Кредит тайм – Гражданско дело № 20253610100939, по описа на Районен съд

Кредит тайм – Гражданско дело № 20253610100939, по описа на Районен съд – Велики Преслав, 2-ри състав

РЕШЕНИЕ № 78 гр. В.П. 20.05.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА РАЙОНЕН СЪД – В.П. II СЪСТАВ, ГО,

в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав: Председател: Соня Анг. Стефанова при участието на секретаря Женя С. Проданова като разгледа докладваното от Соня Анг. Стефанова Гражданско дело № 20253610100939 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното: В производството по настоящото дело съдът е сезиран с депозирана от Е.С.. П. срещу “К.Т.“ ЕООД положителна установителна искова претенция с посочено пр. осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният помежду им договор за паричен заем № ****** от 18.06.2025 г. е недействителен, поради неточно посоченото в него ГПР. Ищцата излага, че е кредитополучател по договор за паричен заем № ****** от 18.06.2025 г., сключен с “К.Т.“ ЕООД. Сочи, че й бил отпуснат кредит в размер на 5000 лева, била договорена възнаградителна лихва в размер на 2272.00 лева, дължимата погасителна вноска възлизала на 303.00 лева, а общо дължимата сума, която следвало да върне за целия срок на договора била в размер на 7272 лева. Допълва, че по договора бил уговорен фиксиран лихвен процент от 38.90%, годишен процент на разходите от 45.51 %. Сочи, че по силата на чл. 16, ал. 1 от Договора за заем е следвало на осн. чл. 23 от ЗЗД в срок от 7 (седем) дни от сключването на Договора за заем да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на Заемодателя за връщане на всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки. Акцентира, че съгласно чл. 16, ал. 6 от Договора за заем в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателя ще дължи на Кредитора неустойка в размер на 8856 лева. Обръща внимание, че в договора има клауза, че при прекратяване на последния, независимо от основанието за това, Страните имат право да уредят задължението за заплащане на неустойка в отделно споразумение между тях или в споразумението по чл. 21, ал. 2 от договора. Ищцата счита, че при изготвяне на процесния договор за заем кредиторът не е спазил изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от 3ПK, тъй като се е задоволил да посочи единствено фиксиран лихвен процент по кредита (38.90%) и ГПР (45.51%), без да разясни по какъв начин е формиран ГПР, въз основа на каква методика, какви компоненти са включени в него, 1 какви допускания са взети предвид, при изчисляването му, каквото е изискването на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК. Подчертава, че и в договора, и в приложимите към него общи условия липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посочения в договора ГПР, което според ищеца води до неяснота относно включените в ГПР компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл. 10, ал. 1 от ЗПК) Акцентира, че неясното опреД.е на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл. 22 от ЗПК. Настоява, че ГПР е съществен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит и е особено важен за интересите на потребителите. Подчертава, че неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащо оповестяване на това изискуемо с императивна норма съдържание, законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че води до недействителност на договора. Ищцата допълва, че размерът на ГПР от 45.51 % не съответства на действителния размер на ГПР, прилаган между страните по сделката. Поддържа, че посоченото в раздел „Параметри по кредита“, а именно, че дължимата сума по кредита била 7272.00 лева не отговаря на действителността, тъй като като се прибави договорената неустойка за непредоставяне на обезпечение в размер на 8856.00 лева, то потребителят следва да заплати сумата в размер на 16128.00 лева. Изтъква, че потребителят ще трябва да заплати сума от 16128.00 лева за взет кредит от 5000 лева, което означава оскъпяване в размер над 100 % на кредита, т.