Сити Кеш – Гражданско дело № 20264110100372, по описа на Районен съд – Велико Търново, XVII състав

РЕШЕНИЕ № 870 гр. Велико Търново, 22.06.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, XVII СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав: Председател: АННА ДИМОВА при участието на секретаря РАДОСТИНА ИВ. ЛЮБЕНОВА като разгледа докладваното от АННА ДИМОВА Гражданско дело № 20264110100372 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството по делото е образувано по искова молба на Р. А. Р., чрез адв. Б. Й. – САК, срещу „СИТИ КЕШ“ ООД – град София. Процесуалният представител на ищеца развива съображения, че на *** година между страните е сключен Договор за потребителски кредит № *** към искане № ***, по силата на който ответното дружество е предоставило кредит на ищеца в размер на 7 000.00 лева, която сума ищецът се е задължил да върне на 15 броя месечни погасителни вноски, при ГПР 47.983 %, фиксиран ГЛП – 40.00 %, с общо дължима сума в размер на 9 409.70 лева и срок за погасяване *** година. Посочва, че в чл. 5 от договора е предвидено предоставянето на обезпечение по кредита – поръчителство на едно или две физически, които отговарят на конкретни изисквания или издаването на банкова гаранция, издадена от лицензирана от БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, като избраното обезпечение следва да бъде предоставено в срок до 3 дни от сключването на договора за кредит, а при неизпълнение на задължението, предвидено в чл. 5 от договора, потребителят дължи неустойка в размер на 7 690.30 лева. Навежда доводи, че ищецът има качеството на потребител, както и че процесният договор, сключен между страните, е нищожен на 1 основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, във връзка с чл. 22, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Посочва, че неустойката по договора не е включена като разход в ГПР, което противоречи на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Посочва, че формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1 ЗПК с посочения договорен ГПР в размер на 47.98 % и този размер н е надвишава максималния по чл. 19, ал.4 ЗПК, но той не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно – неустойката в размер на 7 690.30 лева. Освен това кредиторът се е задоволил единствено с посочване като абсолютна стойност на фиксирания годишен лихвен процент по кредита в размер на 40.00 % и годишен процент на разходите в размер на 47.98 %, но липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита и кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият като %, което води до нарушение на изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК. На следващо място навежда доводи за нищожност на клаузата на за неустойка поради накърняване на добрите нрави. Направено е искане да бъде постановено решение, с което да бъде прогласен за недействителен Договора за потребителски кредит № *** към искане № *** от *** година, сключен между страните по делото на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, във връзка с чл. 22 ЗПК, във връзка с 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Претендира да бъдат присъдени направените от ищеца разноски по делото. В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба. Процесуалния представител на ответното дружество оспорва изцяло предявения иск. Посочва, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея, поради което дори да се приеме, че неустоечната клауза е нищожна, доколкото тя не е част от съществените параметри на договора за заем, не влече нищожност на целия договор. Твърди, че са спазени всички изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, като в договора за потребителски кредит и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно е посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Посочва, че при така формулираните клаузи и от съдържанието на договора става ясно, че още към момента на сключването му потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Навежда доводи, че оспорената неустойка е действителна, като кредитополучателят е разполагал с 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което е получил още със СЕФ. Твърди, че в случая не е налице и неравноправност по ЗЗП. Направено е искане предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира да бъдат присъдени направеното от ответника разноски по делото. Съдът, като взе предвид становищата на страните и представените по делото 2 доказателства, намира за установено от фактическа страна следното: Не е спорно между страните по делото, а и видно от приложените заверени копия на Договор за потребителски кредит № *** към искане № *** от *** година, ведно с приложение № 1 – погасителен план; Искане за сключване на договор № *** от *** година; Стандартен европейски формуляр от *** година /л. 9-12; 39-43/, между страните по делото е сключен договор за кредит, по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца заем в размер на 7 000.00 лева, като последният се е задължил да върне сумата в общ размер на 9 409.70 лева, т.