Изи Кредит – Гражданско дело  № 20253110109139, по описа на Районен съд – Варна, 9-ти състав

РЕШЕНИЕ № 1639 гр. Варна, 29.04.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 9 СЪСТАВ,

в публично заседание на шести април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав: Председател: Насуф Исмал при участието на секретаря Илияна Илк. Илиева като разгледа докладваното от Насуф Исмал Гражданско дело № 20253110109139 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното: Производството по делото е образувано по предявени от С. Е. Е., ЕГН * чрез адв. Б. Й., срещу „И. А. М.“ АД, ЕИК *, и „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК *, обективно кумулативно съединени облигационни установителни искове, както следва: – с правно основание по чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за приемане за установено в отношенията между ищеца и „И. А. М.“ АД, че договорът за паричен заем № * от 26.03.2025 г. е недействителен поради противоречие със закона, а именно неточно посочен в него ГПР; – с правно основание по чл. 124 вр. чл. 26, ал. 1, предл. 2, евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за приемане за установено в отношенията между ищеца и „Ф. Б.“ ЕООД, че сключеният договор за предоставяне на гаранция от 26.03.2025 г. е нищожен поради заобикаляне на закона – чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и противоречието му с добрите нрави. С определение № 2325/10.02.2026 г., постановено по делото, са приети за съвместно разглеждане насрещните искове предявени в условията на евентуалност от „И. А. М.“ АД, ЕИК * против С. Е. Е., ЕГН ********** за присъждане в полза на ищеца по насрещния иск на сумата от 601.50 лева, представляваща остатък от дължимата главница по процесния договор за заем, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска до окончателното заплащане на сумата, в случай че бъдат уважени исковете за нищожност, а в условията на евентуалност, ако бъдат отхвърлени първончално предявените искове за нищожност на договора за кредит, са предявени искове за присъждане на сумата в размер на 305.58 лева, представляваща падежирала за периода от 27.06.2025 г. до 25.09.2025 г. главница по договор за паричен заем № */26.03.2025 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното плащане на сумата и сумата от 91.42 лева, представляваща незаплатена падежирала за периода от 27.06.2025 г. до 25.09.2025 г. възнаградителна лихва, а в условията на евентуалност Oбстоятелствата, от които произтичат претендираните от ищеца С. Е. Е. права и възражения в исковата молба: Ищецът излага, че на 26.03.2025 г. между него и „И. А. М.“ АД е сключен договор за 1 паричен заем № *, по силата на който кредиторът е предоставил сума в размер на 800.00 лева. Сочи, че договорената възнаградителна лихва възлизала на 192.50 лева. Общата сума, която е следвало да върне възлизала на 992.50 лева. Размерът на погасителната вноска бил 99.25 лева. Срокът за връщане на заетата сума, ведно с възнаградителната лихва бил 10 месеца. Падежът на първата вноска бил на 28.04.2025 г., а на последната – 23.01.2026 г. Страните уговорили фиксиран годишен процент, който бил 49.50%, а годишният процент на разходите възлизал на 62.02%. Съгласно чл. 4 от договора ищецът се задължил в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора, да обезпечи вземанията на кредитора с две физически лица поръчители; банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки. Ищецът твърди, че на 26.03.2025 г. е сключен договор за предоставяне на гаранция между него и „Ф. Б.“ ЕООД, по силата на който гарантът се задължил да издаде гаранция за плащане в полза на заемодателя „И. А. М.“ АД срещу насрещното задължение на заемополучателя да заплати в полза на гаранта възнаграждение в размер на 407.50 лева, платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 40.75 лева. Ищецът счита, че процесният договор за заем е недействителен на основание неточно посочен ГПР, а договорът за предоставяне на гаранция – нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 2, евентуално предл. 3 ЗЗД. Ищецът посочва, че разпоредбата на чл. 4 от сключения между страните договор за заем предвижда задължение за кредитополучателя да предостави обезпечение – чрез осигуряване на поръчители; представяне на банкова гаранция или чрез сключване на договор за предоставяне на гаранция с дружество-гарант, одобрено от заемодателя. Излага, че клаузата формално предоставя избор, но реално възможността за предоставяне на банкова гаранция е неизпълнима за лица, които прибягват до услугите на небанкова кредитна институция. Сочи, че третата хипотеза — сключване на договор с определено от кредитора дружество-гарант води до заобикаляне на закона, тъй като зад договора за предоставяне на гаранция се прикрива задължение на кредитополучателя да заплати допълнително възнаграждение, което представлява прикрита възнаградителна лихва в полза на кредитора. Ищецът излага, че е ограничен от изискването на чл. 4 от процесния договор в правото си да избира кой да бъде гарант на кредита и че това може да бъде само предварително одобрено от кредитора юридическо лице, което ограничава правата и възможностите на потребителя да обезпечи задължението си по начин, избран от самия него. Сочи, че не се отчита интереса на потребителя, а само този на кредитополучателя, което води до неравноправност в правата и задълженията на страните, което е в разрез с изискването за спазване на добрите нрави. Твърди, че дружеството гарант – „Ф. Б.