Кредирект – гражданско дело № 20255140100865 по описа на Районен Съд – Кърджали

РЕШЕНИЕ № 37 гр. Кърджали, 19.01.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА РАЙОНЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, І СЪСТАВ,

в публично заседание на седемнадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав: Председател: Мариана Гунчева при участието на секретаря Илман Хидает като разгледа докладваното от Мариана Гунчева Гражданско дело № 20255140100865 по описа за 2025 година Ищецът О. С. М., с ЕГН ********** твърди, че на 14.01.2025 г. сключил договор за потребителски кредит № ********* с „Кредирект“ ЕООД, ЕИК 207024290, със седалище и адрес на управление: Столична община, район „Младост”, гр. София, бул. „Цариградско шосе” № 115 Е, ет.5, представлявано от Н. П. П.в, със следните параметри на договора – чл. 3, ал. 2, с размер на кредита: 1200 лева, размер на погасителната вноска: 5 х 50.00 лв. и 13 х 121.42 лв., годишен процент на разходите: 63.31 %, брой вноски: 18, фиксиран лихвен процент: 50%, дата на първото плащане: 14.02.2025 г., обезпечение: поръчител, дата на последното плащане: 14.07.2026 г., обща сума за плащане: 1 828.46 лева, застрахователна премия Застраховка „Злополука“: 40 лв. Твърди обаче, че към ГПР не е добавена неустойката от чл. 13, ал. 5, в размер на 1167.04 лв. Ищецът предявява иск за признаване на недействителността на целия Договор за потребителски кредит № ********* за нищожен на правно основание на чл. 124, ал. 1 от ГПК във вр.с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 10, ал. 1 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 19, ал. 2 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 23 от ЗПК. Счита, че основанията за недействителността на целия договор за потребителски кредит № 1227074 от 14.01.2025 г. са следните: въпреки, че кредиторът твърди в чл. 3, ал. 6 от договора за кредит, че размерът на ГПР е определен в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 2 от ЗПК съгласно Приложение № 1 към ЗПК и параметрите посочени в чл. 3, ал. 2, в това число общите разходи по кредита, това негово твърдение се разминавало с друго „уговорено“ в чл. 1, ал. 3 от процесния договор. Съгласно чл. 13, ал. 5: неустойката в размер на 1 167.04 лева 1 представлявало отделно от главницата и лихвата вземане и същата не се включвала при изчисляване на ГПР. Разпоредбите на чл. 6, ал. 1 от договора, възлагали в тежест за заемателя да осигури обезпечение под формата на физическо лице – поръчител (което следва да отговаря на кумулативно поставени изисквания) или банкова гаранция. При неосигуряване на обезпечение, длъжникът дължи неустойка в размер на 1167.04 лева. Прочитът на съдържанието на клаузата по чл. 6, ал. 1 и ал.2 от договора и оскъпяването й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своята същност тя представлява скрито възнаграждение за кредитора (което последният е прикрил обозночавайки го като неустойка) и това било константното разбиране на съдилищата. Изискванията, които клаузата на чл. 6, ал. 1 от договора възвежда за потребителя, били на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търсел паричен кредит в нисък размер (на 1200 лева). Твърди, че предвид това не само правно, но и житейски необосновано било да счита, че потребителят ще разполага със съответната възможност да осигури поръчител, който да отговаря на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него или да представи банкова гаранция за пълната сума по кредита (главница + възнаградитеяна лихва) до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска. Сочи, че изначално изискванията са неизпълними от длъжника и кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава „неустойка“. Същевременно кредиторът не включил така наречената от него „неустойка“ към ГПР, като стремежът му бил по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Твърди, че в случая не било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите (ГПР) и общата сума дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит, като се посочват взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Сочи, че в процесния договор за потребителски кредит – в чл. З, ал. 2, т. 10 била посочена обща сума за плащане: 1 828.46 лева (кредит от 1200 лева + възнаградителна лихва от 628.46лева), по действителната Обща сума за плащане в размер на 2995.52 лв., от които 1200 лв. главница, лихва 628.46лв., неустойка в размер на 1167.04лв. Твърди, че след прибавяне към формално уговорения размер на ГПР в договора на дължимата неустойка, се надвишавал значително максимално допустимият размер от 5 пъти размера на законната лихва – аргумент на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Сочи, че вписаните в договора параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК – годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Твърди, че е налице нарушение, тъй като в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочване като абсолютна стойност на фиксирания лихвен процент по кредита в размер на 50 % и годишен процент на разходите в размер на 63.31 %, но липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита (кои компоненти точно са включени в него и как се формира същия като %). Сочи, че неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл. 22 от ЗПК. Твърди, че невключването на „неустойката“ при изчисляване на ГПР и в общо дължимата сума от потребителя, не само била създадена предпоставка за неоснователното обогатяване на 2 кредиторът, но и имал за цел или резултат заобикаляне на изискването на този закон, като кредиторът не бил посочил истинската сума на годишния процент на разходите. Сочи, че съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. С оглед на тази дефиниция ищецът сочи, че уговорената в т. 18, ал. 1 от договора за кредит неустойка реално представлява разход, който произтича от и е пряко свързан с договора за кредит, и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР. Твърди, че е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай били посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не можело да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Всичко това поставило потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика нямало информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Сочи, че за договорите за потребителски кредит на общо основание и съгласно чл. 24 от ЗПК се прилагали правилата на чл. 143 – чл. 148 от ЗЗП. Сочи, че в глава четвърта от ЗПК било уредено задължението на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв, а не да твърди в чл.6, ал. 3 от договора, че страните се съгласяват, че с оглед извършената оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, предоставянето на обезпечението по алинея първа от настоящата разпоредба, бил от съществен интерес за кредитора, като последният сключил настоящия договор единствено с оглед изпълнението на това условие от страна на кредитополучателя. Твърди, че клаузата за предоставяне на обезпечение била нищожна, тъй като с нея се предвиждало обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което пряко обаче не произтичали вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търсило с тази неустойка, били, че вземането нямало да бъде събрано. На следващо място, неустойка за неизпълнение на задължението, което не било свързано пряко с претърпени вреди, била типичен пример за неустойка, която излизала извън присъщите си функции, и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване на кредитора. Твърди, че по посочения начин се заобикалял закона – чл. ЗЗ, ал. 1 от ЗПК, който текст предвиждал, че при забава на потребител, кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето за забавата. С процесията клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането нямало да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. При особено кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо и в този смисъл съдебната практика била константна. Сочи, че непредоставянето на обещани обезпечения (когато същите са били 3 реално очаквани от кредитора) съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, дават основание да се иска незабавно цялото задължение. Твърди, че в случая кредиторът променил последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислил неустойка, чието плащане разсрочил заедно с периодичната вноска. Това навеждало на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представи обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от ЗЗД при непосредствено обезпечение. Ако кредиторът държал да получи обезпечение могъл да отложи даването на кредит, каквато била обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Сочи, че така наречената „неустойка“ представлявала разход за потребителя по самия договор за кредит, който съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК е следвало да бъде включена при изчисляване на размера на ГПР и обявен на потребителя в договора. Твърди, че с договарянето на разгледания разход за потребителя, който е следвало, но не е било включено в размера на ГПР, се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, в която било поставено изискване относно максимално допустимия размер на ГПР с цел предотвратяване на прекомерното оскъпяване на кредита. С този разход за потребителя под „форма на възнаграждение“, съпоставимо с размера на кредита, се достигало до превишаване на допустимия петкратен размер на законната лихва, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Сочи, че на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузите в договора, надвишаващи определените по ал. 4 на чл. 19 от ЗПК, се считали нищожни. