Кредисимо – Гражданско дело № 20251110152375, по описа на Софийски Районен съд, 151 – ви състав

 

РЕШЕНИЕ № 7580 гр. София, 24.04.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 151 СЪСТАВ,

в публично заседание на първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав: Председател: Б В при участието на секретаря СС В като разгледа докладваното от Б В Гражданско дело № 20251110152375 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното: Производството по делото е образувано по искова молба на А. Р. Н. срещу „К..“ ЕАД и „А..“ ЕООД. Ищецът е предявил в условията на обективно кумулативно съединяване установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК срещу „К..“ ЕАД за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит № .. от 07.07.2024 г., и установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД срещу „А..“ ЕООД за прогласяване нищожността на договор за предоставяне на поръчителство от 07.07.2024 г. Ищецът твърди, че на 07.07.2024 г. е сключил договор за потребителски кредит № .. с първия ответник „К..“ ЕАД. Страните са се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 3000 лв., като срокът за погасяване на кредита е бил 13 месеца, посоченият ГПР бил в размер на 48, 21 %, а ГЛП в размер на 40,00 %. В чл. 4 били посочени условията, на които да отговаря обезпечението по договора, в случай че кредитополучателят е посочил, че ще предостави обезпечение. Посочва, че на датата на сключване на договора за потребителски кредит ищецът е сключил договор за предоставяне на поръчителство с втория ответник „А..“ ЕООД. По силата на това съглашение „А..“ ЕООД е поело задължение от своя страна да сключи договор за поръчителство с „К..“ ЕАД, съгласно който да отговаря пред него солидарно с потребителя за всички негови задължения, възникнали по повод договора за потребителски кредит. Въз основа на сключения договор за предоставяне на поръчителство ищецът се задължил да заплати на гарантиращото дружество допълнително възнаграждение в размер на 2524, 27 лв. Посочва, че съгласно чл. 8, ал. 5 от договора за поръчителство следвало да предоставя дължимите парични думи на „К..“ ЕАД, което от своя водело до увеличаване на дължимата сума по заема. Твърди, че договорът за потребителски кредит е недействителен доколкото не отговаря на императивните изисквания на ЗПК, поради което се дължи единствено чистата стойност по него. Счита, че с клаузите от процесния договор за потребителски кредит ответникът „К..“ ЕАД не оставя избор на заемателя да избере дали да предостави поръчителство, както и какво да бъде то, тъй като посочените изисквания били на практика неизпълними. Посочва, че по този начин разходът за потребителя по договора за поръчителство е сигурен, доколкото сключването на договора е необходимо условие за сключването на договора за кредит, а от друга страна предложените други две възможности 1 за обезпечения са били невъзможни за потребителя. Твърди, че невключвайки възнаграждението за поръчителство към ГПР кредиторът заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че посоченият в договора размер на ГПР от 53,21 % е неправилен, доколкото към него е следвало да бъде включено изначално и възнаграждението за поръчителство. Сочи, че кредиторът „К..” ЕАД е едноличен собственик на капитала на „А..” ЕООД и в тази връзка кредиторът и поръчителят са свързани лица, поради което кредиторът е бил наясно с договора за поръчителство. Сочи, че в случай, че възнаграждението по договора за поръчителство е било включено към ГПР, същият е щял да надхвърли законоустановения максимум. Счита, че договорът за предоставяне на поръчителство е акцесорен и единствената причина за сключването му е договорът за кредит и предвиденото в него задължение за предоставяне на поръчителство, а предвид недействителността на договора за кредит липсва основание за сключване и на договора за предоставяне на поръчителство. С оглед гореизложеното моли за уважаването на предявените искове. В срока по чл. 131 ГПК са постъпили отговори на исковата молба и от двамата ответници. С отговора на исковата молба ответникът „К..” ЕАД не оспорва, че е сключил с ищеца описания в исковата молба договор за потребителски кредит при посочените параметри. Оспорва, че договорът е нищожен, тъй като не бил посочен правилно ГПР. Не оспорва, че при изчисляване на ГПР възнаграждението за предоставяне на поръчителство, дължимо и платимо на другия ответник по делото – „А..“ ЕООД, не е включено като разход по смисъла на чл. 19 от ЗПК, като единственият разход по смисъла на чл. 19 от ЗПК, който е включен при изчисляване на ГПР, е договорната възнаградителна лихва. Сочи, че възнаграждението за поръчител не е включено като разход по кредита, тъй като не отговаря на легалната дефиниция за общ разход по кредита, Формулирана в § 1. т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК. Твърди, че сключването на договор за предоставяне на обезпечение и съответно заплащането на възнаграждението за предоставеното поръчителство, макар и разход за допълнителна свързана с договора за кредит услуга, не е задължително условие за получаване на кредита и предоставянето на кредита не е в резултат на търговски клаузи и условия между „К..