е. счита, че договорения ГПР не е в размер на 45.51 %, а много над 100%. Настоява, че посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал 4 от ЗЗП, във връзка с чл.68д, ал. 1 от ЗЗП, която подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Заявява, че определената в договора неустойка представлявала “скрито” оскъпяване на кредита. Освен това размерът на неустойката е по-висок от размера на отпуснатия заем, поради което ищцата счита, че клаузата, с която е договорена същата е нищожна, тъй като е уговорена в нарушение на добрите нрави и е прекомерна. На първо място, сочи, че поръчителството или поемането на солидарното задължение по договора за кредит следва да бъде учредено в изключително кратък срок, съгласно договора – до 7 дни от сключването му, като поръчителят или солидарният длъжник следва да представят на кредитното дружество обилна документация по чл. 16, ал. 3, която е невъзможно да бъде събрана в рамките на определения седемдневен срок. На второ място, счита неустойката за прекомерна. Изтъква, че в договора няма предвидени никакви правила, по които да се определи кои са тези вреди, които дружеството ще претърпи от непредставяне на обезпечението и които ще се компенсират от неустойката в размер на 8856 лева. На трето място се сочи, че с неоснователното невключване на неустойката при изчисляване на ГПР се заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която изисква ГПР да не надвишава пет пъти размера на Законната лихва. Изтъква се в исковата молба, че клаузата за неустойка противоречи и на чл. 71 от ЗЗД, като ищецът счита, че с договорената неустойка ответникът цели единствено натоварване на кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което противоречи на материалния закон и на добрите нрави. Сочи, че е налице и противоречие с императивната разпоредба на чл. 33 от ЗПК, която предвижда, че при забава, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. 2 По изложените по-горе доводи, ищецът счита, че процесният договор за заем е недействителен, поради неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Моли исковата претенция да бъде уважена изцяло. Претендира присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски. В съдебно заседание ищецът не се явява и не изпраща представител. Депозирано е писмено становище по реда на чл. 143 от ГПК, с което заявява, че поддържа исковата молба и моли същата да бъде уважена. В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответното дружество, в който излага становище за неоснователност на предявените искови претенции. По същество ответното дружество не оспорва наличието на сключен между него и ищцата Договор за заем при посочените в исковата молба параметри. Твърди, че е предал на ищцата заемната сума от 5000 лева. Категорично се противопоставя на наведените в исковата молба възражения и оспорвания досежно недействителността на процесния договор за заем. Изтъква, че по отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ са спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Настоява, че видно от съдържанието на представения договор за паричен заем, в същия са посочени всички допускания, взети предвид от кредитора при опреД.е на годишния процент на разходите. Акцентира, че редът за опреД.е на годишния процент на разходите е дефиниран императивно в чл. 19, ал. 2 ЗПК и страните по договора не разполагат с правна възможност за неговото опреД.е по различен начин. Поддържа, че в конкретния случай ГПР е изчислен по формула, съгласно Приложение № 1, като видно от съдържанието на процесния договор единственият разход е посоченият в договора годишен лихвен процент. Счита, че към момента, в който договорът е бил сключен, предвидената в същия неустойка не се е дължала, тъй като нейната изискуемост настъпва при неизпълнение на посочените в договора задължения в седемдневен срок от сключване на договора, поради и което неустойката не е била включена при изчисляване на ГПР. На мнение е, че размерът на уговорената в договора неустойка за неизпълнение на задълженията на заемателя не следва да се включва в ГПР, тъй като на практика се касае за обезщетение, което по дефиниция не попада в общите разходи и не може да се взема предвид при изчисляване на ГПР. Поддържа, че неустойката по чл. 16 от договора не може да се приравнява на възнаградителна лихва, каквито твърдения навежда ищецът, тъй като по смисъла на уговореното между страните, тя няма такава функция. Ответникът акцентира, че е опростил всички задължения, дължими по неустоечната клауза от ищеца, поради което категорично отрича твърдението за наличието на „скрито оскъпяване“ по договора за паричен заем. Противопоставя се и на твърдението, че действително прилаганият ГПР между страните бил различен от посочения в договора. Поддържа, че ГПР е изчислен по формула, съгласно Приложение № 1, като видно от съдържанието на процесния договор единственият разход е посоченият в договора годишен лихвен процент. Настоява, че клаузата, уреждаща неустоечното задължение не е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП, тъй като процесният договор бил уговорен индивидуално. В случай, че съдът приемел, че договорът е сключен при общи условия, счита, че клаузата е достатъчно ясно и точно разписана, като е посочен размерът на дължимата неустойка, т.