Кредирект – Гражданско дело № 202555330112572, по описа на Районен съд – Пловдив, 9-ти състав

РЕШЕНИЕ № 1406 гр. Пловдив, 24.03.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав: Председател: Анна Д. Дъбова при участието на секретаря Петя Г. Карабиберова като разгледа докладваното от Анна Д. Дъбова Гражданско дело № 20255330112572 по описа за 2025 година С исковата молба ищецът К. С. А. е предявил против „Кредирект“ ЕООД установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях договор за потребителски кредит № ***/23.02.2024 г. е недействителен на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД във вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Ищецът твърди, че между него и „Кредирект“ ЕООД е сключен по електронен път договор за потребителски кредит № ***/23.02.2024 г., по силата на който в полза на ищеца била предоставена сумата от 2 000 лв. с установен срок на кредита до 25.08.2025 г., при посочен фиксиран лихвен процент от 50, 00 % и годишен процент на разходите от 62, 96 %. Твърди, че в чл. 6, ал. 1 от договора за кредит е установено задължение за кредитополучателя за предоставяне на обезпечение – банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, които следва да отговарят на установените в договора условия. Сочи, че в случай на непредставяне на уговореното обезпечение, кредитополучателят се задължил да заплати на основание чл. 18, ал. 1 от договора неустойка в размер на 3 844, 66 лв., платима на вноски, към които се кумулира месечна вноска за неустойка. Излага съображения за недействителност на договора за потребителски кредит поради противоречие със закона. Счита, че изискванията за осигуряване на обезпечение са изначално неизпълними, което води до начисляване на неустойка. Сочи, че последната представлява скрито 1 възнаграждение за кредитора. Твърди, че договорът за потребителски кредит е сключен в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като посоченият в договора размер на годишния процент на разходите по кредита е различен от действително приложения. В тази връзка ищецът поддържа, че дължимата неустойка, представляваща разход по кредита, не е включена при формиране на годишния процент на разходите по кредита. Счита, че с включване на същата в годишния процент на разходите, задължението на кредитополучателя би нараснало, поради което е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поддържа, че в договора липсва и методика за формиране на годишния процент на разходите, което води до неяснота относно включените компоненти. Твърди, че клаузите от договора за кредит не са индивидуално уговорени между страните, тъй като потребителят не може да влияе върху съдържанието на договора. Посочва, че кредиторът следвало да направи предварителна оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна такава да не отпуска кредита. В случая с уговорената клауза за неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита се прехвърлял рискът от неизпълнение на задължението на кредитора да извърши предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху последния, което водело до увеличаване размера на задълженията. Сочи, че с клаузата за неустойка се заобикаляла и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК поради кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва. Твърди, че е нарушена и разпоредбата на чл. 71 ЗЗД, тъй като при неизпълнение вместо да се иска незабавно предсрочно изпълнение, то се разсрочвало във времето, от което се извеждал извод, че неустойката представлява скрито възнаграждение за кредитора. Поддържа, че с разхода за неустойка се превишава допустимият размер на законната лихва, определен в чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което клаузата следвало да се счита за нищожна. По така изложените съображения моли за уважаване на предявения иск за установяване недействителността на процесния договор за потребителски кредит. Претендира присъждане на сторените в производството разноски. В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Кредирект“ ЕООД е депозирал отговор на исковата молба, в който излага съображения за нейната неоснователност. Не оспорва обстоятелството, че между страните е сключен процесният договор за потребителски кредит № ***. Твърди, че същият е действителен и е сключен при спазване изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние. Счита, че нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. Твърди, че при сключване на договора не е допуснато соченото нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в договора за кредит ясно е посочен годишния процент на разходите и по какъв начин се формира последният с посочване на компонентите по чл. 19, ал. 1 ЗПК. Сочи, че неустойката не е и не следва да бъде включена в годишния процент на разходите, тъй като кредиторът следва да посочи годишния 2 процент на разходите и компонентите му към датата на сключване на договора, а неустойката е дължима след сключване на договора единствено при условие, че заемополучателят не предложи обезпечение. Твърди, че неустойката е уговорена като санкция за неизпълнение в случай, че кредитополучателят не изпълни поетите с подписване на договора задължения за предоставяне на обезпечение. Позовава се на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 18 ЗПК, като твърди, че предоставянето на обезпечение при потребителското кредитиране представлява съобразена със закона практика, която не води задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните. Сочи, че потребителят е разполагал и с възможност в рамките на 14 дни да се откаже от договора без да е обвързан по никакъв начин от неустойката, както и без никакви последици, свързани със заплащането на такси и разноски. Счита, че потребителят не е имал намерение да изпълни задължението си за предоставяне на обезпечение, а е имал за цел да се обогати неоснователно със завеждане на последващи искове и по този начин да върне единствено главницата по кредита. В този смисъл поддържа, че потребителят е договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД. Твърди, че неустойката е имала предварително определен начален и краен момент и фиксирани параметри за срока на договора. Предвид изложеното счита, че клаузата за неустойка не е установена в противоречие с добрите нрави, като преценката за това следва да бъде осъществена във всеки конкретен случай. Позовава се на практика на ВКС, в която се приема, че кредиторът има право на неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение на длъжника, за която тази неустойка е уговорена. Твърди, че наличието на два идентични договора за кредит между страните опровергава твърдението за недействителност на неустойката. Сочи, че във всички сключени от страна на ищеца договори е предвидено задължение за заплащане на неустойка. Счита, че тези обстоятелства водят до извод за индивидуално договаряне и за добросъвестност от страна на кредитора. Моли за отхвърляне на предявения иск и присъждане на разноски. Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна: Районен съд – Пловдив е сезиран с установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК. С определението за насрочване на делото съдът е обявил на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК за безспорни и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: че между К. С. А. и „Кредирект“ ЕООД е сключен договор за потребителски кредит № ***/23.02.2024 г., както и че в посочения в договора за кредит годишен процент на разходите не е включено задължението за заплащане на неустойка. От събраните по делото доказателства се установява, че между ищеца К. С. А. и „Кредирект“ ЕООД е сключен Договор за потребителски кредит № ***/23.02.2024 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца 3 сумата от 2 000 лв. срещу насрещното задължение на ищеца да върне предоставения му за възмездно ползване финансов ресурс на 18 месечни погасителни вноски – първите четири в размер от 83, 33 лв., а следващите – в размер 191, 43 лв., ведно с начислената възнаградителна лихва или сумата в общ размер от 3 013, 34 лв. Установен е годишен лихвен процент от 50 % и годишен процент на разходите от 62, 96 %. С разпоредбата на чл. 6 от договора страните са постигнали съгласие, че кредитополучателят следва да обезпечи задължението си с осигуряване на поне две от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител, отговарящ на следните условия: поръчителство от едно или две физически лица, които отговарят кумулативно па следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 3 пъти размерът на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход па всеки един от тях трябва да е в размер на поне 2 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за кредит, сключени с кредитора; не са кредитополучатели по други договори за кредит, сключени с кредитора, по които е налице неизпълнение; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редове“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размерът на получавания от тях доход. Установено е, че обезпечението следва да бъде осигурено в срок от два дни от сключване на договора за кредит. С клаузата на чл. 18 от договора страните са уговорили, че при неизпълнение на задължението на длъжника да осигури посоченото обезпечение в двудневен срок от сключване на договора, последният следва да заплати неустойка на кредитора в размер на сумата от 3 844, 66 лв. на вноски. В договора е обективиран погасителен план, в който е установен размерът на дължимите погасителни вноски в общ размер от 381 лв. Падежът на първата погасителна вноска е установен на 25.03.2024 г., а на последната – на 25.08.2025 г. По отношение на породеното между страните облигаторно правоотношение следва да намерят приложение разпоредбите на Закона за потребителския кредит, доколкото заемното правоотношение, представлява такова по смисъла на чл. 9 ЗПК. Съгласно посочената разпоредба договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато при сключване на договора 4 за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, като в тези случаи потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита – арг. чл. 23 ЗПК. Договорът за паричен заем е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин. Посочена е чистата стойност на кредита, годишният процент на разходите, фиксираният годишен лихвен процент по кредитът, общият размер на всички плащания по договора, условията за издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата стойност на кредита, датите на плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата погасителна вноска. Предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно кредита, право да получи погасителен план за извършени и предстоящи плащания Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин. Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. В чл. 10, б. „ж“ от посочената Директива е установено, че в договора следва да се съдържа информация относно годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се всички допускания, използвани за изчисляването на този процент. Тази разпоредба е транспонирана и съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като съобразно с разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно която държавите-членки следва да установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в изпълнение, в чл. 22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит. Договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с 5 възмезден характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, т. 10 ЗПК, включващ общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният процент на разходите изразява задълженията на потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него се включва и уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно ползване на заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия случай. Презюмира се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването на финансовия ресурс, предмет на договора за потребителски кредит, представляват граждански плод (възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на разходите, се включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за потребителски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя – арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; 2. различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит и 3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя. В случая се установява, че при сключване на договора за кредит страните са установили задължение за заплащане на възнаградителна лихва и неустойка за неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение. Ответникът не оспорва обстоятелството, че при определяне на годишния процент на разходите не е включено задължението