Сити кеш – Гражданско дело № 20254340100388, по описа на Районен съд – Троян, 4-ти състав

РЕШЕНИЕ № 57 гр. Троян, 27.03.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА РАЙОНЕН СЪД – ТРОЯН, IV-ТИ СЪСТАВ – ГРАЖДАНСКИ,

в публично заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав: Председател: Десислава Г. Ютерова при участието на секретаря Мария Хр. Станчева като разгледа докладваното от Десислава Г. Ютерова Гражданско дело № 20254340100388 по описа за 2025 година Настоящето дело е образувано по предявени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 19, ал. 4, чл. 22 от ЗПК от Ц. И. Т. от с. О., общ. Троян, чрез адв. Б. Й. от САК против „Сити Кеш” ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. “Славянска” № 29, ет. 7, представлявано от Николай Пенчев, за прогласяване недействителността на Договор за паричен заем № 1134908 от 26.08.2024, сключен между страните. Ищецът твърди, че между него, в качеството му на заемополучател и ответника „Сити кеш“ ООД, в качеството на заемодател, бил сключен на 26.08.2024 г. Договор за паричен заем № 1134908, по силата на който му е предоставен заем в размер на 2 000 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 50,00 %, годишен процент на разходите 63,02%. Излага също, че се задължил да върне заема на 12 погасителни вноски, от които пет в размер на 83,33 лева и седем в размер на 335,27 лева, срок на договора бил 26.09.2025 г., а общата сума за плащане: 2 763,54 лева. Съгласно чл. 5, ал. 1 и ал. 2, Т. се задължил в срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума, да предостави обезпечение, по начина и реда, и отговарящи на условията на чл. 33, ал. 1 на Общите условия: поръчител или банкова гаранция (поне едно от изброените). Съгласно чл. 11, ал. 1, при неизпълнение на договореното в чл. 5 заемателят дължи неустойка в размер на 2 420,46 лева. Т. твърди, че процесния договор за паричен заем № 1134908 от 26.08.2024 г. е недействителен. Твърди, че в конкретния случай не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 о т ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите (ГПР) и Общата сума, 1 дължима от потребителя, изчислена към момента на сключването на договора за кредит, като се посочват взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В процесния договор се съдържа ГПР, но няма подробна информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита. Ищеца намира, че ГПР в размер на 63,02 % не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, но той не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно – неустойката в размер на 2420,46 лева. Излага, че уговорките за неустойка във връзка с клаузата за неосигуряване на обезпечение от договора нямат друга цел освен създаването на привидно договорно основание за кредитора да начислява допълнително погасителна вноска към погасителния план по основния договор, т. е. последната разкрива характеристиките на скрито възнаграждение за ползване на заетата сума. Т. намира, че по посочения начин се заобикаля законът- чл. 33, ал. 1 от ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Моли съдът да уважи предявените искове. Претендира разноски. Ответникът „Сити кеш“ ООД е представил отговор по реда на чл. 131 от ГПК, с който оспорва исковите претенции, като твърди, че не е налице недействителност на процесния договор. Счита също така, че валидността на договора за кредит произтича от това, че основните му параметри – главница и лихва, са валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Отделно от това са покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и 20 и ал. 2 ЗПК. Намира, че с клаузата за неустойка не се заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а по отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ са спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Ответника счита, че вземането за неустойка по договора за непредоставяне на обезпечение не следва да се включва при изчисляване на размера на годишния процент на разходите. Намира, че неустойката не е нищожна и не излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Посочва, че неустойката е индивидуално договорена между страните като клаузата е напълно ясна и разбираема – такава би била дължима след сключване на договора и само в случай че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си от което следвало, че към момента на сключване на договора потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Навежда твърдения, че кредитополучателят е разполагал с 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора, без да е обвързан по никакъв начин от спорната неустойка. Излага, че страните са се съгласили, че при неизпълнение на същественото задължение на кредитополучателя за предоставяне на обезпечение той следва да заплати неустойка. Моли за отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски. В с. з. страните са редовно призовани, не изпращат представители. 2 Представине са писмени становища по същество. Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 12 о т ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна: Не се спори, че страните са били в облигационни правоотношения, възникнали от сключения между тях Договор за паричен заем № 1134908, приложен като доказателство, по силата на който на Т. е предоставен заем в размер на 2 000 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 50,00 % и годишен процент на разходите 63,02%. Съгласно договоринте клаузи, ищеца се задължил да върне заема на 12 погасителни вноски, от които пет в размер на 83,33 лева и седем в размер на 335,27 лева, срок на договора бил 26.09.2025 г., а общата сума за плащане: 2 763,54 лева. Сключеният между страните договор е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение а плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 от ЗПК . Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 о т ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Процесната неустойка е уредена в чл. 11, ал. 1 от договора. Съгласно чл. 5, ал. 1 от договора страните се споразумели, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от посочените по – долу обезпечения: банкова гаранция или поръчител. Съгласно чл. 6, ал. 1 с подписването на договора кредитополучателят декларира, че му е известно и се счита за уведомен, че в случай че не предостави договореното в чл. 11, ал. 1 обезпечение в тридневен срок от сключването му, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 2 420,46 лева с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в погасителен план, обективиран в Договор за кредит. Съгласно чл. 2 2 о т ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, когато липсва което и да е от императивните изисквания и води до настъпването на последиците по чл. 22 о т ЗПК – изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Съгласно чл. 2 3 о т ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщането само на чистата стойност на 3 кредита, но не и връщането на лихвата и други разходи. В конкретния случай не е спазено изискването на чл . 