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза от договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, била нищожна. Твърди, че не било съобразено задължението за заплащане на неустойката при определяне на ГПР по кредита, последният бил некоректно посочен в Договора, което съставлявало нарушение на чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. На това основание процесният договор следвало да се приеме за недействителен. Ищецът счита, че договорът за потребителски кредит № 1227074 от 14.01.2025 г. не отговарял на изискванията на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, с оглед което същият бил недействителен. Моли съда да задължи ответника да представи извлечение от сметки по процесния договор, да допусне изготвянето на съдебно-счетоводна експертиза, като вещото лице се запознае с материалите по делото да отговори на поставените въпроси. Моли съда да осъди ответника „Кредирект“ ЕООД да заплати на ищеца О. С. М. направените по делото разноски. В срока по чл. 131 от ГПК, ответникът представя отговор на исковата молба: Ответникът твърди, че претенциите на ищеца за обявяване на недействителност на договора за кредит, поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, били неоснователни и не било налице недействителност по смисъла на ЗПК. Сочи, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влечала недействителност на целия договор, доколкото същият можело да се прилага и без нея, като настоящият случай бил именно такъв. Твърди, че неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора за заем, напротив тя самата била договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Евентуално, ако неустойката се приемела за нищожна, то същата щяла да се счита изначално за неуредена между страните, респективно твърдението за нищожност на целия договор поради това, че тя не била включена в ГПР, 4 били неоснователни. Твърди, че действителността на клаузите на Договор за потребителски кредит № 1227074 произтичали от това, че били съобразени с всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по реда на който бил сключен процесният договор. Сочи, че с описаните документи изцяло опровергава твърдението, че клаузите в договора били в противоречие с принципа за добросъвестност и справедливост, респективно добрите нрави. Твърди, че договорът бил сключен при добросъвестно договаряне от страна на ответното дружество и при спазване на изискванията на ЗПК. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно било посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Сочи, че при нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 64.75% и ГПР определен в процесния договор в размер на 63.31%, било видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като уговорената неустойка не била и не следвало да бъде включвана в ГПР. Твърди, че кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора, а от своя страна неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните, като в случая била договорена под отлагателно условие – чл. 2 от Споразумението, сключено между страните. Сочи, че между страните изрично и детайлно било уговорено при какви конкретни обстоятелства и в кой конкретен момент потребителят ще дължи неустойка. Твърди, че страните са се споразумели, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя в 14- дневен срок от сключване на договора, от 15 ден ще бъде дължима неустойка за непредоставяне на обезпечение. Това се виждало и от справката за движения по договора, в която неустойката по процесния договор била начислена едва на 15 ден от сключване на договора за кредит. Сочи, че в случая неустойката била дължима едва след изтичане на срока за предоставяне на обезпечение, което изключвало нейната дължимост към момента на сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, ставало ясно, че било изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР, а неустойката от своя страна обслужвала неизпълнението и нейната функция била да обезщети страната по сключения договор. Тя представлявала право на изправната страна и подлежала на договаряне между страните. Твърди, че разходите, които се включвали в ГПР били такива, с които кредиторът бил наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай неустойката била индивидуално договорена между страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема, като такава би била дължима при кумулативно наличие на следните предпоставки: след изтичане на срока за предоставяне на обезпечение; само в случай че заемополучателят не е предоставил обезпечение; и при наличие на непогасено и активно задължение към кредитодателя. Сочи, че били неверни твърденията, че неустойката представлявала „скрито възнаграждение“. Твърди, че