Сити кеш – Гражданско дело № 2025111014946, по описа на Софийски Районен съд, 50–ти състав

РЕШЕНИЕ № 11447 гр. София, 11.06.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав: Председател: ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско дело № 20251110149461 по описа за 2025 година Предявен е установителен иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК от Н. Х. Х. срещу „С.к.“ ООД за прогласяване нищожност на Договор за паричен заем №*********/24.11.2020 г.; и осъдителен иск по чл. 55, ал.1, пр. I от ЗЗД за заплащане на сумата 826,25 евро/1616,00 лева – платена при липса на основание по Договор за паричен заем №*********/24.11.2020 г. В искова молба са изложени фактически твърдения, че Н. Х. Х., като потребител-кредитополучател, и „С.к.“ ООД са сключили договора за потребителски кредит за заемна сума 1000 лв., при ГПР 48,40 %, с уговорка по т.6.1 от договора в срок от три дни, считано от усвояване на средствата потребителят да предостави обезпечение при условията на чл. 33, ал.1 от ОУ, а според т. 6.2 – при неизпълнение дължи неустойка от 1341,72 лв. Ищецът поддържа, че договорът за кредит е недействителен, на осн. чл.11, ал.1, т. 10 от ГПК с довод, че вземането по т. 6.2 покрива понятието „общ разход по кредита“, но не е включено в обявения ГПР. Ищецът претендира сумата 826,25 евро/1616 лв., платена без основание, доколкото не дължал всичко над чистата стойност на кредита. Ответникът оспорва исковете с доводи, че са покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 от ЗПК, както и с тези на ЗПФУР, по реда на който е сключен процесния договор; нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея; кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора, а неустойката е проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай била уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора; неустойката не е включена в ГПР и няма основание да бъде включена – неустойката е индивидуално договорена между страните, като клаузата е напълно ясна и разбираема, би била дължима 1 след сключване на договора и само в случай че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си; клаузата за неустойка не противоречи на добрите нрави; по осъдителната претенция сочи, че ищецът следва да докаже при условията на пълно и главно доказване фактът на плащане на сумата. Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235, ал. 2 от ГПК, по свое убеждение намира за установено от фактическа и правна страна следното: На основание чл. 146, ал. 1, т.3-4 от ГПК, прието е за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между Н. Х. Х. и „С.к.“ ООД е сключен Договор за паричен заем №*********/24.11.2020 г.; в ГПР не е включена стойността на неустойката по т.6.2; аритметично, ако сумата за неустойка се включи в ГПР, то същият ще надвиши 50 %. От предметното съдържание на договора за кредит се изяснява, че е сключен по реда на ЗПФУР, по силата на който „С.к.“ ООД се задължило да предостави на ответника потребителски кредит в размер на 1000 лв., а последният да върне заемната сума, ведно с договорна лихва, на 12 месечни вноски, съгласно погасителен план, с дата на първо плащане 25.12.2020 г. и дата на последно плащане 25.11.2021 г., при фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) в размер на 40,05 %, годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 48,40 %, като общата сума, която кредитополучателят следва заплати на кредитора, е в размер на 1274,28 лв. Посочен е погасителен план, съдържащ падеж и начин на формиране на погасителната вноска, включваща отделните компоненти главница и договорна лихва, и отделно – неустойка по т. 6.1 в размер на 1341,72 лв., като в последния случай общо дължимата сума е 2616,00 лв. Според клаузата на т. 6.1 от договора, заемателят се задължава в срок от три дни, считано от усвояването на заема, да предостави поне едно от изброените обезпечения, по начина и реда, съгласно чл. 33, ал.1 от ОУ – поръчител или банкова гаранция. При неизпълнение и на осн. т.6.2 заемателят дължи на заемодателя неустойка – сумата 1341,72 лв., която се начислява автоматично от заемодателя, за което с подписване на договора заемателят се счита за уведомен, както и че заплащането й се разсрочва, съгласно погасителния план. Не се спори, че сумата по договора за заем е получена от ищеца. Сключеният договор по своята правна същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Не се твърди сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, и следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите. Ето защо договорът се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, респ. забраната за неравноправни клаузи за наличието, на които съдът следи служебно. На основание чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от с.з., договорът за потребителски кредит е недействителен. Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът трябва да съдържа, а по арг. от чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, клауза – ясна и разбираема за приложимия годишен 2 процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 16 от ЗПК, задължение на кредитора е преди да предостави заемните средства да извърши за своя сметка оценка на кредитоспособността на потребителя. Съдът намира, че уговорената неустойка произтича от неравноправна, съгласно чл. 143 от ЗЗП, поради което и нищожна клауза, вкл. на осн. чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Уговорката е във вреда на потребителя; не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Това е така, тъй като кредиторът прехвърля своята отговорност за дължимата професионална грижа по чл. 16 от ЗПК на потребителя. Неустойката обезпечава не изпълнението на длъжника, а преддоговорно задължение на кредитора за правилната преценка за кредитиране, и реално не обезщетява вреди от противоправно и виновно поведение на длъжника. Поради това се касае за прикрита възнаградителна лихва, доколкото се увеличава цената за ползване на заемните средства. Потребителят е задължен в необосновано кратък срок да осигури обезпечение, което да отговаря на многобройни условия, изпълнението на които икономическите и социални фактори изискват време и съдействие от държавни и частни организации, което прави обективно невъзможно спазването му. Неустойката е в размер необосновано висок, с оглед стойността на главницата по договора, поради което противоречи на чл. 143, т. 5 от ЗЗП. Клаузата е част от типизиран и предварително изготвен текст, при което и на основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП като неравноправна е недействителна. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка уговорка в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на с.з. е нищожна. Съобразно правилото на чл. 20 от ЗЗД, при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват, във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. На тълкуване подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие. Целта е да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите и да не се подменя формираната и обективирана в договора. За това съдът не е властен да допълва или изменя волята на страните, особено що се касае за основен елемент от съдържанието на договора. Основните престации по договора за кредит се състоят в това, че кредитодателят се задължава основно да предостави на разположение на кредитополучателя определена парична сума, а последният от своя страна основно се задължава да възстанови същата, поначало с лихви. По арг. § 1, т. 1 отДР на ЗПК, общи разходи по кредита за потребителя обхваща всички разходи, включително лихви, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните такси. Съгласно тази разпоредба посочените разходи включват и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, ако сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. Дали действително става въпрос за допълнителни услуги, а не за конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит, е въпрос на конкретен анализ и преценка на условията по повод и при които е сключен договора за кредит. Според Решение от 21.03.2024 г. по д. № 3 C‑714/22 на СЕС, проверката не може да се основе единствено на обстоятелството, че допълнителните услуги са били поискани свободно при сключването на този договор; а да се вземе предвид всички разпоредби на договора за кредит и неговите общи условия, както и правния контекст и фактическите обстоятелства, в които се вписва този договор, за да установи дали сключването му е обусловено от закупуването на съответните допълнителни услуги, или е станало задължително по силата на тези разпоредби и общи условия, или при предлаганите условия, и дали в действителност с договорна конструкция не се цели възнаграждението за заетата сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора посредством уговорки относно тези допълнителни услуги, така че то да не се съдържа изцяло в посочения договор и следователно да не попада в обхвата нито на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, нито на понятието „ГПР“; и по този начин да се заобиколи закона – чл.19,ал.5 от ЗПК. Прието е, ако в договора за потребителски кредит не е посочен ГПР, в контекста на българското законодателство – включващ всички предвидени разходи по § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, договорът се счита за освободен от лихви и разноски, съответно води до неговата нищожност и връщане от страна на потребителя само на предоставената в заем главница, на основание чл. 22, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В конкретния случай съдът приема, че кредитният продукт е предоставен при предварително изготвен договор, с бланково съдържание, без реален избор за потребителя относно уговорката за неустойка и това ясно проличава от чл. 6.1. от договора, с която клауза се дава бланкетно и формално „избор“ на потребителя какво да е обезпечението по договора. Това се потвърждава от обстоятелството, че неустойката към датата на сключване на договора се счита за част от дълга на длъжника, като включена в погасителната вноска, и че независимо от упражнения избор дължи неустойка при неизпълнение. Уговорената в договора престация на потребителя, чието основание е с цел да получи или да продължи да ползва заемните средства, и предвид обстоятелствата при които се начислява, следва да се приеме, че наречена „неустойка“, касае плащане на скрито възнаграждение на кредитора за времето, през което е лишен от паричния си ресурс. Стойността на горепосочената неустойка не е обявена в годишния процент на разходите и той съществено се различава от действителния. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което влече нищожност на целия договор на осн. чл. 22 от ЗПК. Предявеният иск по чл. 26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК е основателен. Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. При това условие ищецът твърди, че платил без основание сумата 826,25 евро/1616,00 лева. За да възникне правото на парично вземане по иск по чл. 55, ал. 1, пр. I от ЗЗД необходимо е да се установи, че 1/процесната сума е излязла от патримониума на ищеца; 2/тя е постъпила в имуществения комплекс на ответника; и 3/това разместване на блага от имуществото на ищеца в патримониума на ответника е без правно основание/ не е бил налице годен юридически факт/. В доказателствена тежест на ищеца е да установи първите две предпоставки. В случай, че бъдат доказани, ответникът следва да установи, 4 че за него съществува правно основание да задържи полученото; евентуално, че го е върнал, за което е указано, че не сочи доказателства. Не съществува процесуална забрана за ищеца как да установи правнорелевантния факт на плащането, поради което съдът е уважил доказателственото искане по чл. 190 от ГПК и задължил ответното дружество, в едноседмичен срок от съобщаването, да представи намиращия се в него документ – извлечение от счетоводните книги по Договор за паричен заем №*********/24.11.2020 г., от което да е видно кога и какви суми ищецът е заплащал. Ответникът е предупреден за неблагоприятните правни последици при бездействие, а именно съдът може да приеме за доказани твърденията на ищеца, на осн. чл. 161 от ГПК. В хода на съдебното дирене ответникът не представи извлечение от счетоводните книги и не посочи основателна причина да не изпълни, а вместо това заявява отказ да представи документа с довод, че се размества доказателствената тежест в процеса. Съдът не споделя тази теза, доколкото следва да се разграничи тежест на доказване на всяка страна по установяване на фактите относими за спорното материално право, в т.ч. процесуалните възможности за това, и конкретното процесуално задължение на страната да представи документ по делото при условията на чл. 190 от ГПК. В контекста на процесуалното поведение на ответника, че не оспорва, че е сключил договора за кредит, и необосновано и неоснователно отказва да представи документ в негово държане, съдът приема, че са налице предпоставките по чл. 161, вр. чл. 190 от ГПК и счита за доказано, че потребителят е заплатил над чистата стойност по кредита сумата, предмет на осъдителния иск. Ето защо претенцията е изцяло основателна. При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ищецът има право на съдебни разноски за платените държавна такса -58,61 евро, и 286,32 евро – адвокатско възнаграждение. Ответникът навежда възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК. Съдът, като взе предвид защитавания материален интерес (цената на установителния иск е стойността на предоставените заемни средства, на осн. чл. 69, ал. 1, т. 4, пр. 1 от ГПК, вж. и Определение №1367/05.05.2025 г. по т.д. №763/2025 г. по описа на ВКС, I т.о.), ниската фактическа и правна сложност на спора с оглед ненуждаещите се от доказване обстоятелства, без явяване в открито съдебно заседание, и очакваните процесуални действия, които е било необходимо адвокатът да извърши; в т.ч правната помощ не е по самостоятелно възникнали облигационни правоотношения по сключени с ответника договори за потребителски кредит и съображенията на ищеца в подкрепа иска за нищожност и осъдителният иск са идентични, приема, че необходима и разумна разноска е сумата 240 евро, или ответникът дължи общо 298,61 евро. Мотивиран от изложеното, съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА нищожност по предявения от Н. Х. Х., с ЕГН:**********, срещу „С.к.“ ООД, с ЕИК:*********, иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр.чл. 22 от ЗПК, на Договор за паричен заем №*********/24.11.2020 г. ОСЪЖДА „С.к.“ ООД, с ЕИК:*********, да заплати на Н. Х. Х., с ЕГН:**********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. I от ЗЗД, вр. чл. 23 от ЗПК, сумата от 826,25 евро (1616,00 лв.) като платена без основание – нищожен Договор за паричен заем №*********/24.11.2020 г.

ОСЪЖДА „С.к.“ ООД, с ЕИК:*********, да заплати на Н. Х. Х., с ЕГН:**********, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 298,61 евро – съдебни разноски. Присъдените суми могат да бъдат заплатени от „С.к.“ ООД на Н. Х. Х. по банкова сметка №IBAN:***********. Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчването на страните. Препис от решението да се връчи на страните.