е. потребителят е разбрал какви ще са финансовите последици за него, в случай че не предостави исканото обезпечение. Аргументира се с практика на Съда на ЕС, обективирана в множество решения, в които се застъпва становището, че чл. 4, § 2 от Директива 93/1 З/ЕИО трябва да се тълкува в смисъл, че “изискването договорната клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и 3 благоразумие.“ Предвид изложените доводи, ответното дружество настоява, че клаузата по чл. 16 от Договора за заем, предвиждаща задължение за потребителя да заплати неустойка на кредитора, ако не предостави обезпечение по кредита в рамките на договорения срок, не е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП, доколкото е уговорена по ясен и разбирам начин за потребителя и не го препятства да добие ясна представа за икономическите последици на договора. Поддържа, че процесният договор за заем е действителен, договореният ГПР отговаря на реално прилаганият между страните, поради което моли исковата претенция да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана. Претендира сторените съдебно-деловодни разноски. В съдебно заседание ответникът редовно призован не изпраща представител. Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна: По делото е представен Индивидуален договор за паричен заем № ****** от 18.06.2025 г., сключен между ответното дружество, от една страна в качеството му на заемодател и ищеца, от друга страна в качеството му на заемател, от клаузите на който се установява, че кредиторът е предоставил на ищеца кредит в размер на 5000 лева. Уговорено е, че кредитът се олихвява с фиксиран лихвен процент, който към датата на сключване на договора за кредит бил 38,90 % годишно. Договорната лихва възлиза на 2272 лева. Размерът на месечната погасителна вноска е 303 лева. ГПР възлиза на 45,51 %. В чл. 16 от Договора е предвидено задължение на заемателя в 7-дневен срок от сключването на договора да предостави обезпечение – физическо лице поръчител, което да отговоря солидарно за задълженията му и да отговаря кумулативно на изброените в чл. 16, ал. 3 условия. При непредоставяне на обезпечение заемателят дължи неустойка в размер на 8856 лева, съгласно чл. 16, ал. 6 от Договора. По делото е приложено заявление за опрощаване от ответника от дата 18.06.2025 год., адресирано до ищцата, в което е отразено, че ответното дружество опрощава изцяло своето вземане, представляващо неустойка по процесния Индивидуален договор за заем. Назначена е съдебно-счетоводна експертиза, неоспорена от страните по делото и приета от съда, вещото лице по която е заключило, че при залагане на параметрите по процесния договор в калкулатор за изчисляване на ГПР, последният възлиза на 46,64%, т.е. по-голям размер от посочения в договора. Ако към параметрите по договора се добави и уговорената неустойка от 8856 лева, ГПР възлиза на 318,62%. Вещото лице е отговори, че размерът на законната лихва към датата на сключване на атакувания договор възлиза на 12,95%. С оглед така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Предявен е положителен установителен иск с пр. осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК. По допустимостта на предявената установителна претенция: Искът за прогласяване нищожността на процесния договор за потребителски кредит е процесуално допустим. Нищожността е най-тежкият порок на един договор. Тя е абсолютна (важи за всички и всеки може да се позове на нея), изначална и несанируема. Правният интерес на ищеца произтича от качеството му на страна по договора, която е навела доводи и възражения относно недействителността на този договор, респ. на отделни негови клаузи. По основателността на предявения установителен иск: За да бъде основателен предявеният установителен иск ищецът следва в условията на пълно и главно доказване да докаже: 1. сключването между него и ответното дружество на процесния договор за паричен заем и неговото конкретно съдържание – права и задължения на страните, уговарянето в полза на ответника на процесното неустоечно вземане; 2. че 4 притежава качеството „потребител“, съотв., че ответникът притежава качеството „кредитор“ по смисъла на ЗПК; 3. че договорът за заем е недействителен на посоченото в исковата молба основание – посоченият ГПР е неточно определен (в частност не включва всички разходи по кредита); 4. кои разходи по кредита е трябвало да бъдат включени, но не са включени при изчисляване на ГПР. В тежест на ответника е да докаже всички факти, на които основава своите искания или възражения, в това число: 1. че договорът съдържа всички задължителни реквизити по чл. 11, ал. 1 от ЗПК; 2. че ГПР е определен правилно, в