“ ЕАД и „А..“ ЕООД, а освен това размерът на възнаграждението за поръчител не му бил известен разход към момента на сключване на договора за кредит. Посочва, че в общите условия е било посочено, че кредитополучателят има право, но не и задължение да представи обезпечение по кредита. Твърди, че е нямало как да знае какво ще е уговореното възнаграждение по договора за поръчителство, по който не е страна. Посочва, че след подписването на договора за кредит по описания начин и в случай че клиентът е избрал да предостави обезпечение, същият се препраща към платформата на „А..“ ЕООД. Признава, че е едноличен собственик на капитала на „А..“ ЕООД, но твърди, че двете дружества са самостоятелни юридически лица, със собствен предмет на дейност, служители, информационни системи и правила на дейност, поради което е нямал достъп до договора за поръчителство. Твърди, че договорът за предоставяне на поръчителство между ищеца и „А..“ ЕООД е договор за поръчка по смисъла на чл. 280 и сл. от ЗЗД и уговореното по него възнаграждение не попада в обхвата на общите разходи по кредита. Евентуално твърди, че дори да е налице недействителност на договора за предоставяне на поръчителство, то това не би довело до недействителността на процесния договор за потребителски кредит. С оглед гореизложеното моли за отхвърлянето на предявените искове. В срок по 131 ГПК е депозиран и отговор на исковата молба от ответника „А..“ ЕООД който не оспорва сключването на процесните договори. Посочва, че възнаграждението по договора за поръчителство се дължало само за периода, за който е гарантирано задължението по кредита, т.е. при предсрочно погасяване на задължението на кредитополучателя, същият не дължал възнаграждение периода след пълното изплащане на кредита. Твърди, че лицето което желае да получи кредит, имало опция да избере дали кредитът да бъде обезпечен и какво обезпечение може да предостави, като в случай че изберял опцията за предоставяне на поръчителство от страна на „А..” ЕООД на кредитоискателя се визуализирала месечна вноска, чиято стойност е бил сбор от вноската по потребителския кредит и вноската за 2 възнаграждението на поръчителя. Посочва, че след подписване на договора за кредит и в случай че клиентът е избрал кредитът да бъде обезпечен чрез поръчителство от „А..” ЕООД кредитоискателят се прехвърлял автоматично към електронната система на „А..” ЕООД, където се визуализирал договора за предоставяне на поръчителство и клиентът имал възможност да го подпише чрез въвеждане на 6 цифрен уникален код, изпратен на мобилния му телефонен номер. Твърди, че сключването на договора ставало в рамките на независимата електронна среда на „А..” ЕООД, до която „К..” ЕАД нямал достъп. Посочва, че в Общите условия на „К..“ ЕАД в чл. 4, ал. 3 от договора за кредит изрично е било вписано, че кредитополучателят има право да заяви кредит без обезпечение. С оглед на това счита, че възнаграждението за поръчител не следвало да бъде включено в ГПР, тъй като не било задължително условия. Твърди, че възнаграждението на поръчителя по бъдещия договор не е известно на кредитодателя към момента на сключването на договора за кредит, с оглед на което не попада в хипотезата на §1, т. 1 от ДР на ЗПК. Моли за отхвърляне на иска. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено от фактическа и правна страна следното: В тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК срещу първия ответник е да установи при условията на пълно и главно доказване: сключването на Договор за потребителски кредит № .. от 07.07.2024 г. с първия ответник „К..” ЕАД със соченото в исковата молба съдържание, както и че договорът противоречи на императивни материалноправни разпоредби, в частност, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД срещу втория ответник е да установи при условията на пълно и главно доказване: сключването на Договор за предоставяне на поръчителство от 07.07.2024 г. с „А..“ ЕООД със соченото в исковата молба съдържание – че със същия договор, като сключен за обезпечаване на задълженията на кредитополучателя по договор за заем от 01.03.2025 г., се заобикаля изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, че същият накърнява добрите нрави, т. е. че накърнява принципите на справедливостта, добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, както и принципите за предотвратяване на несправедливото обогатяване, че същият е лишен от основание. В тежест на ответника „К..” ЕАД е да докаже основателността на възраженията си, както и че на потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите последици от сключването на договора. Съдът е обявил на страните с доклада по делото, че служебно следи за недействителност на договори и отделни клаузи, от значение за решаване на правния спор и че може да не зачете правните последици на нищожна сделка, поради което с оглед принципа на състезателното начало дава възможност на страните да изразят становище по този въпрос и евентуално да посочат доказателства за евентуалното наличие/липса на неравноправност на клаузи от договора. На основание чл. №…, ал. 1, т. 3 ГПК като безспорни и ненуждаещи се от доказване между страните по делото с доклада са отделени следните факти: 1) че между ищеца и „К..