лихвата по кредита била възнаграждение за кредитора, като цена на предоставения финансов ресурс, като същата 5 представлявала задължителен и основен компонент от договора за кредит по дефиниция и страните я уговаряли още преди сключването на договора за кредит. Сочи обстоятелството, че страните са се договорили, в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, неустойката да бъде изплащана на части, а не еднократно, и че всяка част от нея ще се плаща на падежите по договора, което не водело до превръщането й в лихва. Тази уговорка била изцяло в полза на ищеца, тъй като разпределяла задължението му във времето с падежни дати същите като за главница и лихва. Твърди, че при така формулираните клаузи и от съдържанието на договора ставало ясно, че още към момента на сключването му потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Това било постигнато с индивидуално уговорени параметри на договора, за които потребителят бил наясно предварително, като имал възможността да се откаже от договора без каквито и да било последици при сключването му, както и след това. Сочи, че неоснователни били и аргументите за нищожност поради липса на направена проверка на кредитоспособността на потребителя, тъй като такава проверка била извършена при отправяне на искането за отпускане на кредит от страна на кредитополучателя. Нещо повече, сочи че ЗПК предвижда единствено административнонаказателна отговорност за кредитодател, който не извършил такава проверка на кредитополучателите си. Последица от липсата й не можело да бъде нищожност на клауза, с която се уговаря неустойка. Твърди, че оспорената от ищеца неустойка била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент, да предостави на кредитора си поне едно от следните обезпечения – банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в договора условия. Процесният договор за потребителски кредит бил сключен изцяло по волята на ищеца, който е попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил подробна информация за желания от него кредитен продукт, под формата на стандартен европейски формуляр, и имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Дори да не могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на клаузата от договора, задължаваща го да предостави обезпечение по кредита, кредитополучателят разполагал с цели 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което получил още със стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от оспорената в настоящото дело неустойка, както и без никакви други отрицателни последици – заплащане на обезщетения или такси. Именно чрез възможността за отказ от договора се гарантирали в най-пълна степен правата на потребителя, в случай че последният реши, че бил сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия. Твърди, че в конкретния случай сроковете за отказ и обезпечение били еднакви и едновременно с това достатъчни, за да се направи преценка дали е налице възможност за предоставяне на обезпечение или е по-изгодно за кредитополучателя да се откаже от договора. Сочи, че в случая ищецът не се е възползвал от нито едно от договорно и законоустановените си права. Всъщност от фактическата обстановка на казуса и процесуалното поведение на ищеца ставало ясно, че потребителят изобщо не е имал намерение да предоставя обезпечение, 6 тъкмо обратното, с изтеглянето на кредита целял да се обогати неоснователно от кредитодателя си, като впоследствие заведе максимален брой неоснователни искове срещу своя кредитор. Очевидно било, че същият е договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение. Твърди, че в настоящия случай неустойката била уговорена за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение не при забавено изпълнение на потребителя, както и не било налице неравноправност по ЗЗП. Сочи, че всички доводи за нищожност на процесната клауза за неустойка, изложени в исковата молба, били неоснователни. Твърди, че клаузите на договора, включително оспорените, не били във вреда на потребителя, отговаряли на изискването за добросъвестност и не водели до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В случая не били налице нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като едновременно с това клаузите били уговорени индивидуално с потребителя, същите били ясно и точно описани, като давали на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към търговеца. Сочи, че тази яснота у ищеца била налице както преди сключване на договора, така и при подписването му. Твърди, че в стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити били посочени разходите по кредита, размера на договорната лихва, ГПР, както и размера на неустойката, уговорена впоследствие в договора за кредит. В погасителния план към договора били изчерпателно посочени компонентите