е. уговорената между страните възнаградителна лихва е размер на 2 409.70 лева, в срок до *** година, когато е падежът на последната 15-та месечна погасителна вноска. Видно от съдържанието на договора между страните по договора е уговорен фиксиран лихвен процент размер на 40.00 %, а ГПР – в размер на 47.983 %. Съгласно чл. 5 от договора страните са уговорили, че договорът за кредит щ бъде обезпечен с поне едно от посочените подолу обезпечения – поръчителство на едно или две физически, които отговарят на конкретни изисквания или издаването на банкова гаранция, издадена от лицензирана от БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, като избраното обезпечение следва да бъде предоставено в срок до 3 дни от сключването на договора за кредит /чл. 5, ал. 2 от договора/ В чл. 11, ал. 1 от договора е предвидено, че при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в тридневен срок от сключването му или представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в договора за кредит, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 7 690.30 лева, която ще бъде заплащана разсрочено – съобразно посочения с Приложение № 1 към договора начин /ал. 2/. Няма спор между страните по делото, че отпуснатата в заем сума е усвоена от ищеца. При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи: Не е спорно по делото, а и от събраните писмени доказателства безспорно се установява наличието на валидно облигационно правоотношение между страните по сключен между тях Договор за потребителски кредит № *** от *** година, по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца заем в размер на 7 000.00 лева, като последният се е задължил да върне сумата, ведно с уговорената възнаградителна лихва в размер на 2 409.70 лева или общо сумата в размер на 9 409.70 лева в срок до 16.10.2026 година на 15 месечни погасителни вноски. Съгласно разпоредбата на чл. чл. 9, ал. 1 ЗПК договор за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави 3 на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, съответно – сключеният между страните по делото договор е именно такъв. ЗПК поставя редица изисквания за валидност на договора за потребителски кредит. Последният е формален, като предвидената форма за действителност /чл. 10, ал. 1 ЗПК/ е писмена форма на хартиен или друг траен носител. Същият следва да е изготвен на разбираем език и следва да има задължителното съдържание, предвидено в чл. 11 ЗПК. Ако договорът не отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, както и на ал. 2, и на чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК, съгласно разпоредба на чл. 22 ЗПК, то той е недействителен. Ето защо, част от задължителните елементи, чиято липса води до нищожност на договора, е годишния процент на разходите, който изразява общите разходи по него за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В тази връзка следва да бъде съобразено даденото в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК легално определение на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съгласно което това са всички разходи по кредита, вкл. лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, вкл. разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В този смисъл следва да се приеме, че в обхвата на ГПР следва да бъдат включени лихвени и извънлихвени разходи, които представляват дължима от кредитополучателя насрещна престация по договора, като ГПР следва да бъде посочен по ясен и разбираем начин за потребителя. В случая по делото страните не спорят, че неустойката, уговорена в чл. 11, ал. 1 от договора за кредит и предвидена при неизпълнение на задължението на кредитополучателят по чл. 5 за представяне на обезпечение по договора, не е включена като разход в ГПР. Основният спорен по делото въпрос е именно дали посочената неустойка следва да бъде включена в общия размер на разходите по кредита, както и дали при включването на това възнаграждение към ГПР не се надвишава законоустановения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимум. Настоящият съдебен състав приема, че уговорената в договора неустойка представлява разход по кредита, който е следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР, но ответникът изрично признава, че неустойката не е включена в ГПР. На първо място така уговорена неустойката, предвидена в чл. 11, ал. 1 от договора за потребителски кредит за неизпълнение на задължението по чл. 5 от договора е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, тъй като е уговорена 4 извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Въведените с договора изисквания за вида на обезпечението и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Уговорена по този начин претендираната сума не съставлява неустойка, а част от печалбата на кредитора, която е единствената цел за начисляването й. Клаузата за неустойка е и с неравноправен характер по смисъла на чл. 143 ал. 2 т. 5 ЗЗП, тъй като е необосновано висока. Размерът й е фиксиран отнапред и с оглед вторичния характер на задължението, което обезпечава – неизпълнение на задължение за обезпечаване на главното задължение по договора, чрез поръчители или банкова гаранция, безспорно създава значително неравновесие между търговеца и потребителя. Освен това уговорена по този начин неустойката е разход, свързан с предмета и управлението на договора. Противно на уговореното, учредяването на надлежно обезпечение следва да се вземе предвид към момента на сключване на договора и неизпълнението на това задължение да има за последица отказ от отпускане на заема, а не начисляване на допълнителни суми. Т. е. щом длъжникът не е в състояние да представи исканото обезпечение, кредиторът е разполагал с възможността да му откаже