“ ЕООД е свързано лице с „И. А. М.“ АД, като едноличен собственик на капитала на „Ф. Б.“ ЕООД е „И. А. М.“ АД. Ищецът смята, че се касае за „скрито възнаграждение“ за кредитора, уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения, доколкото уговореното възнаграждение в полза на гаранта е разсрочено и съгласно погасителния план е включено в размера на погасителните вноски, които заемодателят е задължен да прави в полза на заемодателя. Т.е. заемодателят е овластен да приема изпълнението вместо гаранта, поради което се твърди, че двата договора са неизменно свързани един с друг. Ищецът сочи, че възникването на задължение за заплащане на възнаграждение на дружеството, посочено като гарант, настъпва непосредствено след възникването на задължението за връщане на заетата сума и е с фиксиран размер, който не отчита поведението на кредитополучателя, включително дали той е изпълнявал добросъвестно договорните си задължения или е допуснал неизпълнение. Счита, че тъй като се касае до възнаграждение за услуга в полза на заемодателя, поставена като изискване за предоставяне на заема, това допълнително плащане в размер на 407.50 лева се отнася до разходи, които следва да бъдат включени в ГПР. Ищецът счита, че посоченият в договора за заем ГПР от 62.02% не отговаря на действителния такъв, тъй като в общата сума за връщане от 992.40 лева следва да бъде включена и сумата от 407.50 лева. 2 Ищецът поддържа, че сумата от 407.50 лева представлява пряк разход, свързан с кредита, доколкото същото се дължи, независимо дали отговорността на гаранта е ангажирана при евентуално длъжниково неизпълнение или не и невключването му в ГПР представлява заобикаляне на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Твърди, че договорът за заем и договорът за предоставяне на гаранция са тясно свързани, като тази взаимна обвързаност произтича както от обстоятелството, че дружеството заемодател притежава капитала на дружеството гарант, така и от факта, че двата договора са сключени на една и съща дата. Посочва се, че сроковете за погасяване на задълженията по двата договора съвпадат изцяло, главниците са идентични, а възнагражденията, дължими на кредитора и на гаранта, са посочени в общо приложение към договора за заем, от който било видно, че общият размер на погасителната вноска възлизал на 140.00 лева. По същество моли за уважаване на предявените искове. Моли за присъждане на сторените разноски и да бъде присъден адвокатски хонорар. Oбстоятелствата, от които произтичат възраженията и правата на ответника по първоначалната искова молба „И. А. М.“ АД: Не споделя твърденията на ищеца, че договорът за паричен заем е недействителен и че годишния процент на разходите не е посочен по ясен и несъмнен начин, както и неговото формиране към момента на сключване на договора. Сочи, че видно от Приложение №1 към процесния договор, годишният процент на разходите (ГПР) и общата дължима сума са посочени ясно и недвусмислено, както и че е упоменато, че допусканията, използвани при изчисляването на ГПР, се съдържат в общите условия. Смята, че договорът притежава изискуемото съдържание съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Не споделя твърденията, че дължимото се възнаграждение за предоставяне на парична гаранция е разход по кредита и че следва да бъде включено при формиране на размера на ГПР по процесния договор за заем. Счита, че възнаграждението за предоставяне на гаранция не отговаря на легалната дефиниция за общ разход по кредита, формулиран като разход по кредита, съгласно § 1, т. 1 от допълнителните разпоредби на ЗПК. Сочи се, че договорът за предоставяне на гаранция е самостоятелна сделка за услуга, предоставяна от трето лице, което гарантира изпълненията на задълженията на заемателя. Тази услуга е отделна от договора за заем и не е пряко свързана с предоставянето на кредита, а с неговото обезпечаване. Моли за отхвърляне на иска и за присъждане на направените в настоящото производство разноски, включително юрисконсултско възнаграждение. В условията на евентуалност релевира възражение за прекомерност. Oбстоятелствата, от които произтичат възраженията и правата на ответника по първоначалната искова молба „Ф. Б.