съответствие с изискванията на закона и методиката за изчисляване; 3. че всички разходи, които следва да бъдат включени, са били включени при формирането на ГПР; 4. по отношение на валидността на клаузата за неустойка – че уговорената между страните по Договора за потребителски кредит клауза за неустойка при непредоставяне на обезпечение е валидна и като такава обвързва страните, че оспорената като неравноправна клауза е индивидуално уговорена, че длъжникът виновно не е изпълнил договорното си задължение, във връзка с което е била уговорена неустойката или го е изпълнил лошо, или със забава. С доклада по делото съдът е отделил за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните наличието на валидно облигационно правоотношение между ищеца (кредитополучател) и ответника (кредитор), по повод сключения между тях договор за паричен заем № ****** от 18.06.2025 г.; че при изчисляване на ГПР по договора НЕ Е включена неустойката, дължима от кредитополучателя при непредоставяне на обезпечение, на осн. чл. 146, ал. 1, т. 4 от ГПК. Спорът между страните е по отношение на действителността на договора за кредит, както и на клаузите, уреждащи дължимостта на неустойка при непредоставяне на обезпечение. Страните също така имат разногласие и по въпроса дали тази неустойка за непредоставяне на обезпечение следва да се включи при изчислението на ГПР или не, като ответникът категорично заявява, че тя не е включена в ГПР и не следва да се включва, а ищецът поддържа, че размерът й следвало да се вземе предвид при опреД.е на ГПР. Процесният договор за потребителски кредит е сключен при действието на Закона за потребителския кредит (обн. ДВ. бр. 41/10.05.2024 г., в редакцията му от 10.05.2024 год., действаща към момента на сключване на сделката), поради което правата и задълженията на страните се регулират от разпоредбите на посочения специален закон. Основните изисквания към всеки един договор за потребителски кредит са разписани в ЗПК в нормите на чл. 10, чл. 11, чл. 12 и чл. 19, а в глава Шеста от същия закон е регламентирана недействителността на договора за потребителски кредит. Според императивната норма на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Съдът, след като анализира клаузите на оспорения договор за потребителски кредит, намира, че е нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за дължимото съдържание относно опреД.е размера на годишния процент на разходите по кредита, в който не е включена договорената неустойка, дължима от кредитополучателя, в случай, че не предостави на кредитора обезпечение. Според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Следва да бъдат посочени основните данни, които са послужили за изчисляване на ГПР. Целта на уредбата е чрез императивни норми да се 5 уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита. В конкретния случай в процесния договор е посочен годишен процент на разходите /ГПР/, но единствено като абсолютна процентна стойност – 45,51 %, като липсва ясна, разбираема и недвусмислена информация как е формиран той. Освен това в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е предвидено, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС на РБ. Цитираният законов текст е насочен към избягване възлагането на несъразмерни тежести върху икономически по слабата страна, като законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на потребителя не винаги е константен, тъй като към него може да се насложат допълнителни разходи като такси, комисионни и други разноски и те на практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил като критерий максимален размер на ГПР, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредита. Законната лихва по реда на чл. 86, ал.2 от ЗЗД се определя по следния начин: основния лихвен процент на БНБ, плюс 10 пункта надбавка. Съгласно заключението на вещото лице законната лихва към датата на сключване на атакувания договор (18.06.2025 год.) възлиза на 12,95%. Т.е. трикратният размер е 38,85 %, а петкратния размер е 64,75 %. На пръв поглед, с оглед нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, съобразена с Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за опреД.