 6 750,00 лева в срок от 18 месеца на 18 броя погасителни вноски, първата от които с падеж 09.01.2025 г., в която сума се включват главница и възнаградителна лихва в общ размер за срока на договора от 1 750,00 лева. Съгласно чл. 5 от договора, кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „……….“ в полза на дружеството-кредитор. Посочено е, че с одобряването от дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката, свързана с обезпечението, не може 2 да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението. По делото е представен и приет Договор за гаранция (поръчителство), сключен между Й. И. Б. и “……….” p. l. c., със седалище и адрес на управление в ………… което дружеството, в качеството му на гарант, се е задължило да обезпечи изпълнението на задълженията на Й. И. Б. спрямо кредитора “….” ЕООД по сключения договор за предоставяне на потребителски кредит № ………….. Уговорено е между страните, че за поетата гаранция, Й. И. Б. дължи на “……….” p. l. c. такса за предоставяне на гаранция в размер на 5 300,00 лева, дължима на месечни вноски, в размерите, условията и на падежите, уговорени съгласно Погасителен план, който е неразделна част от договора и е инкорпориран в него, а именно: 18 вноски, първата платима на 09.01.2025 г. и последната – на 03.06.2026 г. С проекта на доклад, обективиран в Определение № 17284/08.05.2026 г. и обявен за окончателен без възражения на страните в проведеното на 10.06.2026 г. открито съдебно заседание, съдът е отделил, на основание чл. 153 ГПК, за безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: 1/ на 10.12.2024 г. между ищцата Й. И. Б. – в качеството на кредитополучател, и ответното дружество „….“ ЕООД – в качеството на кредитор, е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1410374/10.12.2024 г. по реда на ЗПФУР, по силата на който кредиторът е поел задължение да предостави на кредитополучателя паричен заем в размер на 5 000,00 лева, срещу насрещно задължение на кредитополучателя да върне сума в общ размер на 6 750,00 лева в срок от 18 месеца, при лихвен процент 23,33 % и годишен процент на разходите /ГПР/ 49,66 %; 2./ заемната сума е усвоена в пълен размер от кредитополучателя; 3./ в ГПР не е включено възнаграждението за поръчител по чл. 5 от договора за кредит; 4./ на 10.12.2024 г., между Й. И. Б. и ………., е сключен договор за поръчителство, съгласно който в полза на поръчителя следва да се заплати възнаграждение в размер на 5 300,00 лева, платимо на месечни вноски; 5./ в погашение на задълженията си по договора за кредит Й. И. Б. е заплатила извънсъдебно преди завеждане на делото в полза на „….“ ЕООД сумата в размер на 4 160,11 лева. При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното: Първоинстанционният съд е сезиран с предявен от Й. И. Б. срещу “….” ЕООД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за прогласяване на нищожността на Договор за предоставяне на потребителски кредит № …….. г., като противоречащ на закона. В срока по чл. 211, вр. чл. 131 ГПК ответникът по първоначалната искова молба предявява насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 23 ЗПК за сумата от 429,43 евро, с левова равностойност 839,89 лева, представляваща остатък от чистата стойност на кредита по Договор за предоставяне на потребителски кредит № ……….. г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на насрещната искова молба – 23.02.2026 г. до окончателното плащане. По първоначалния иск В доказателствена тежест на ищеца по иска за нищожност е да докаже при условията на пълно и главно доказване следните обстоятелства: сключването на договор за потребителски кредит № ………… г. с ответното дружество, с посоченото в исковата молба съдържание, вкл. съдържанието на оспорената клауза, което противоречи на императивни материалноправни норми. В доказателствена тежест на ответника е да докаже възраженията си, в това число, договорът за потребителски кредит е действителен, вкл. договорен индивидуално, както и че клаузата на чл. 5 от него е договорена индивидуално. 3 Сключеният между страните Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1410374/10.12.2024 г. има характеристиките на договор за потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, а заемателят има качеството „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК вменява на съда служебно задължение да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Преценката относно действителността на договора за потребителски кредит следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който е сключен договорът. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В процесния договор за паричен заем е посочен ГПР – 49,66 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно – възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с „……….” p. l. c., което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси. Възнаграждението в полза на поръчителя несъмнено представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде включен в ГПР по кредита. В случая, в договора за кредит (чл. 5) изрично е уговорено, че кредитът ще бъде обезпечен от „……….”, т. е. на кредитора му е изначално известно, че такъв договор ще бъде сключен. Обвързаността между двете съглашения се установява от уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение, чрез сключване на договор за гаранция на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице – гарант. Същевременно, в самите договори за кредит не е предвидена друга опция за обезпечаване на задълженията на кредитополучателя, освен с одобрено от кредитора лице – гарант. Дружеството – гарант представлява предварително одобрено и известно на кредитора дружество, с оглед на което същият е запознат с 4 обстоятелствата, при които биват сключвани договорите за поръчителство. Не може да бъде пренебрегнато и обстоятелството, че съществуват достатъчно данни за свързаността между кредитора „….“ и гаранта/поръчител „……….” p. l. c. ………… доколкото при извършена справка в ТРРЮЛНЦ и търговския регистър на ………….се установява, че едноличен собственик на капитала на „….“ ЕООД е „………..“, с предходно наименование „……….”. Това обстоятелство създава съмнение относно намерението на кредитодателя, въвеждайки задължително условие за отпускане на кредита предоставянето на обезпечение, чрез свое свързано лице, да си осигури едно допълнително възнаграждение по договора, представляващо допълнителна печалба. Съвкупността на всички изброени обстоятелства води до извода, че в разглежданата хипотеза договорът за гаранция няма самостоятелен характер, а следва да бъде разглеждан като част от кредитното правоотношение, защото потребителят е фактически принуден да го сключи с конкретно определено от кредитора свързано дружество, за да бъде отпуснат кредитът. При това положение, съдът приема, че предоставянето на обезпечение от „……….” p. l. c. представлява задължително условие за получаване на кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Ето защо, това възнаграждение трябва да бъде включено при определяне на годишния процент на разходите в договора за кредит (в този смисъл е и Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 г. по дело C-714/22, както и Решение № 24 от 10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г., Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в. гр. д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.). Макар всеки един от договорите – този за кредит и за предоставяне на поръчителство, формално да представляват самостоятелни такива, двата договора следва да се разглеждат общо, тъй като са неразривно свързани (така Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 264616 от 9.07.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 9991/2020 г., Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.) В контекста на изложеното по-горе съдът съобрази, че размерът на възнаграждението за поръчителството – 5 300,00 лева, надхвърля размера на предоставената заемна сума – 5 000,00 лева, и надхвърля 4 пъти размера на дължимата лихва за целия на срок на договора – 1 750,00 лева, което налага извода, че действителният ГПР по договора за кредит е значително по-висок от обявения в него от 49,66 %, в който е включена само възнаградителната лихва от 1 750,00 лева – обстоятелство, във връзка с което страните не спорят и е отделено като безспорно с приетия без възражения на страните окончателен доклад. При това положение се налага изводът, че договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е отразен действителният процент на ГПР. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед на необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се явява недействителен – чл. 22 ЗПК (в този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.), като доводите на ответника в обратен смисъл са неоснователни. При горните мотиви, съдът намира, че предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е основателен. По предявения насрещен иск: В доказателствена тежест на ищеца по иска по чл. 23 ЗПК е да докаже при условията 5 на пълно и главно доказване че между страните е сключен договор за предоставяне на потребителски кредит № 1410374/10.12.2024 г., по силата на който на ответника е била отпусната заемната сума в общ размер на 5 000,00 лева, която е усвоена от последния. При позитивно установяване на тези факти, в тежест на ответника по насрещния иск е да докаже фактите, от които произтичат възраженията му, вкл. за погасяване в цялост на чистата стойност на кредита чрез плащане или по друг начин. Предвид извода на съда, че процесният договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочен действителният размер на разходите по кредита, на основание чл. 23, вр. чл. 22 ЗПК потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи. По въпроса допустимо ли е предявен на договорно основание иск да бъде уважен на основание чл. 23 ЗПК до размера на чистата стойност на кредита, при положение, че съдът е достигнал до извод за недействителност на договора по смисъла на чл. 22 ЗПК, е формирана константна практика на ВКС (Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на ВКС, I т. о., и др.), според която договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производството по предявен на договорно основание иск, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност, което би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 в специалния ЗПК. Предвид изложените съображения съдът следва да разгледа въпроса каква е чистата стойност на заемната сума, получена от ответника по насрещния иск, която не е погасена от него до момента на приключване на съдебното дирене пред настоящата инстанция. Както се посочи по-горе, с проекта на доклад, обективиран в Определение № 17284/08.05.2026 г. и обявен за окончателен без възражения на страните в проведеното на 10.06.2026 г. открито съдебно заседание, съдът е отделил, на основание чл. 153 ГПК, за безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: 1/ заемната сума в размер на 5 000,00 лева е усвоена в пълен размер от кредитополучателя; 2./ в погашение на задълженията си по договора за кредит Й. И. Б. е заплатила извънсъдебно преди завеждане на делото в полза на „….“ ЕООД сумата в размер на 4 160,11 лева. При отделените за безспорни обстоятелства следва извод, че ответницата по насрещния иск, в качеството си на кредитополучател, дължи на „….“ ЕООД, в качеството му на кредитор, връщане на разликата между фактически предоставената заемна сума в размер от 5 000,00 лева и доброволно заплатената преди завеждане на делото сума от 4 160,11 лева, 6 или дължи връщане на сумата от 839,89 лева. Следователно предявеният осъдителен иск по чл. 23 ЗПК следва да бъде уважен в пълния му предявен размер от 429,43 евро, с левова равностойност от 839,89 лева. Относно разноските При този изход на делото право на разноски имат ищецът по първоначалната искова молба и ищецът по насрещната искова молба (НИМ). В полза на ищеца по първоначалната искова молба следва да се присъди сумата от 138,05 евро – платена държавна такса, и сумата от 339,25 евро – платен адвокатски хонорар по договор за правна защита и съдействие от 08.01.2026 г. Ищецът по НИМ претендира присъждане на сторените разноски за платена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по НИМ, позовавайки се на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, моли разноските по НИМ да бъдат възложени на ищеца по него. Съдът намира възражението на ответната страна за основателно, респ. за приложима в разглеждания казус разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК. Уважаването на насрещния иск за връщане на чистата стойност на кредита на основание чл. 23 ЗПК е резултат от основателността на предявения от потребителя в същия процес иск за обявяване на договора за нищожен на основание чл. 22 ЗПК, поради което до влизане в сила на съдебното решение, с което се признава тази нищожност потребителят не изпада в забава по отношение задължението за връщане на получената от него сума. В тази връзка е и приетото в Решение № 14/10.02.2026 г., по т.д. № 963/2025 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, 5-ти състав, че връщането на чистата стойност на кредита е дължимо от датата на влизане в сила на решението, с което недействителността на договора е обявена. До този момент потребителят не е в забава на това вземане, поради което не следва да понася разноските по основателния спрямо него насрещен осъдителен иск – в този смисъл и Определение № 8575/17.04.2026 г. по в. ч. гр. д. № 2521/2026 г. на СГС. В случая потребителят-ответник по насрещния иск го е и признал, което обуславя кумулативното наличие на предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК за освобождаването му от отговорност за разноските на насрещната страна. Ответникът по НИМ не е ангажирал доказателства за сторени от него разноски за защитата по иска по чл. 23 ЗПК, поради което и в негова полза не следва да се присъждат разноски. Мотивиран от горното, Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 29 състав

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Й. И. Б., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр. ……………………, и „….“ ЕООД, ЕИК ……….. със седалище и адрес на управление: гр. ………, че Договор за предоставяне на потребителски кредит № ……….. г. е нищожен, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК, като сключен в противоречие на закона.

ОСЪЖДА Й. И. Б., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр. …………, да заплати на „….“ ЕООД, ЕИК ……….. със седалище и адрес на управление: гр. ………, основание чл. 23 ЗПК, сумата от 429,43 евро, с левова равностойност 839,89 лева, представляваща остатък от чистата стойност на кредита по Договор за предоставяне на потребителски кредит № ………. г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на насрещната искова молба – 23.02.2026 г. до окончателното плащане.

ОСЪЖДА „….“ ЕООД, ЕИК ……….. със седалище и адрес на управление: гр. ………, да заплати на Й. И. Б., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр. …………., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 477,30 евро – сторени разноски в производството по гр. д. № 682/2026 г. на СРС, 29 състав.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.