“ ЕАД е сключен Договор за потребителски кредит № .. от 07.07.2024 г., както и сключването на Договор за предоставяне на поръчителство от 07.07.2024 г. с поръчител „А..“ ЕООД и потребител А. Р. Н.; 2) при изчисляване на годишния процент на разходите по договора за потребителски кредит възнаграждението за предоставяне на поръчителство, дължимо и платимо на другия ответник по делото – „А..“ ЕООД, не е включено като разход по смисъла на чл. 19 от ЗПК, като единственият разход по смисъла на чл. 19 от ЗПК, който е включен при изчисляване на ГПР, е договорната възнаградителна лихва; От фактическа страна: 3 По делото е приет договор за потребителски кредит № .., сключен между ищеца и ответното дружество „К..“ ЕАД на 07.07.2024 г., по силата на който на ищеца е бил отпуснат заем в размер на 3000 лв. за срок от 13 месеца. В договора е посочен фиксиран годишен лихвен процент от 40 % и годишен процент на разходите от 48, 21 %, с общ размер на всички плащания 3757, 09 лв. В чл. 4, ал. 1 от договора е уговорено, че в случай че в заявлението за отпускане на кредита кредитополучателят е посочил, че ще предостави обезпечение на кредита, същият следва, в зависимост от посочения в заявлението вид на обезпечението, да предостави на кредитора банкова гаранция съгласно ОУ в срок до 10 дни от подаване на заявлението или да сключи договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от „К..“ юридическо лице (поръчител) в срок до 48 часа от подаване на заявлението. В ал. 2 е предвидено, че ако в посочения в ал. 1, изр. 1 срок кредитополучателят не предостави съответното обезпечение на кредита, ще се счита, че заявлението не е одобрено от „К..“ и договорът за кредит не поражда действие. В пар. 17 от ОУ към договора е предвидено, че обезпечение – ще означава (i) банкова гаранция, издадена в полза на „К..“ от лицензирана банка със седалище в Република България или от банка от трета държава, лицензирана да извършва дейност на територията на Република България чрез клон, или от банка, лицензирана в държава-членка, която извършва дейност на територията на Република България директно или чрез клон при условията на взаимно признаване, и съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на „К..“ всички задължения на кредитополучателя по договора за кредит в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на „К..“ за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция е наймалко 30 дни след падежа на последната погасителна вноска по договора за кредит/изтичането на последния период на револвиране; или (ii) поръчителство, предоставено по силата на договор за предоставяне на поръчителство по кредита, сключен между кредитополучателя и одобрено от „К..“ юридическо лице (“поръчител”), което впоследствие е сключило с „К..“ договор за поръчителство, по силата на който поръчителят се задължава да отговаря солидарно с кредитополучателя за изпълнение на всички задължения на кредитополучателя по договора за кредит. По делото е приет и договор за предоставяне на поръчителство, сключен в деня на сключване на договора за кредит – 07.07.2024 г., между ответника „А..“ ЕООД в качеството му на поръчител, и ищеца в качеството на потребител. В него е посочено, че потребителят е подал заявление за потребителски кредит до ответника „К..“ ЕАД, като последният се задължил да предостави на ищеца кредит в размер на 3000 лв. след предоставяне на обезпечение на задълженията на потребителя под формата на поръчителство. В буква „в“ е предвидено, че поръчителят е получил от „К..“ АД предложение за сключване на договор за поръчителство по отношение на потребителя. С този договор поръчителят се е задължил да сключи договор за поръчителство с „К..“ АД, по силата на който да отговаря солидарно за задълженията на потребителя по договора за кредит, срещу което потребителят му дължи възнаграждение. От приложение № 1 към договора (л. 30-л. 31) се установява, че размерът на възнаграждението по договора за поръчителство е в размер на 2524, 27 лв. и се дължи на датата на падежа на по кредита съгласно погасителния план по договора за кредит. От правна страна: Предвид датата на сключване на процесния договор за кредит приложение намира Законът за потребителския кредит, обн. ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г. Договорът за заем е неформален, реален и комутативен, като за да е налице валидно заемно правоотношение, е необходимо да се установи предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя, с което за последния възниква задължението да върне заетата сума в същата валута и размер. Между страните не се спори, че уговорената сума е била предоставена на ищеца. По изложените в исковата молба доводи за нищожност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради невключване възнаграждението на поръчителя в ГПР, съдът намира следното. Уреденият в чл. 138 и сл. от ЗЗД договор за поръчителство представлява съглашение за учредяване на обезпечение, 4 поради което има акцесорен характер спрямо правоотношението, за вземанията по което се поема поръчителството, но въпреки това представлява самостоятелно съглашение, чиято правна валидност следва да се преценява отделно. Макар законът да го урежда като едностранен безвъзмезден договор, няма правна пречка в рамките на свободата на договаряне, поръчителството да бъде уговорено като двустранно възмездно правоотношение. С оглед на това, когато кредиторът е поискал осигуряването на обезпечение, липсва пречка изпълнението на задълженията по договора за потребителски кредит да бъде обезпечено чрез предоставяне на поръчителство срещу възнаграждение от трето юридическо лице. Възнаграждението по договора за поръчителство по правило не се включва в общия разход по кредита за потребителя съгласно дефиницията на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, поради което неговият размер не се отчита при формиране на годишния процент на разходите. Различно, обаче, е положението в случаите, в които договорът за поръчителство само формално представлява отделна гаранционна сделка, а в действителност се явява част от кредитното правоотношение. В тези случаи поръчителство не съществува, а целта на сделката е да се уговори допълнително възнаграждение за кредитора по договора за потребителски кредит, в нарушение на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В тази насока, съдът намира следното. Видно от съдържанието на процесния договор за кредит – пар. 17 от общите условия, ответното дружество е предвидило две алтернативни възможности за обезпечение на кредита – чрез банкова гаранция или чрез поръчителство от одобрено от него юридическо лице. При извършена служебна справка в Търговски регистър съдът установи, че едноличен собственик на капитала на дружеството поръчител ответника „А..“ ЕООД е кредиторътответник „К..“ ЕАД. Следователно кредиторът по договора за кредит и поръчителят са свързани лица по смисъла на пар. 1, т. 5 от ДР на ТЗ. Съвкупността на горните обстоятелства води до извода, че в разглежданата хипотеза договорът за гаранция няма самостоятелен характер, а следва да бъде разглеждан като част от кредитното правоотношение, защото потребителят е фактически принуден да го сключи с конкретно определено от кредитора свързано дружество, за да бъде отпуснат кредитът. При това положение съдът приема, че предоставянето на обезпечение от „А..“ ЕООД представлява задължително условие за получаване на кредита по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК. След като предоставянето на обезпечението е задължително условие за получаване на кредита, то възнаграждението по договора за гаранция представлява общ разход по кредита, който следва да бъде включен като компонент при формиране на годишния процент на разходите. Процесният договор следователно не съдържа реалния размер на годишния процент на разходите, тъй като в посочения в договора размер не е включено възнаграждението на поръчителя. Следва да се даде отговор на въпроса дали това обуславя нищожност на целия договор за кредит, доколкото същият не съдържа посочване на реалния ГПР. След като възнаграждението на поръчителя не е включено като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. Следователно с процесния договор за кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвид че в договора за кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния продукт. Годишният процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Предвид цитираните по-горе решение от 13.03.2025 г. по дело C-337/23 на СЕС и решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС, възнаграждението на поръчителя също следва да бъде включено при изчисляване на годишния процент на разходите, наред със застрахователната премия, като общият размер на последните две от 3112, 80 лв. надвишава размера на главницата по договора за кредит от 2100 лв. Последицата, свързана с 5 неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е уредена в нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, поради което доводите на ответника в обратен смисъл се явяват неоснователни. Ето защо и предявеният срещу „К..“ ЕАД установителен иск е основателен и следва да бъде уважен. Според чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части, които хипотези в случая не са налице. Следователно и договорът за поръчителство, който е сключен от ищеца на основание клауза от договор за потребителски кредит, която противоречи на горепосочената императивна законова норма, се явява нищожен – чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Ето защо, предявеният и срещу „А..“ ЕООД иск за нищожност на договора за поръчителство е основателен и следва да бъде уважен. По разноските: При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени направените и претендирани по делото разноски за държавна такса в размер на 61, 35 евро с левова равностойност 120 лв. по иска, предявен срещу „К..