“ ЕООД: Излага, че е сключил договор за предоставяне на гаранция с ищеца, по силата на който се е задължил да гарантира задължението по процесния договор за заем. Сочи се, че договорът е сключен по инициатива на ищеца. Ищецът се е обърнал към дружеството-гарант с оглед изпълнение на поето от него задължение. Предоставянето на обезпечение от страна на дружеството-гарант е само едно от трите обезпечения, предвидени съгласно условията по договорите за паричен заем на „И. А. М.“ АД. С оглед на това обстоятелство се сочи, че твърденията на ищеца за заобикаляне на закона са несъстоятелни. Оспорва се твърдението и за противоречие на договора за предоставяне на гаранция с добрите нрави. Договорът не нарушавал нито изрично формулиран правен принцип, нито правен принцип, проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Договорът за предоставяне на гаранция бил сключен в съответствие с принципите на добросъвестността и справедливостта. Моли за отхвърляне на иска и за присъждане на направените в настоящото производство разноски, включително юрисконсултско възнаграждение. В условията на евентуалност релевира възражение за прекомерност. Oбстоятелствата, от които произтичат претендираните от ищеца по насрещната 3 искова молба „И. А. М.“ АД права и възражения в исковата молба: На 26.03.2025 г. С. Е. Е. в качеството на заемател е сключил с „И. А. М.“ АД В качеството му на заемодател Договор за паричен заем № *. По силата на същия „И. А. М.“ АД е предал в собственост на С. Е. Е. сумата от 800 лв., а С. Е. Е. се е задължил да я върне при посочените в договора условия, а именно – на 10 равни месечни вноски, всяка от които в размер на 99,25 лв., платими на равни периоди и с падежи, указани изрично в чл. 2, т. 5 от Договора. Уговорен бил фиксиран годишен лихвен процент в размер на 49,50%, въз основа на който размерът на общо дължимата възнаградителна лихва за срока на Договора възлизал на 192,50 лв. Общата дължима сума, съгласно чл. 2, т. 7 от Договора, възлизал на сумата от 992,50 лв. Първата дължима вноска е следвало да бъде заплатена на 28.04.2025 г., а последната – на 23.01.2026 г., до която дата цялата дължима по договора сума е следвало да бъде погасена. Излага се, че С. Е. Е. не е изпълнил задължението си за своевременно заплащане на дължимата главница и начислена върху нея възнаградителна лихва, съгласно уговорените в договора падежи. С. Е. Е. не е погасил падежирали за периода от 27.06.2025 г. до 25.09.2025 г. задължения в общ размер на 397 лв., в това число задължения по главницата в размер на 305,58 лв. (частично от общо дължимото и незаплатено задължение по главницата по договора в размер на 664,77 лв.) и лихвено задължение в размер на 91,42 лв. (частично от общо дължимото и незаплатено лихвено задължение по договора в размер на 129,23 лв.) Сочи се, че с първоначалната искова молба на С. Е. Е., въз основа на която е образувано настоящото дело, се претендира обявяване на недействителността на Договор за паричен заем № * в неговата цялост. Съгласно чл. 23 от ЗПК, в този случай заемодателят има право да получи обратно отпуснатата в заем сума. В тази връзка, в случай че съдът приеме, че процесният договор за паричен заем е недействителен, то е обективирано искане ищецът да бъде осъден да заплати сумата от 601,50 лв., представляваща, на основание чл. 23 ЗПК, остатък от дължимата главница след прихващане на вече заплатените лихви по процесния договор. Поддържа се, че ако съдът приеме, че процесният договор за паричен заем е действителен, то С. Е. Е. ще дължи сумата от 397 лв., представляваща сбор от сумата 305,58 лв., представляваща незаплатена падежирала за периода 27.06.2025 г. – 25.09.2025 г. главница, както и сумата от 91,42 лв., представляваща незаплатена падежирала за периода 27.06.2025 г. – 25.09.2025 г. възнаградителна лихва. Oбстоятелствата, от които произтичат възраженията и правата на ответника по насрещната искова молба С. Е. Е.: Ответникът признава насрещната искова претенция за дължимост на незаплатена главница по нищожния договор за паричен заем. Поддържа, че дължи връщане единствено на непогасената чиста стойност по кредита. Обективира искане по чл. 78, ал. 2 от ГПК. Релевира възражение за прекомерснот. В хода на откритото съдебно заседание ищецът С. Е., редовно призован, не се явява и не се представлява. С молба от 06.03.2026 г. поддържа исковата молба и писмения отговор по насрещния иск. Претендира сторените съдебно-деловодни разноски. Ответните търговски дружества, редовно призовани за о.с.