е размера на законната лихва по просрочени парични задължения и размера на ОЛП на БНБ, към датата на сключване на договора договореният ГПР /45,51%/ действително не надвишава петкратния размер на законната лихва. Безспорно се установи, обаче, че договорената неустойка, дължима от кредитополучателя, в случай, че не предостави на кредитора обезпечение не е включена при изчисляване на ГПР, а доколкото тя представлява част от разходите по кредита, е следвало да бъде включена при изчисляването на ГПР, като твърденията на ответника в обратна насока са абсолютно несъстоятелни и недоказани. Нещо повече, съгласно заключението на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от страните и кредитирано от съда като обективно и компетентно дадено, ако към параметрите по договора се добави и уговорената неустойка от 8856 лева, ГПР възлиза на 318,62%, което е близо 5 пъти повече от максималния допустим размер на ГПР по закон. Според настоящия съдебен състав, единственото, което кредиторът се е стремил да постигне с невключване на договорената неустойка, дължима от кредитополучателя, в случай, че не предостави на кредитора обезпечение при изчисляване на ГПР, е да заобиколи императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която гласи, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Невключването в ГПР на предвидени от закона компонентни, какъвто е настоящия случай, съдебната практика приравнява на липсващ ГПР. Съгласно възприетото в решение на СЕС по дело С-714/2022, когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени разходи, този договор се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница, откъдето се извлича и твърдяната от ищеца нищожност на целия договор за кредит на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, т. 10 от ЗПК. Нещо повече, очевидно е, че отразеният в договора ГПР е много по-нисък от действително прилагания между страните (доколкото неустойката неоснователно не е включена в ГПР), няма яснота относно методиката на формирането му, а всичко това дава невярна информация на потребителя относно общите разходи по кредита, което следва да се 6 окачестви като нелоялна, в частност заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата, уреждаща формирането на ГПР (чл. 3, ал. 1, т. 5 и ал. 2 от Договора) е неравноправна и по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО. Предвид всичко изложено предявеният иск с пр. осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК е основателен и доказан и като такъв следва да бъде уважен. Само за пълнота на изложението съдът намира за необходимо да отбележи, че клаузата на чл. 16, ал. 6 от договора, в която е предвидено, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение или ако предоставеното обезпечение не отговаря на предвидените в договора условия, кредитополучателя ще дължи на Кредитора неустойка в размер на 8856 лв., е неравноправна. Както по-горе се посочи, ищецът е потребител и процесният договор има елементите на потребителски такъв, поради което спрямо него се прилагат разпоредбите на ЗЗП. Нормата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП дава легална дефиниция на понятието „неравноправна клауза в договор, сключван с потребител“, а именно – уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Съгласно постоянната практика на Съда на ЕС въпросът дали дадена договорна клауза трябва да бъде обявена за неравноправна следва да се приравни на въпрос от обществен ред, тъй като националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13. В този смисъл изрично е обобщена и съдебната практика в Решение от 7.08.2018 г. по съединени дела C96/16 и C-94/17 на Съда на ЕС. В конкретния случай, безспорно се установява, че клаузите относно обезпечеността на кредита (чл. 15 и сл. от Договора за заем) не сочат на доброволност при избора на обезпечение, дори напротив: от формулировката им става ясно, че ако потребителят желае да заплаща реалната стойност на отпуснатия му кредит, трябва да осигури обезпечение (1 физическо лице гарант, отговарящ на посочените условия, а именно: да е дееспособно физическо лице, навършило 18 годишна възраст, с минимален осигурителен доход през последните 6 месеца от 800 лева месечно; валидно трудово правоотношение от поне 6 месеца преди сключването на процесния договор за кредит; стабилна кредитна история (без регистрирани просрочия в ЦКР); да не е кредитополучател по договор за кредит, сключен с кредитора, да не е поръчител на друго лице, в противен случай ще следва да заплаща неустойка за неизпълнение на задължението си в размер по-висок от отпуснатия кредит. От прочита на цитираните по-горе клаузи от договора се налага и изводът, че същите имат за цел единствено обезвреда на кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в пряко противоречие с предвиденото в чл. 16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга – да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции. Не без значение е и обстоятелството, че кредитополучателят не е имал реална възможност за избор на “поръчител” по договора за паричен заем. Въведен е изключително кратък срок за представяне на