на всяка една възможна вноска, както при предоставяне на обезпечение, така и в случай че такова не бъде дадено. Сочи, че в самия договор били посочени условията за предоставяне на обезпечение и сроковете за това, както и че лихвата и неустойката били фиксирани и ясно описани в договора, така че клаузите им нямали нужда от допълнително тълкуване с цел потребителят да разбере с какво и при какви условия се задължава. Сочат, че стойността на неустойката била посочена в общ конкретен размер чрез цифрова стойност, не в процент, предпоставките при които се дължи били точно и изчерпателно изброени, както и начинът на плащане – срок и размер на всяко едно отделно плащане до крайния падеж на договора. Твърди, че така кредитополучателят бил информиран за условията за ползване на продукта на търговеца предварително – да върне главницата и лихвата, да представи обезпечение, като имал право на избор какво да бъде то, в случай че не го направи, да плати и фиксирана неустойка в точен и индивидуално определен размер. Предвид това било изключено ищецът да не бил предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора за кредит, респективно да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП. Ето защо, всички твърдения за липса на информация за разходите по връщане на предоставения кредит били неоснователни, предвид факта, че клаузите на договора били съставени на ясен и разбираем език по смисъла на чл. 147 ЗЗП. Значението и последиците от обвързването с тях били недвусмислено посочени в договора, който съдържа и погасителен план на вноските за целия период на кредита. Сочат, че изложеното изключвало възможността потребителят да не бил предварително наясно с икономическите последици от сключването на договора за кредит, респективно да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП. Твърдят, че процесните клаузи напълно отговаряли 7 на изискванията на ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори, многобройната и приложима практика на СЕС, както и многобройната такава на националния съд по въпроса кога е налице действителност на клаузата, уговорена с потребител, а именно: да бъде индивидуално договорена и съставена по прозрачен начин. Изискването договорните клаузи да са изразени на ясен и разбираем език, следвало да се схваща като налагащо задължение не само договорните клаузи да са ясни и разбираеми за потребителя от граматическа гледна точка, но и в договора да е прозрачно изложен точният механизъм за отпускане и издължаване на заемната сума, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. Сочи, че на самостоятелно основание всички изложени твърдения за нищожност на договора и отделните му клаузи се оборват от факта, че през 2025 г. ищецът бил сключил общо четири договора, които съдържат уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. Твърди, че гореизложените факти водят и до явния извод, че е налице индивидуално договаряне и добросъвестност от страна на кредитора, тъй като през 2025 г. ищецът бил ползвал многократно един вид кредитен продукт, респективно многократно се бил запознавал с условията му, като по всеки отделен кредит бил получавал преддоговорна информация и сам бил избирал да се обвърже с клаузите за неустойка при безспорното знание за икономическите последици на тези уговорки. Сочи, че настоящият договор следвало да се тълкува в контекста на трайните отношения между страните, създадени на база четирите договора за кредит, които съдържат една и съща уговорка и предоставят идентични кредитни продукти при идентични условия. Това било необходимо, тъй като преценката за неравноправност на клаузи, сключени с потребител на първо място винаги започвали от въпроса налице ли е индивидуално договаряне на конкретното условие, а след това дали клаузите, с които се обвързва потребителят, му дават достатъчно ясна и точно информация, за да предвиди конкретните параметри на финансовите си задължения за целия период на обвързаността си с търговеца. Твърди, че в случая не би могла да е налице липса на индивидуално договаряне на процесните клаузи, както и липса на информираност с условията и последиците от тях, доколкото потребителят се бил запознавал с тях многократно и всеки път имал възможност да не се задължава с тях, но сам избирал да направи обратното. Още при сключване на първия договор потребителят бил информиран за условията за ползване на продукта предварително – да връща заемната сума при фиксирана лихва, да представи обезпечение в уговорения срок, като има право на избор какво да бъде то, а в случай че не го направи, да плати и неустойка в точен и индивидуално определен размер. Впоследствие и след еднократно задължаване с тези условия, потребителят отново избрал същите условия и повторно се задължил с тях, като това поведение било повтаряно до