Кредирект – гражданско дело № 20241720105956 по описа на Районен Съд – Перник, XIII-ти граждански състав

РЕШЕНИЕ № 1079 гр. Перник, 25.11.2025 г. В ИМЕТО НА НАРОДА РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав: Председател: Белла В. Стоименова при участието на секретаря Илиана Кр. И.ова като разгледа докладваното от Белла В. Стоименова Гражданско дело № 20241720105956 по описа за 2024 година Производството по делото е образувано по предявен от Г. И. Г., чрез адв. Б. Й., срещу „Кредирект“ ЕООД установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и по предявен от „Кредирект“ ЕООД насрещен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК, а в условията на евентуалност насрещен иск по чл. 23 ЗПК. В исковата молба се твърди, че между ищеца и ответника „Кредирект“ ЕООД е сключен от разстояние договор за потребителски кредит № *********/ ********* г. /договора/, въз основа на който дружеството предоставило на ищеца кредит в размер на 1600 лева, а последният се задължил да върне сумата на 12 погасителни вноски в срок до 11.03.2025 г., заедно с възнаградителна лихва в размер на 50 % (551,48 лева), при годишен процент на разходите 62.67 %. С чл. 6, ал. 1 от договора страните се споразумели същият да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорната главница и лихва или поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят определени условия. В чл. 18, ал. 1 от договора било предвидено, че ако кредитополучателят не предостави договореното в чл. 6 обезпечение в двудневен срок от сключването му или предоставеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в договора, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 2 024,52 лева. Според клаузата на чл. 18, ал. 3 неустойката представлявала отделно от главницата и лихвата вземане, което се дължи за неизпълнение на задължение по договора за потребителски кредит и на основание чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК същата не се включвала при изчисляване на годишния процент на разходите. В исковата молба са изложени съображения, че договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 22, вр. с чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10. Сочи се, че не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не е посочен действителния размер на ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключването му. В договора била посочено като обща сума за плащане – 2 151,48 1 лева, сбор от главницата по кредита от 1 600 лева и възнаградителната лихва в размер на 551,48 лева, но не била включена неустойката по чл. 18, ал. 1, надвишаваща по размер отпускания кредит – 2 024,52 лева. Според твърденията на ищеца неустойката, дължима поради непредставяне на обезпечение, следва да се включи в ГПР, тъй като същата реално представлява разход за кредитополучателя, произтича и е свързана пряко с договора за кредит. Ищецът сочи, че предвид предпоставките, при които неустойката става изискуема, тя има характер на възнаграждение и след изначално да бъде включен в ГПР. Поддържа, че при включването й в ГПР същият ще бъде в размер, надвишаващ максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Освен това ищецът посочва, че в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочване като абсолютна стойност на фиксирания лихвен процент по кредита – 50 % и годишния процент на разходите – 62.67 %, но липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР, доколкото не е конкретизирано кои компоненти са включени в него и как се формира същият като съответен процент. Последното според Г. И. Г. е нарушение на изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК и е самостоятелно основание за нищожност на договора за кредит. С оглед на тези съображения Г. И. Г. моли да бъде постановено решение, с което да бъде признато за установено по отношение на ответника „Кредирект“ ЕООД, че договор за потребителски кредит № *********/ ********* г. е нищожен на основание чл. 22, вр. с чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК. Претендира разноски в производството. В отговор ответникът „Кредирект“ ЕООД, чрез адв. Х. М. – САК, оспорва предявените искове. Изразява становище, че договорът за кредит не е недействителен, като твърди, че същият отговаря на изискванията на ЗПК. Сочи, че както в него, така и в стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно е посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира. Твърди, че ГПР по договора за кредит е под нормативно определения лимит на ГПР към датата на сключване на договора – 62.67 % и не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не е нарушена нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Според твърденията на ответното дружество неустойката поради непредставяне на обезпечение не следва да бъде включвана в ГПР, тъй като в последния се включват компонентите му към датата на сключване на договора, а задължението за неустойка било предвидено да възникне ако кредитополучателят не осигури обезпечение след сключването на договора за кредит. В отговора на исковата молба се сочи, че съгласно чл. 19, т. 2 от Директива 2008/ 48/ ЕО за целите на изчисляването на годишния процент на разходите се определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за кредит, а неустойката обслужва неизпълнението и нейната функция е да обезщети страната по сключения договор, като тя е дължима от потребителя за неспазване на конкретно