за заплащане на неустойка. Съдът намира, че установеното в договора задължение за заплащане на неустойка представлява допълнително възнаграждение за кредитора и следва да е включено при определяне на годишния процент на разходите. При невключване на посоченото задължение в процентното изражение на годишния процент на разходите кредитополучателят е поставен в неравностойно положение, доколкото за последният не е налице яснота по отношение на разходите, които подлежат на начисляване по договора за кредит. Следователно при сключване на договора за кредит е допуснато соченото от ищеца нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК, доколкото в 6 годишния процент на разходите не е включено задължението за неустойка, определено по размер към момента на сключване на договора за кредит с изготвяне на погасителния план, който представлява неразделна част от договора. В този смисъл следва да се посочи, че по отправено преюдициално запитване, досежно българското законодателство, е постановено и Решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С- 714/22, с което е прието, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Прието е, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. За пълнота на изложението следва да се посочи, че с Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в договор за кредит на по-нисък от деи ствителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква „г“) от Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случаи не би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива. В този смисъл е практиката на Окръжен съд – Пловдив, постановена с Решение № 260641 от 13.05.2021 г. по в. гр. д. № 1037/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив и Определение № 680 от 16.03.2022 г. по в. ч. гр. д. № 592/2022 г. на Окръжен съд – Пловдив. По така изложените съображения и правоотношението по договора за кредит следва да се приеме за недействително на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в годишния процент на разходите не са включени всички задължения по договора за кредит, като предявеният иск бъде уважен. 7 По отношение отговорността за разноските: При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените разноски. Ищецът е доказал заплащането на държавна такса от 274, 32 лв. и адвокатско възнаграждение от 680 лв., за заплащане на което са представени доказателства – преводно нареждане от 17.07.2025 г. В преклузивния за това срок ответникът е релевирал възражение за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 5 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа минималният размер на адвокатското възнаграждение е от 985, 80 лв. (с оглед цената на установителния иск, която се формира от общия размер на всички плащания по кредита от 6 858 лв.). Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В практиката на Върховния касационен съд – така Определение № 2422 от 18.09.2024 г. по ч. т. д. № 1693/2024 г. на ВКС, II-ро т. о. и Определение № 4683 от 17.10.2024 г. по гр. д. № 3264/2023 г. на ВКС, III-то г. о., се приема, 8 че за да се произнесе по размера на дължимото във всеки конкретен случай адвокатско възнаграждение, съдът следва да изходи от разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 в първата му част вр. ал. 1 ЗАдв., според която възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и то трябва да е справедливо и обосновано по размер. Приема се, че съдът следва да го определи в съответствие с възприетите в съдебната практика критерии за преценка на фактическата и правна сложност на делото и обема и съдържанието на предоставените от адвоката правна защита и съдействие – явявания в съдебни заседания, техният брой, представените писмени защити и пр. Съдът намира, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, като разглеждането му е приключило в едно съдебно заседание. Не са събирани допълнителни доказателства, освен представените към исковата молба – с оглед обявените за безспорни факти и обстоятелства между страните. Заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение обаче е под минималния размер по Наредбата, който следва да бъде съобразен като ориентир. С оглед цената на предявения иск, която се формира от всички задължения по договора за кредит, съдът намира, че заплатеното адвокатско възнаграждение е справедливо. Същевременно – при осъществяване на служебна справка в ЕИСС, съдът установи, че това е единственото дело, образувано между страните, като не е налице поредица от идентични дела, образувани по бланкетни искови молби. Предвид изложеното възражението на ответника за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение е неоснователно, като следва да се посочи, че искането на ответника е за присъждане на адвокатско възнаграждение под минималния размер, а договореното и заплатено възнаграждение в случая е в размер под минимално установения такъв. Следователно в полза на ищеца следва да се присъдят сторените от последния разноски в общ размер от 954, 32 лв. Съгласно разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от Закона за въвеждане на еврото в Република България, считано от датата на въвеждане на еврото в Република България, валутата на Република България е еврото. Датата на въвеждане на еврото е 01.01.2026 г. – съгласно чл. 1 от Решение (ЕС) 2025/1407 на Съвета от 8 юли 2025 година относно приемането на еврото от България, считано от 1 януари 2026 г. Доколкото съдебното решение се постановява след 01.01.2026 г. следва съдебните разноски да бъдат присъдени в евро при съобразяване на правилата за превалутиране, определени в чл. 12 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България. Така мотивиран, Пловдивският районен съд

РЕШИ:

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Кредирект“ ЕООД, ЕИК 207024290, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, по предявения от К. С. А., ЕГН **********, с адрес гр. П., ул. “Н. Д.” ***, иск с правно основание чл. 124 ГПК, че сключеният между страните Договор за потребителски кредит № ***/23.02.2024 г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, ОСЪЖДА „Кредирект“ ЕООД, ЕИК 207024290, да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на К. С. А., ЕГН **********, сумата от 487, 94 евро – съдебно-деловодни разноски в производството по гр.д. № 12572/2025 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански състав.