сключването на четири идентични договора. Сочат, че възразяват срещу искането по чл. 190 ГПК и за допускането на съдебно- счетоводна експертиза, която да отговаря на поставените от ищеца въпроси, като с исковата молба бил предявен единствено иск за установяване на нищожност. Спорните въпроси били изцяло правни и от изключителната компетентност на решаващия състав. За разрешаването им не било необходимо заключение 8 на вещо лице, а единственото относимо към предмета на спора доказателство бил договорът за кредит, който бил представен по делото. Възразяват срещу искането вещо лице да изчислява размера на законната лихва към датата на сключване на договора. Начинът на формирането й бил нормативно установен в Постановление № 426 от 18.12.2014 г. на Министерски съвет (ОЛП на БНБ плюс 10 процентни пункта), а размерът на ОЛП за всеки месец бил обявен на страницата на БНБ. Предвид това не било необходимо да бъде ангажирано вещо лице в тази връзка. 2. Правното основание на исковете е по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК във вр. с чл. 21 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В исковата молба се твърди, че ищецът Д. М. Н. е сключила договор за потребителски кредит № 563702 със „Сити Кеш“ ООД на 30.08.2021г. Страните се договорили за отпуснатия заем да бъде в размер на 800 лева, видът на вноската да е месечна, броят на погасителните вноски да е 1, като размерът на месечния лихвен процент не бил посочен. Твърди , че в чл.3.10 от договора е посочено, че заемателят заплаща допълнителна услуга „такса експресно разглеждане“ в размер на 170лв., като ищецът е погасила изцяло отпуснатия кредит. Ищецът счита, че процесният договор е нищожен на основание чл.11,ал.1, т.10 вр. с чл.22 от ЗПК , тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишния процент на разходите /ГПР/ по кредита. Счита, че в договора е посочен единствено като процент и липсват данни за формиране на неговото изчисляване. По подробно изложени в исковата молба основания за нищожност, както на договора сключен между страните относно основното правоотношение, а именно това, касаещо потребителския кредит, така и относно акцесорното правоотношение, а именно това касаещо такса за експресно разглеждане и посочените основания за нищожност като противоречие със закона, заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави, с отправеното искане до съда за защита, ищецът претендира да се обяви за нищожна клаузата по чл.3.10. от сключения договор за кредит от 30.08.2021г., като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи материалноправните изисквания на чл.19, ал.4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Моли за присъждане на основание чл.23 във вр.с чл.22 от ЗПК във вр. с чл.55, ал.1, предл.първо от ЗЗД сума в размер на 697.60 лева, представляваща недължимо платени суми по договор за паричен заем №563702, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане. В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват. По делото не се спори по обстоятелството , че между страните е сключен процесния договор с посочените в исковата молба параметри. От заключението на вещото лице по назначената ССчЕ се установява , че в посочения в договора ГПР от 63,31% включва само възнаградителната лихва, като застрахователната премия за застраховка „Злополука“ в размер на 40 лева не е включена в общия разход и е третирана като незадължителна . Ако същата бъде включена, ГПР възлиза на 70,23 %. По делото се установи , че на 14.01.2025г. страните сключват споразумение за консолидиране на плащания *****, с обща сума на плащанията по същия в размер на 9 1 828.46 лева и неустойка в размер на 1 167.04 лева за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. По сключеното споразумение кредитополучателя се задължава да извършва плащане месечно , съответно със всяка погасителна вноска и на сума в размер от 167 лева по споразумението /само първата вноска е от 156.50 лева/ , по погасителен план, договорен със споразумението. От заключението на вещото лице по назначената ССчЕ се установи, че ако тази сума бъде включена в ГПР, то той би бил 291,69%, който размер съдържа 22,5 пъти законната лихва, определена към 14.01.2025г.. По делото не е спорно сключването на процесния договор за кредит, характеристиката му на потребителски по смисъла на чл.9 от ЗПК, получаването от заемателя на сумата на кредита и поемането от него на задължение за връщане на посочените в договора суми. Ищецът по първоначалния иск следва да докаже фактическите основания, водещи до твърдяната от него нищожност на договора. Основателен е доводът, че при посочването на ГПР в договора е следвало да бъде включен и размерът на неустойката поради непредоставено обезпечение. Плащането на този разход от потребителя е разделено на месечни