задължение по договора. Изложено е още, че разходите, които се включват в ГПР са такива, с които кредитополучателят е бил наясно към датата на сключване на договора, като неустойката е индивидуално договорена между страните, а клаузата за заплащането й е напълно ясна и разбираема. Неустойката била уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на потребителя била разсрочена на вноски, които да изплати заедно със съответната част за главница и лихва на вяска падежна дата. Било конкретизирано и обстоятелството, че се дължи само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. С оглед на тези съображения ответникът твърди, че още към момента на сключването на договора за кредит потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Отделно поддържа, че кредитополучателят е имал възможност в четиринадесетдневен срок да се откаже от договора, което не е направил. В отговора на исковата молба е изложено също, че между „Кредирект“ ЕООД и Г. И. Г. са сключени общо четири договора за потребителски кредит при идентични условия, като при сключването на всеки следващ потребителят е бил наясно с условията за предоставяне на обезпечение и със задължението за заплащане на неустойка. Освен това ищецът се запознал неколкократно с условията по договора, като по всеки договор е получавал преддоговорна информация и е бил наясно с икономическите последици на уговорките за неустойка. Според ответника процесният договор за 2 потребителски кредит следва да се тълкува в контекста на трайните отношения между страните, създадени на базата на четирите договора за кредит, които съдържат една и съща уговорка и предоставят идентични кредитни продукти при едни и същи условия. Ответникът „Кредирект“ ЕООД, който е ищец по насрещната искова молба, твърди, че въз основа на процесния договор за потребителски кредит № *********/ ********* г. е предоставил на Г. И. Г. кредит в размер на 1600 лева. Сочи, че поради неизпълнение на задължението за връщане на заетата сума към насрещната искова молба прилага уведомление за обявяване на задълженията по кредита за предсрочно изискуеми. Поддържа, че Г. И. Г. му дължи главница в размер на 1600 лева, като уточнява, че последният е направил две плащания по кредита – на 30.05.2024 г. – 200 лева и на 08.07.2024 г. – 306 лева, но с тях са погасени други задължения по договора, а главницата е останала изцяло незаплатена. Поради това моли ответникът по насрещния иск да бъде осъден да му заплати сумата 1094 лева – частична претенция от общодължимата сума 1600 лева, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното й погасяване. При условията на евентуалност, ако със съдебното решение бъде признато за установено, че договорът за потребителски кредит е нищожен, „Кредирект“ ЕООД моли Г. И. Г. да бъде осъден да му върне на основание чл. 23 ЗПК сумата 1094 лева, представляваща непогасената чиста стойност на кредита, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното й погасяване. Претендира разноски. Ответникът по насрещните искове – Г. И. Г., оспорва същите. Моли да се приеме, че е заплатил по процесния договор за потребителски кредит сумите 506 лева, както и 501,58 лева, тоест общо 1007,58 лева, доколкото излага съображения, че от представените с отговора на исковата молба на „Кредирект“ ЕООД доказателства не може да се установи какви точно суми са погасени. Поради това счита, че непогасеният дълг възлиза на 592,42 лева. Съдът, като прецени доводите и възраженията на страните, намира следното от фактическа страна: Като безспорно между страните, обявено и с доклада по делото, е това, че между Г. И. Г. и „Кредирект“ ЕООД е сключен от разстояние договор за потребителски кредит № *********/ ********* г., както и че „Кредирект“ ЕООД е предоставило на Г. И. Г. договорения паричен кредит от 1600 лева. От приложения по делото договор за потребителски кредит № *********/ ********* г. е видно, че между страните е уговорено връщане на заемната сума на 12 погасителни вноски, всяка в размер на 348 лева, при уговорена възнаградителна в размер на 50% (551,48 лева) и годишен процент на разходите /ГПР/ от 62.67 %. В погасителния план са включени и вноски за неустойка: 3 вноски по 281,33 лв. и 9 вноски по 131,17 лв. или общо за сумата от 2024,52 лв. за целия период. Съгласно заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, която съдът кредитира като обективно, безпристрастно и компетентно изготвена, общата сума за плащане по договора възлиза на 4176,00 лева, като от длъжника са извършени две плащания общо в размер на 506 лева, от които 200,00 лв. с дата 30.05.2024 г. и 306,00 лв. с дата 08.07.2025 г. В чл. 6, ал. 1 от договора е предвидено предоставяне на обезпечение в срок до 2 дни от сключване на договора под формата на банкова гаранция или поръчителство от едно или две физически лица, отговарящи на определени условия. В случай на непредставяне на обезпечение в този срок е предвидено в чл. 18, ал . 1 от договора заплащане на неустойка от заемополучателя в размер на 2024,52 лв. Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена въз основа на представените по делото писмени доказателства и изготвената съдебно-счетоводна експертиза. При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи: Предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД за прогласяване 3 за нищожен, като противоречащ на разпоредбите на Закона за потребителския кредит /ЗПК/, договор за потребителски кредит е процесуално допустим, а разгледан по същество същият е основателен. Ответник по делото е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от Закона за кредитните институции /ЗКИ/, като дружеството има право да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановим средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният от тях договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, следователно приложение намират нормите на ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко от императивните изисквания води до настъпването на тази недействителност. Този порок обуславя изначалната недействителност на договора при неговото сключване, която, когато бъде установена, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвите и другите разходи. За да обоснове твърденията си за недействителност на договора, ищецът се позовава на противоречие със закона и по-конкретно на нарушение на нормата на чл. 22, вр. чл. 11, т. 10, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно ал. 1 на чл. 19 ЗПК ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в ал. 4 на същата правна норма е посочен неговият максимално допустим размер – пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Алинея 5 от чл. 19 от ЗПК регламентира по императивен начин, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. В § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е дадена дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ – това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Понятието „обща сума, дължима от потребителя“ е изяснено в § 1, т. 2 от ДР на ЗПК като „сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя“. Предвид изложеното, е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът. Целта на цитираните разпоредби е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В случая в договора е посочено, че ГПР е в размер на 62.67 %, но от съдържанието му не може да се направи извод по какъв начин е формиран ГПР. С посочването, че ГПР включва единствено възнаградителната лихва, която е в размер на 50 %, потребителят е въведен в заблуждение относно обстоятелството какви разходи са включени в разликата над 50% до 62,67%. В случая са посочени само абсолютни стойности на лихвения процент по кредита, ГПР на кредита и общата дължима сума по кредита, но не е описана методиката на формиране на ГПР. След като разходът е посочен при липса на яснота по начина, разписан в ЗПК, то очевидно кредитополучателят е въведен в заблуждение относно реално дължимата от него сума по кредита. От изложеното следва, че е налице нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Освен това в случая получаването на кредита се обуславя от задължително даване на обезпечение при определени условия. При непредоставяне на обезпечение се предвижда 4 неустойка, която представлява разход, който е следвало да се включи в ГПР и липсата му е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК /в този смисъл – Определение № 50685/ 30.09.2022 г. по гр.д. № 578/2022 г., III г.о. ВКС/. Следва да се има предвид, че уговорената в договора неустойка не е за неизпълнение на същинското задължение на длъжника по договора за кредит, а на допълнително задължение за обезпечаване при неизпълнение. Непредоставянето на обезпечение по договора не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемателя и риска по предоставянето на заем към датата на сключване на договора, с оглед индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Така уговорена неустойката противоречи на разпоредбата на чл. 33 ЗПК, тъй като на практика обезпечението, което кредиторът би получил при неизпълнение, би надхвърлило многократно максимално допустимия размер на обезщетението за забава, а именно законната лихва. Така неустойката става втора, скрита възнаградителна лихва, която в нарушение на чл. 19, ал. 1 ЗПК не е включена в ГПР. Освен това ако този разход за неустойка беше включен в ГПР, то изчислен неговият размер според вещото лице би бил в размер на 550,09%, което надхвърля многократно максимално допустимия размер, посочен в експертизата, изчислен към ********* г. /датата на сключване на договора/ от 68,95%, следователно налице е нарушение и на императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В практиката на СЕС /Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС/ е прието, че посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква „г“ от Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят е неравноправна по смисъла на чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. След като в общото задължение на ищеца се включва и задължението за плащане на неустойка, което макар да не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР, е включено в общия дълг към месечните вноски, този начин на оповестяван на ГПР се явява несъответен на изискванията на ЗПК /в нарушение на чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ГПК, чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК/. В тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК. С оглед изложеното, съдът приема, че процесният договор е недействителен на основание чл. 22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и следва да прогласи неговата нищожност. Според чл.23 ЗПК когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи. Ищецът по насрещния иск е признал факта, че е получил плащания от ответника по насрещния иск в