“ ЕАД, и 51, 62 евро с левова равностойност 100, 97 лв. по иска, предявен срещу „А..“ ЕООД. Ищецът претендира и разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на общо 660 лв., като двамата ответници са направили възражение за прекомерност, което съдът намира за основателно, като прецени, че всеки от двамата ответници следва да бъде осъден да заплати по 100 евро адвокатско възнаграждение, или общо 200 евро. Съдът намира, че това е справеделивият размер на адвокатското възнаграждение по настоящото дело по следните съображения. С Решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/2015 Съдът на ЕС дава принципни тълкувания и разяснения относно приложението на института на съдебните разноски в светлината на правото на ЕС. В пар. 21 е посочено, че член 14 от Директива 2004/48 прогласява принципа, че направените от спечелилата делото страна разумни и пропорционални съдебни разноски по принцип се поемат от загубилата делото страна, освен ако това е недопустимо поради съображения за справедливост. В пар. 23 и 24 изрично е посочено, че от съображение 17 от Директива 2004/48 се установява, че предвидените в нея мерки, процедури и средства за защита следва да се определят във всеки случай по такъв начин, че да отчитат надлежно специфичните особености на случая, при все това член 14 от Директива 2004/48 налага на държавите членки да гарантират възстановяването единствено на “разумни” съдебни разноски. Правната уредба следва да цели да гарантира разумния характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, които следва да понесе загубилата делото страна, трябва да бъдат “пропорционални”. Въпросът дали тези разноски са пропорционални обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските, които спечелилата/загубилата делото страна действително е понесла. Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим. В Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16 Съдът на ЕС, излагайки сходни съображения, достига до крайния извод, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в понисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. В настоящия случай съдът следва да се съобрази именно с горецитираната практика на СЕС, която има превес над националната такава, като в полза на процесуалния представител бъдат присъдени разумни, пропорционални и справедливи разноски за адвокатско възнаграждение. При определяне на размера им съдът намира, че следва да съобрази наличните обективни фактори, че делото не се отличава с процесуални усложнения, както и реално извършените действия от процесуалния представител. Производството по делото се е развило в минимални рамки. Не без значение е обстоятелството, че делото касае потребителски спор по т. н. масови дела във връзка с нищожност на клаузи от договори за потребителски кредити и извършените по тях плащания. Въпреки че са предявени два иска, не се изисква специфична защита по всеки от тях, нито извършването на отделни процесуални действия. Тоест, делото не се отличава с никаква фактическа и правна сложност. Ето защо, ответникът „К..“ ЕАД следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на ищеца разноски по делото в размер на общо 161, 35 евро, а ответникът „А..“ ЕООД разноски в размер на общо 151, 62 евро. Така мотивиран, Софийски районен съд

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА по предявения от А. Р. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. София, жк „Из…“, ул. „С…. № …., срещу „К..“ ЕАД, с ЕИК: .. със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Ви..“ № №… (сграда А), ет. 4, Б… „Бъ.., иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК нищожността на договор за потребителски кредит № .. от 07.07.2024 г. ПРОГЛАСЯВА по предявения от А. Р. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. София, жк „Из…“, ул. „С…. № …., срещу „А..“ ЕООД, ЕИК …, с адрес: гр. София, бул. „Ви..“ № №…, (сграда А), ет. 4, Б… „Бъ.., иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД нищожността на договор за предоставяне на поръчителство от 07.07.2024 г. ОСЪЖДА „К..“ ЕАД, с ЕИК: .. със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Ви..“ № №… (сграда А), ет. 4, Б… „Бъ.., да заплати на А. Р. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. София, жк „Из…“, ул. „С…. № …., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 161, 35 евро, представляваща разноски по предявения срещу дружеството отрицателен установителен иск. ОСЪЖДА „А..“ ЕООД, ЕИК …, с адрес: гр. София, бул. „Ви..“ № №…, (сграда А), ет. 4, Б… „Бъ.., да заплати на А. Р. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. София, жк „Из…“, ул. „С…. № …., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 151, 62 евро, представляваща разноски по предявения срещу дружеството отрицателен установителен иск. Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните. Препис от решението да се връчи на страните.