отпускането на заема, а не да санкционира липсата на обезпечение с неустойка. Освен това уговорената неустойка е свързана с договора за заем, респективно – последната не може да съществува самостоятелно и извън заемното правоотношение, поради което попада в предметния обхват на понятието „общи разходи по кредита на потребителя“ по смисъла на чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48, а оттам и в този на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на чл. 3, б. „и“ от същата директива, доколкото представлява сума, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита. В тази връзка съдът съобрази, че процесната „неустойка“, начислена за непредставяне на предвиденото в договора „обезпечение“ се явява допълнителна услуга, чието начисляване представлява условие за получаване на заетата сума и съставлява конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по процесния договор за потребителски кредит. В този смисъл неустойката е разход, свързан с предмета на договора за кредит, който разход е следвало да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите по кредита. Както бе посочено по-горе, не е спорно по делото, че този допълнителен разход по кредита не е включен при изчисляване на посочения в договора размер на ГПР, а включването му води до увеличаването на ГПР над допустимия размер, предвиден в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Ето защо, доколкото стойността на неустойката не е включена в ГПР по договора за потребителски кредит същият се явява неправилно посочен, което представлява нарушение не само на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, но и на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което води до прикриване на действителните разходи по кредита и съответно оскъпяването на същия. Този разход фактически става част от 5 кредита, макар и формално да не е включен в него, поради което реално го оскъпява, без същевременно да е калкулиран в ГПР по кредита. В случая по делото макар посоченият в договора за кредит процент на ГПР от 47.98 пункта, формално да не надхвърля петкратния размер на законната лихва, то с прибавянето на стойността на неустойката се стига до увеличаване на ГПР, което превишава максимално допустимата горна граница на ГПР, въведена в чл. 19, ал. 4 ЗПК, респективно – води до нищожност на клаузата за ГПР на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК. Доколкото обаче тази част от договора, относно определянето на ГПР, не може да бъде заместена по право от повелителните норми на закона, нито договорът за потребителски кредит би бил сключен, ако в него не е включена клаузата на чл. 11 от договора, то разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД в конкретния случай не може да намери приложение и нищожността на клаузата за ГПР, обуславя недействителността на целия договор. Предвид гореизложеното и с оглед даденото разрешение на въпроса с Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело С-714/22г., според което, когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48 разходи, разпоредбите на чл. 10, §2, б. „ж“ и чл. 23 от тази директива следва да се тълкуват в смисъл, че този договор се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на потребителя само на предоставената в заем главница. В съответствие с това тълкуване е и разпоредбата на чл. 22 ЗПК, съгласно която при неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК във връзка с ГПР, договорът за потребителски кредит е недействителен, поради което и съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва и други разходи по кредита. Предвид всичко изложено по-горе настоящият съдебен състав приема, че предявеният по делото иск за нищожност на процесния договор за потребителски кредит, поради противоречието му със закона, поради нарушаване на повелителните норми на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и на чл. 19, ал. 4, във връзка с ал. 5 ЗПК, се явява основателен и следва да бъде уважен. При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Сити Кеш“ ООД – град София следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените от него разноски по делото в размер общо на 717.72 евро, от която сумата в размер на 349.72 евро – внесена държавна такса и сумата в размер на 638 евро – заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Великотърновският районен съд

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА за нищожен Договор за потребителски кредит № ***, към искане № *** от *** година, сключен между „Сити Кеш“ ООД и Р. А. Р. поради противоречието му със закона, по предявен от Р. А. Р. от град ***, с ЕГН ********** срещу „СИТИ КЕШ“ ООД, със седалище и адрес на управление град ***, с ЕИК 202531869 иск с правно основание чл. 22, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, във връзка с чл. 26, ал. 1, пред. 1 ЗЗД.

ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, със седалище и адрес на управление град ***, с ЕИК 202531869 ДА ЗАПЛАТИ на Р. А. Р. от град ***, с ЕГН ********** сумата в размер на 717.72 евро /седемстотин и седемнадесет евро и седемдесет и два евроцента/, представляваща направените от него разноски по делото за заплатени държавна такса и адвокатско възнаграждение. Препис от решението да се връчи на страните по делото. Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Велико Търново в двуседмичен срок от връчването му на страните.