Кредирект – Гражданско дело № 20255330114746, по описа на Районен съд – Пловдив, V-ти състав

РЕШЕНИЕ № 2836 гр. Пловдив, 04.06.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в заседание при закрити врати на осемнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав: Председател: Мария М. Дългичева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Мария М. Дългичева Гражданско дело № 20255330114746 по описа за 2025 година Съдът е сезиран с искова молба от Б. А. Д. против „Кредирект“ ЕООД, с която се предявява иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 22 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за потребителски кредит № *** г., сключен между страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В исковата молба се излагат съображения, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № *** г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 2800 лева за срок от 18 месеца, при фиксиран лихвен процент от 50,00 % и ГПР от 63,35 %. Посочва се, че в чл. 6, ал. 1 от договора било постигнато съгласие между страните кредитът да бъде обезпечен с поръчителство на едно или две физически лица, които следвало да отговарят на множество изисквания. При неизпълнение на посоченото задължение, на основание чл. 13, ал. 5 от договора ищецът дължал на ответника неустойка в размер на 2738, 52 лева. От правна страна се посочва, че неустойката по договора следвало да бъде включена в ГПР, доколкото представлявала скрито възнаграждение, като развива подробни съображения. Досежно целия договор за кредит се посочва, че същият е недействителен, доколкото не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, доколкото неустойката не е включена в ГПР. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Кредирект“ 1 ЕООД, с който се оспорва исковата претенция. Посочва се, че нищожността на отделна клауза от договора не води до цялостна недействителност на договора за кредит. Навеждат се доводи, че съдържанието на договора за кредит е съобразено с разпоредбите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 ЗПК. Излагат се съображения, че неустойката не следвало да бъде включвана в ГПР, доколкото не се начислявала към момента на сключване на договора. Клаузата за дължимост на същата била действителна, като била уговорена като санкция за неизпълнение на задължение по договора. След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа и правна страна следното: От събраните по делото писмени доказателства се установява, че между ищеца Б. А. Д. и ответника „Кредирект“ ЕООД е сключен договор за потребителски кредит № *** г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 2800 лева за срок от 18 месеца, при фиксиран лихвен процент от 50,00 % и ГПР от 63,35 %. С разпоредбата на чл. 6 от договора страните са постигнали съгласие, че кредитополучателят следва да обезпечи задължението си с поръчител/и, като поръчителството може да е от едно или две физически лица, които да отговарят кумулативно на следните условия: при един поръчител – осигурителният доход на поръчителя при договор за потребителски кредит с размер на кредита до 2000 лв. да е в размер на не по-малко от два пъти размера на минималната работна заплата за страната за годината на усвояване на кредита от кредитополучателя; при отпуснат кредит в размер над 2000 лв., осигурителният доход на поръчителя да е в размер не по-малко от три пъти размера на минималната работна заплата за страната за годината на усвояване на кредита от кредитополучателя; при двама поръчители размерът на осигурителния доход на всеки един от тях при договор за потребителски кредит с размер на кредита до 2000 лв. да е не по-малко от минималната работна заплата за страната за годината на усвояване на кредита от кредитополучателя, а при отпуснат кредит на кредитополучателя в размер над 2000 лв., осигурителният доход на всеки един от поръчителите да е не по-малко от два пъти размера на минималната работна заплата за страната за годината на усвояване на кредита от кредитополучателя; поръчителите – да не са поръчители по други договори за кредит, сключени с кредитора или свързани с него лица; да не са кредитополучатели по договори за кредит, сключени с кредитора или свързани с него лица; да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен“ по активни задължения и/или при липса на активно задължение по погасени задължения за последните 12 месеца, предхождащи сключването на договора за кредит с кредитополучателя, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ. 2 С клаузата на чл. 13, ал. 5 от договора, страните са уговорили, че при неизпълнение на задължението на длъжника да осигури посоченото обезпечение, последният следва да заплати на кредитора неустойка в размер от 2738,52 лева, дължима в пълен размер от деня след изтичане на уговорения между страните 14- дневен срок от сключване на договора за кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съдът намира, че сумата за неустойка представлява разход по кредита, който неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция съдът намира, че уговорената неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. От прочита на клаузите на чл. 6 и чл. 13, ал. 5 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за кредит се налага извод, че посоченото задължение всъщност съставлява скрито под формата на неустойка допълнително възнаграждение за кредитора. Видно от съдържанието на процесния договор, неустойката по същия не е включена в ГПР, но реално води до оскъпяване на кредита и значително надхвърля пет пъти размера на законната лихва, предвид размера на главницата, срока на договора и стойността на неустойката. При съобразяване и на предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати на кредитора неустойка, се налага извод, че същата е с характер на сигурен разход, който следва да бъде включен при формирането на ГПР. В тази връзка следва да се отбележи, че поставените от кредитора в чл. 6 от договора изисквания са на практика неосъществими за потребителя, доколкото последният търси бързо кредитно финансиране и не би могло да се очаква от него да разполага със съответна възможност да осигури исканото обезпечение. Фактът, че при формиране на ГПР по договора за кредит не се включва вземането за неустойка не се оспорва и от самия кредитор, предвид изложените от него съображения в отговора на исковата молба. Следователно, кредиторът неправилно формира приложимия към договора за кредит ГПР, като не включва като разход вземането за неустойка. При включването на вземането за неустойка ГПР по договора неминуемо ще превиши лимита, императивно заложен в чл. 19, ал. 4 ЗПК. В случая акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредита), то той би могъл 3 да направи информиран избор дали да сключи договора. От изложеното следва, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че договор за потребителски кредит № ***г., сключен между страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че предявеният иск за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за потребителски кредит № *** г. е недействителен, следва да бъде уважен. По отношение на разноските: Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца. Същият е заплатил държавна такса в размер на 143,26 евро /с левова равностойност 280,20 лева/, както и адвокатско възнаграждение на пълномощника си в размер на 311,89 евро /с левова равностойност 610 лева/, съгласно договор за правна защита и съдействие от 23.09.2025 г. и са представени и доказателства за реалното заплащане. Ответникът е направил възражение за прекомерност по отношение размера на посочения адвокатски хонорар, но с оглед цената на иска, същият е дори под минималния размер, предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, ползвана в случая като ориентир, поради което не са налице предпоставките за редуцирането му. Поради това и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сума в общ размер от 455,15 евро /с левова равностойност 890,20 лева/ – разноски по делото. Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Б. А. Д., ЕГН **********, срещу „Кредирект“ ЕООД, ЕИК 207024290, установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 22 ЗПК, че договор за потребителски кредит № *** г., сключен между страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. ОСЪЖДА „Кредирект“ ЕООД, ЕИК 207024290, ДА ЗАПЛАТИ на Б. А. Д., ЕГН **********, сума в размер от 455,15 евро /четиристотин петдесет и пет евро и петнадесет евроцента/, представляваща разноски по делото, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Пловдив в двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.