з., не се представляват. Съдът, като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по делото доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като съобрази предметните предели на исковото производство, очертани с исковата молба и отговора, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически и правни положения: За уважаване на така предявените искови претенции за нищожност, ищецът С. Е. следва да докаже в условията на пълно и главно доказване, че между страните са сключени процесните договори, като в договора за паричен заем ГПР е неточно посочен; че договорът за предоставяне на гаранция заобикаля закона, евентуално противоречи на добрите нрави. В тежест на ответниците е да проведат насрещно доказване по горепосочените факти. Ищецът по насрещния иск следва да докаже при условията на пълно и главно доказване наличие на валидно сключен между страните по делото договор за потребителски 4 кредит; усвояване на сумата от страна на ответника; изискуемост и размер на вземането. В тежест на ответника е да проведе насрещно доказване по горепосочените факти и да докаже своите възражения и твърдения за положителни факти. На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 от ГПК, съдът е приел за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между ищеца и „И. А. М.“ АД на 26.03.2025 г. е сключен договор за паричен заем № *; че между ищеца и „Ф. Б.“ ЕООД на 26.03.2025 г. е сключен договор за предоставяне на гаранция във връзка с процесния договор за паричен заем. Съгласно ТР № 1/2020 г. по описа на ОСГТК на ВКС, съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Предвид съдържанието си процесният договор за кредит от 21.03.2025 г. по своята правна характеристика отговаря на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо правоотношението приложение намират нормите на специалния закон, а по аргумент от чл. 24 от ЗПК – и уредбата на неравноправните клаузи в потребителските договори /чл. 143 – чл. 148 от ЗЗП/. Относно недействителността на Договор за паричен заем № * от 26.03.2025 г., сключен с „И. А. М.“ АД: Съдът констатира, че заетата сума е в размер на 800,00 лева. Договорено е сумата да се върне на части чрез 10 на брой месечни вноски. Размерът на всяка една погасителна вноска е 99,25 лева. Падежът на първата вноска е 28.04.2025 г., а на последната – 23.01.2026 г. Фиксираният ГЛП е 49,50%. Уговореният ГПР 62,02%. В чл. 4 от договора за заем е предвидено, че потребителят следва да предостави обезпечение в 3-дневен срок от сключването, чрез две физически лица поръчители, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки. Във връзка с договора за заем на същата дата и под същия номер е сключен договор за предоставяне на гаранция с ответника “Ф. Б.” ЕООД, с който дружеството се е съгласило да да издаде гаранция за плащане в полза на кредитодателя „И. А. М.“ АД, с наредител кредитополучателя-ищец, с цел гарантиране за изпълнението на всички задължения на последния, възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на кредитополучателя по договора за паричен заем, за сума, покриваща, както следва: задължение за връщане на заемната сума в размер на 800,00 лева; задължение за плащане на възнаградителна лихва; задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на забава на плащането, разходи за събиране на вземането, съдебни разноски, адвокатски хонорар. Гаранцията се издава от гаранта и влиза в сила в срок от 3 дни от подписване на договора и в случай че кредитополучателят не изпълни задължението си по чл. 4, т. 1 и чл. 4, т. 2 от договора за заем в указания срок за предоставяне на обезпечение – поръчителство от две физически лица или банкова гаранция. Срокът на валидността на гаранцията е до прекратяване на договора за паричен заем или 6 месеца след обявяването на предсрочна изискуемост от страна на кредитодателя, което обстоятелство настъпи първо. Договорено е още в договора за предоставяне на банкова гаранция, че кредитополучателят да заплати в полза на гаранта възнаграждение в размер на 407,50 лева, платимо разсрочено на 10 месечни вноски в размер на по 40,75 лева, чийто падеж съвпада с падежа на вноските за погасяване на заетата сума. Така съгласно представения погасителен план общият размер на погасителната вноска възлзиа на 140,00 лева и включва главница, лихва, възнаграждение за предоставяне на гаранция, а общата сума за връщане възлиза на 1 400,00 лева. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Предвид уговореното възнаграждение за гаранция, се констатира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, 5 изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция е установено за услуга в полза на заемодателя, която е задължително условие за отпускането на заема и съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК следва да бъде включена в ГПР. Становището на ответниците, че дължимостта на сумата не е част от договора за заем и не е била известна към момента на сключването на договора не може да бъде споделено. В договора за заем изрично е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение, като една от предвидените възможности е с избрано от ответника “И. А. М.” АД дружество гарант. Ищецът се е възползвал от тази алтернативна възможност и е сключел договор за предоставяне на гаранция с втория ответник. Договорите са сключени чрез едно и също лице, като представител на двете дружества, на една и съща дата, заведени са под един номер, предоставен е един погасителен план и е уговорено плащане само в полза на “И. А. М.” АД. Освен това заемодателят “И. А. М.” АД и поръчителят “Ф. Б.” ЕООД имат