размер на 506,00 лева, като този факт се установява и в допуснатата съдебно-счетоводна експертиза. Предвид извода за недействителност на договора за кредит, извършеното плащане следва да бъде отнесено за погасяване единствено на задължението за главница. Така ответникът по насрещния иск дължи връщане на заетата сума в размер на 1600,00 лв. и след приспадане на плащането й от 506,00 лв., то остатъкът по задължението й е в размер на 1094,00 лв. С оглед изложеното, предявеният насрещен иск за осъждане на Г. И. Г. да заплати на „Кредирект“ ЕООД сумата 1094,00 лв. – представляваща остатък от непогасената главница, предоставена по недействителен Договор за потребителски кредит от ********* г. е 5 основателен и следва да бъде уважен на основание чл. 23 ЗПК. Като последица от предявяване на иска следва да бъде уважено и искането за присъждане на законна лихва върху нея, считано от подаване на насрещната искова молба – 27.12.2024 г. до окончателното й плащане. По разноските: Предвид изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът по първоначалния иск следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените от него разноски по делото. Като доказано направени такива съдът намира следните разноски: 167,04 лв. за държавна такса и 300,00 лв. за внесен депозит за вещо лице. По отношение на претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 1050 лв., съдът намира следното: Съобразно разясненията, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съдебни разноски могат да бъдат присъдени по правилата на чл. 78 ГПК, само когато е доказано извършването им. Изтъкнато е, че когато е договорено между страните заплащане на адвокатското възнаграждение по банков път, плащането следва да бъде документално установено със съответните банкови документи. Видно от представения договор за правна защита и съдействие от 30.09.2024 г., между ищеца и неговия адвокат е договорено възнаграждение в размер на 600 лева, с основание „за образуване и водене на исково производство срещу „Кредирект“ ЕООД, ЕИК 207024290, във връзка с нищожни/неравноправни клаузи по Договор за потребителски кредит № ********* от ********* г.“, платимо по банков път /л.7 гръб/. Представено е платежно нареждане от 01.10.2024 г. за банков превод до посочената в договора банкова сметка на адв. Й. за сумата от 1050 лв., с основание, изписано на латиница „плащане“ и наредител Г. И. Г.. Така представеният банков документ за направено плащане до адв. Й. /л. 8 от делото/ удостоверява превод за сума, която е значително по-висока от договорената такава за адвокатско възнаграждение, като от посоченото основание „плащане“ не става ясно дали в тази сума не се включват и други, различни като основание суми, например за държавна такса, депозит за вещо лице и др. във връзка с воденото производство, още повече че впоследствие наредител по платежния документ за внесена държавна такса /л. 38/ и по този за внесен депозит за вещо лице /л. 97/ е именно адв. Й.. Поради това представеният документ следва да се разглежда като доказващ извършен разход за адвокатско възнаграждение само до размера на договореното такова между ищеца и адвоката. От изложеното следва, че са налице предпоставките за присъждане на разноски за адвокат в полза на ищеца в размер на 600 лева. Преценявайки действителната фактическа и правна сложност на делото, обема и сложността на извършената от пълномощника на ищеца работа, съдът намира, че възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответника е неоснователно по отношение на размера от 600 лева. Предвид гореизложеното, ответното дружество „Кредирект“ ЕООД следва да бъде осъдено да заплати на Г. И. Г. сумата 1067,04 лв., представляваща разноски за производството по главния иск. С оглед изхода на процеса по насрещния иск, ответникът по него дължи разноски на ищцовото дружество по представен списък по чл. 80 ГПК в размер на 480,00 лева за адвокатско възнаграждение и 50,00 лв. за платена държавна такса. По изложените съображения, Г. И. Г. следва да бъде осъден да заплати на „Кредирект“ ЕООД сумата 530,00 лв., представляваща разноски за производството по насрещния иск. Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК договор за потребителски кредит № *********/ ********* г., сключен между Г. И. Г., ЕГН ********** и „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК 207024290, представлявано от Н.П.П.. ОСЪЖДА на основание чл. 23 ЗПК Г. И. Г., ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК 207024290, представлявано от Н.П.П., сума в размер на 1094,00 лв. /хиляда деветдесет и четири лева/, остатък по главница по договор за потребителски кредит № *********/ ********* г., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 27.12.2024 г. до окончателното й плащане. ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК 207024290, представлявано от Н.П.П., ДА ЗАПЛАТИ на Г. И. Г., ЕГН ********** сума в размер на 1067,04 лв. /хиляда шестдесет и седем лева и 04 ст./ за разноски в производството. ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК Г. И. Г., ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК 207024290, представлявано от Н.П.П., сума в размер на 530 лв. /петстотин и тридесет лева/ за разноски в производството. РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Окръжен съд – Перник в двуседмичен срок от връчването му на страните. ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.