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите (ГПР) и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключването на договора за кредит, като се посочват взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Процесният договор съдържа формално ГПР, но няма подробна информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита. Записано е в чл. 3, ал. 1, т. 12 от договора, че общата сума за плащане е в размер на 2763,54 лева, което не отговаря на действителната общо дължима сума от потребителя, която е: 2763,54 лева плюс 2420,46 лева неустойка, или общо 5184 лева. Формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1 от ЗПК с посочения договорен ГПР в размер на 63.02 %, като този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, но той не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно – неустойката в размер на 2420,46 лева, която се начислява автоматично от заемателя и която следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК (в този смисъл е и решението на Съда на Европейския съюз от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд.) Годишният процент на разходите се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Следва по ясен и разбираем за потребителя начин в общата сума да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Нарушението е налице, тъй като в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочване като абсолютна стойност на фиксирания годишен лихвен процент по кредита в размер на 50. 0 0 % и годишен процент на разходите в размер на 63.02 % . Липсва обаче ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита (кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият като %). Липсата на конкретизация относно начина, по който е формиран посоченият ГПР в размер на 63.02%, което води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основните изисквания за сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл. 10, ал. 1 от ЗПК). При липсата на данни за наличие на други разходи по кредита, може да се направи извод, че единственият разход за потребителя е предвидената в договора възнаградителна лихва в размер на 50 % и при това положение не става ясно как е формиран ГПР в размер на 63.02 %. Неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл. 22 от ЗПК. В този смисъл клауза като уговорената от договора за паричен заем, според която се дължи неустойка в размер на 2420,46 лева (при отпуснат кредит в размер на 2000 лева) при неизпълнение на задължението за осигуряване в тридневен срок от датата на усвояване на заемната сума, на обезпечение чрез поръчителство на физическо лице, което отговаря на 4 определени условия, се намира в пряко противоречие с принципите на ЗПК. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не стори това, дългът му нараства. Клаузата за предоставяне на обезпечение е нищожна, тъй като с нея се предвижда обезщетение за неизпълнение на едно акцесорно задължение – непредставено обезпечение, от което пряко обаче не произлизат вреди. Косвено, вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка са, че вземането няма да бъде събрано. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Като клауза уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право /чл. 9 от ЗЗД/. С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 о т ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД /. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Разяснено е по-нататък, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка, произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения, като примерно са изброени следните критерии, които следва да се съобразят при преценката дали конкретна клауза за неустойка противоречи на добрите нрави: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението – съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди, като при конкретната преценка за нищожност на неустойката, могат да се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай. Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем, е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем. Неустойка за изпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано с претърпени вреди, е типичен пример за неустойка, която излиза извън 5 присъщите си функции (обезпечителна, обезщетителна и санкциояна) и цели само единствено постигане на неоснователно обогатяване. Налага се извод, че уговорките за неустойка във връзка с клаузата за неосигуряване на обезпечение от договора нямат друга цел освен създаването на привидно договорно основание за кредитора да начислява допълнително погасителна вноска към погасителния план по основния договор, т. е. последната разкрива характеристиките на скрито възнаграждение за ползване на заетата сума. Прехвърлянето на неблагоприятните последици от неизпълнението на това задължение на кредитора в патримониума на потребителя е в нарушение на чл. 21, ал. 1 от ЗПК, съгласно която всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон е, нищожна. Не на последно място, по посочения начин се заобикаля и законът – разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – непредставено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал.1 о т ЗПК. При особено кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този съдебната практика е константна. Отделно от това, следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичната месечна вноска. Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се предостави обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от ЗЗД при непосредствено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. При тези изводи съда намира, че процесния договор противоречи на закона и като такъв се явява недействителен. На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ще следва ответното дружество да заплати на ищеца сторените съдебно-деловодни разноски в размер на 207,36 лева /107,98 евро/ внесена държавна такса и 650 лева /338,49 евро/ – за заплатено адв. възнаграждение. В писмена молба „Сити кеш“ ООД е направило възражение да прекомерност на хонорара, което съда намира за неоснователно. Предвид цената на иска и сложността на казуса, настоящия състав намира, че така определеното и заплатено адв. възнаграждение е към минимума съгласно Наредба № 1 от 2004 г. Ето защо на Т. следва да бъдат присъдени сторените разноски в пълен размер. Предвид изложените съображения, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН Договор за паричен заем № 1134908 от 26.08.2024, сключен между Ц. И. Т., ЕГН **********, адрес: с. О., общ. Троян, ул. „И.П.“ № 169 и „Сити кеш” ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-он „Младост“, бул. „Цариградско шоке“ № 115Е, ет. 5, представлявано от Николай Пенчев, поради противоречие със закона. ОСЪЖДА „Сити кеш” ООД, ЕИК 202531869, р-он „Младост“, бул. „Цариградско шоке“ № 115Е, ет. 5, представлявано от Николай Пенчев да заплати на Ц. И. Т., ЕГН **********, адрес: с. О., общ. Троян, ул. „И.П.“ № 169 сумата 207,36 лева /107,98 – сто и седем евро и 98 цента/ – държавна такса, както и 650,00 лева /338,49 – триста тридесет и осем евро и 49 цента/ – заплатен адв. хонорар.

Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Ловешки окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.