качеството на свързани лица, защото при осъществена служебна справка в Търговския регистър се установява, че едноличен собственик на капитала на “Ф. Б.” ЕООД е “И. А. М.” АД. При тези данни, заемодателят е бил наясно с избора на ищеца за предоставяне на обезпечение още към момента на сключването на договора за заем. Тъй като се касае до възнаграждение за услуга в полза на заемодателя и поставена като изискване за предоставянето на заема – чл. 4, това допълнително плащане се отнася до разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер надхвърля законовото ограничение, предвид посочения в договора процент, размерът на възнаграждението и срока на заема- около 4 месеца. Ето защо посоченият в договора за заем годишен процент на разходите от 62,02% не отговаря на действителния такъв. Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. ГПР не се уговаря между страните. Той представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 от ЗПК, въз основа на уговорените плащания. Посочването на стойност по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следователно процесният договор за заем е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Относно недействителността на Договор за предоставяне на гаранция № * от 26.03.2025 г., сключен с „Ф. Б.“ ЕООД: Този договор е акцесорен, като единствено основание за сключването му е договорът за заем и предвиденото в него задължение за предоставяне на гаранция. Предвид недействителността на договора за заем, липсва и основание за сключването на договор за предоставяне на гаранция. Възраженията на ответника във връзка с относителна му самостоятелност не могат да бъдат споделени. От постигнатите между страните уговорки не може да се изведе друга причина за сключването на договора, различна от осигуряването на обезпечение чрез гаранция. Ето защо предявените искове са основателни и следва да бъдат уважени. Относно предявените насрещни осъдителни искове за присъждане на непогасената главница по догорова за кредит: Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В конркетния случай договорът за кредит е недействителен по подробно изложените по-горе аргументи, поради което заемателят дължи връщане само на заетата главница от 800,00 лева. Доколкото не се спори между страните, че непогасеният остатък е 601,50 лева, то искът следва да бъде уважен до предявения размер. Съдът не следва да се произнася по евентуалните искове за присъждане на падежиралите вноски за главница и договорна лихва поради несбъдване на вътрешнопроцесуалното условие за това, имайки предвид изхода на спора по предявените искове за недействителност. Относно съдебно-деловодните разноски: На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца по първоначално предявените искове за нищожност следва да се присъди сумата в размер на 600,00 лева, от която 100,00 лева – държавна такса и 500,00 лева – хонорар за един адвокат. В полза на ищеца по насрещния иск следва да се присъди сумата от 150,00 лева, от която 50,00 лева за държавна такса и 100,00 лева за юрисконсултско възнаграждение. Присъдените суми следва да бъдат превалутирани в евровата им равностойност съгалсно фиксинга на БНБ при спазване на правилото за закръгляне, на основание Закона за въвеждане на еврото в Република България. Водим от изложените мотиви, СЪДЪТ,

РЕШИ:

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, в отношенията между С. Е. Е., ЕГН * и „И. А. М.“ АД, ЕИК *, че сключеният между тях Договор за паричен заем № * от 26.03.2025 г. е нищожен поради противоречието му със закона. ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. чл. 26, ал. 2, предл. 4-то от ЗЗД, в отношенията между С. Е. Е., ЕГН * и „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК *, че сключеният между тях Договор за предоставяне на гаранция № * от 26.03.2025 г. е нищожен поради липса на основание. ОСЪЖДА, на основание чл. 23 от ЗПК вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, С. Е. Е., ЕГН * да заплати в полза на „И. А. М.“ АД, ЕИК * сумата в размер на 307,54 евро, представляваща непогасен остатък от заетата сума по сключения между тях Договор за паричен заем № * от 26.03.2025 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на насрещната искова молба в съда – 26.09.2025 г. до окончателното погасяване на задължението. ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, „И. А. М.“ АД, ЕИК * и „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК * да заплатят в полза на С. Е. Е., ЕГН *, сумата в размер от 306,78 евро, представляваща сторени по делото съдебно-деловодни разноски. ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, С. Е. Е., ЕГН * да заплати в полза на „И. А. М.“ АД, ЕИК * сумата в размер от 76,69 евро, представляваща сторени по делото съдебно-деловодни разноски.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС-Варна в двуседмичен срок от съобщението. Препис от решението да се връчи на страните по арг. от чл. 7, ал. 2 от ГПК