тези обезпечения – 7-дневен от сключване на договора, което задължение не е уговорено предварително, а едва след сключване на договора, което лишава заемателя от предварителната яснота за възможните тежести, които би понесъл ако сключи договора. Прави впечатление, че изискванията на които следва да отговарят гарантите, които длъжникът следва да осигури в изпълнение на договореностите между страните, са 7 изключително високи, предвид обстоятелството, че се касае за кредитна институция, предоставяща бързи кредити, обикновено на ниска стойност. Следва да се обърне внимание още и на обстоятелството, че уговорената неустойка при непредоставяне на изисканото обезпечение се дължи, независимо дали отговорността на поръчителя ще бъде ангажирана при евентуално длъжниково неизпълнение или не (арг. чл. 16, ал. 7 от Договора). Не на последно място следва да се акцентира и върху стойността на уговорената неустойка – 8856 лева. Съпоставено с размера на отпуснатия кредит от 5000 лева, съдът намира, че същата е несъразмерно висока и безспорно поставя в неравноправно положение потребителя. Предвид изложеното, клаузата, с която е договорена неустойка за неизпълнение на задължение на длъжника по процесния договор за заем за осигуряване на поръчител – 1 физическо лице, отговарящо кумулативно на подробно изброените в чл. 16, ал. 3 от договора условия, е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19 от ЗЗПотр. и плащания по същата не се дължат. Коментираната клауза се явява неравноправна и на основание чл. 146, ал. 4, вр. ал. 1 ЗЗПотр., доколкото липсват доказателства същата да е индивидуално уговорена. Освен това чрез нея на практика заемодателят се стреми да получи парични суми над отпуснатата главница и договорената възнаградителна лихва, които не му се следват, което от своя страна води до допълнително неоснователно обременяване на потребителя на финансова услуга по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗПотр. Не на последно място, клаузата за неустойка е нищожна и на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави, тъй като единствената цел, за която е уговорена излиза извън присъщите й функции – обезпечителна, обезщетителна и санкционна (така ТР № 1/15.06.2010 г., ТД № 1/2009 г., т. 3 ОСТК). Клаузата по чл. 16, ал. 5 от Договора, съгласно която страните се били съгласили, че размерът на неустойката не бил прекомерен, не обвързва по никакъв начин потребителя. По изложените по-горе доводи, сключеният между страните по делото договор за паричен заем № ****** от 18.06.2025 г. е недействителен, поради неточно посочен в него ГПР, а исковата претенция за прогласяване на недействителността му се явява основателна и доказана и следва да бъде уважена. По разноските: С оглед изхода на правния спор, на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК се полагат сторените от него в настоящото производство разноски – заплатена държавна такса в размер на 329,84 евро (645,12 лева), 150 евро – заплатено възнаграждение за вещо лице по назначената ССчЕ и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 383,47 евро (750 лева), съобразно представените доказателства за направата им. Неоснователно е релевираното от ответника в отговора на исковата молба възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Напротив, същото е в размер под предвидените минимуми в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа с оглед цената на исковата претенция и кореспондира с положения от адвоката труд. Водим от горното, Районен съд – Велики Преслав

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА, на осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК на Договор за заем Индивидуален договор за паричен заем № ****** от 18.06.2025 г., сключен между „К.Т.“ ЕООД, ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление: гр. С., общ. С., обл. С. (столица), район М., ж.к. „М. 1А“, ул. „А.А.“ № 9, представлявано по закон от М.И. – Управител, от една страна в качеството на заемодател, и Е. С. П., ЕГН: **********, с наст. адрес: гр. В.П. общ. В.П. обл. Ш., ул. „Ч.М. № 8, от друга страна в качеството на заемополучател. ОСЪЖДА „К.Т.“ ЕООД, ЕИК: ******, представлявано по закон от М.И. – Управител ДА ЗАПЛАТИ на Е. С. П., ЕГН: ********** сумата от 863,31 евро, представляваща сторените съдебно-деловодни разноски в първоинстанционното производство, на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК. Решението подлежи на обжалване пред Ш.ски окръжен съд в двуседмичен срок от връчване на страните. Препис от настоящото решение да се връчи на страните, заедно със съобщението за постановяването му, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.