вноски, добавени към месечните вноски за погасяване на главницата по кредита още със сключването на договора. Съобразно разпоредбата на чл.71 от ЗЗД непредоставянето на обещани обезпечения /когато те са били реално очаквани от кредитора/ е основание да се иска изпълнение на цялото задължение преди срока. В случая кредиторът не е претендирал предсрочна изискуемост, а е начислил неустойка, чието плащане разсрочил заедно с периодичните вноски още при сключването на договора. Това, наред с краткия срок за предоставяне на обезпечение с обективно трудноизпълними условия и наред с обстоятелството, че кредитът е отпуснат преди предоставянето на обезпечение /при обезпечените кредити отпускането по правило следва предоставянето на обезпечение/ води до извод, че кредиторът не цели получаване на обезпечение, а имуществена облага, респ. извършване на допълнителен разход от страна на длъжника, пряко свързан с отпуснатия кредит, без кредиторът да престира нещо в замяна. Този разход е бил предварително известен на кредитора /включен в месечните вноски още със сключването на договора/, а не представлява разход при неизпълнение на предвидено в договора задължение за предоставяне на обезпечение по чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК. Оформянето му като неустойка за неизпълнение на договорно задължение цели единствено заобикаляне на забраната по чл.19, ал.4 ЗПК. Поради това неустойката по чл.11 от договора представлява разход по кредита съгласно определението на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, дадено в § 1, т. 1 ДР на ЗПК, респ. – следвало е да намери отражение в годишния процент на разходите. По делото е безспорно, че тази неустойка не е включена при изчисляването на ГПР по договора. Следователно с добавянето на този допълнителен разход годишният процент на разходите надхвърля посочения в договора – 63,31 %. Ирелевантно за преценка на обстоятелството коректно ли е посочен ГПР при сключването на договора е, дали впоследствие кредиторът е претендирал заплащането на начислената в погасителните вноски неустойка. По този начин по отношение на ГПР в договора е нарушено законовото изискване на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК с посочването на значително понисък размер от действителния. Посочването в договора за потребителски кредит на ГПР, 10 който не е формиран при спазването на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, всъщност значително по-нисък от действителния ГПР, създава заблуждение у потребителя за финансовата тежест на кредита. Това противоречи на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити; в нея е установен принципът за информираност на потребителя – следва да му бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за кредит, поради което договорът следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин, за да може потребителят да получи адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно своите задължения, преди да сключи договора за кредит. Неточното посочване на компоненти от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит /ГЛП или ГПР съгласно изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК/ има същата последица, както и непосочването им, т.е. води до недействителност на договора за потребителски кредит /Решение № 50013 от 5.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 1646/2022 г., II т. о., ТК/. По делото е установено неточното посочване на ГПР по кредита /предвид невключването в него на разходите за неустойката за непредоставено обезпечение/ и това обуславя недействителността на процесния договор за кредит по смисъла на чл.22 ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията н а чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен. Следователно предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен. При този изход от спора „Кредирект” ЕООД следва да заплати на ищеца разноски по делото за държавна такса от 119.82 лева , 250 лева – внесен депозит за вещо лице и 580.00 лева адвокатско възнаграждение. Воден от горното, съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА нищожността на сключения между О. С. М. с ЕГН ********** от с.********** и „Кредирект“ЕООД с ЕИК 207024290 със седалище и адрес на управление гр.София, бул.“Цариградско шосе“№115 Е, ет.5 Договор за потребителски кредит *****/14.01.2025г., поради противоречието му със закона. ОСЪЖДА „Кредирект“ЕООД с ЕИК 207024290 със седалище и адрес на управление гр.София, бул.“Цариградско шосе“№115 Е, ет.5 ДА ЗАПЛАТИ на О. С. М. с ЕГН ********** от с.********** разноски по делото за държавна такса от 119.82 лева , 250 лева – внесен депозит за вещо лице и 580.00 лева адвокатско възнаграждение. Решението подлежи на обжалване пред КОС в двуседмичен срок от връчването му на Съдия при Районен съд – Кърджали