Аксес Файнанс (Бяла карта) – Гражданско дело № 20251110141803, по описа на Софийски Районен съд, 88-ми състав

 

РЕШЕНИЕ № 10104 гр. София, 27.05.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 88 СЪСТАВ,

в публично заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав: Председател: ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА ПЕТКОВА при участието на секретаря БОЖИДАРА П. КУБАДИНОВА като разгледа докладваното от ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА ПЕТКОВА Гражданско дело № 20251110141803 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 235 ГПК. Делото е образувано по искова молба, предявена от И. Ж. Р., представлявана от адв. Б. Й., срещу “Аксес Файнанс” АД, с която е предявен установителен иск за признаване на установено спрямо ответника, че договор за кредит „Бяла Карта” от 05.09.2023 г. с платежна карта № ********, сключен между страните, е недействителен поради противоречието му със закона. В исковата молба се твърди, че на 05.09.2023 г. между И. Ж. Р. в качеството й на кредитополучател и “Аксес Файнанс” АД в качеството му на кредитодател бил сключен договор за кредит “Бяла Карта” по виртуална платежна карта № ********, представляващ револвиращ потребителски кредит. Договорените условия били максимален кредитен лимит 600 лв., фиксиран годишен лихвен процент /ГЛП/ – 43, 2 %, годишен процент на разходите /ГПР/ – 46, 18 %. Посочено е, че съгласно чл. 7, ал. 1 от договора усвоеният размер на кредита е сборът от всички транзакции, извършени от картата, а ако се надвиши разполагаемият кредитен лимит, същият автоматично се увеличава. Съгласно чл. 15 от сключването на договора в срок от 5 дни от активиране на картата кредитополучателят следва да представи обезпечение банкова гаранция с бенефициер или едно физическо лице, поръчител, което да отговаря на предвидени в договора условия. В случай, че кредитополучтелят не предостави исканото обезпечение дължи неустойка в размер на 10% от усвоения и непогасен размер на кредитния лимит към последното число на предходния месец съгласно чл. 20 от договора. Между страните автоматично била договорена и застраховка по реда на чл. 26 от договора, независимо, че същата представлявала допълнителна услуга. Според ищеца договорът противоречи н закона, защото не съдържа действителния ГПР, а именно невключва неустойката, застрахователната премия. За длъжника въобще не става ясно колко точно ще е оскъпяването по кредита му, което според ищеца представлява заблуждаваща търговска практика. 1 В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от „АКСЕС ФАЙНАНС“ АД, подаден чрез И. Н. – пълномощник, в който искът се оспорва като несонователен. Не оспорва сключването на договора за паричен заем № ********. Твърди се, че вземането по договора е прехвърлено на „Агенция за контрол на просрочени задължения, поради което и ответникът не притежава материалноправна легитимация по спора, поради което и намира искът за недопустим. Оспорва доводите на ищеца по същество и счита предявеният иск за неоснователен. Сочи, че договорът отговаря на изискванията на закона, а посоченият ГПР съдържа всички разходи по кредита към момента на сключване на договора. Застрахователната премия не е следвало да бъде включвана в ГПР, тъй като застраховката представлява допълнителна услуга, предоставена по желание на кредитополучателят. Същият е имал възможността да се запознае с договора и СЕФ и да направи обоснован извод дали да го сключи. Предвидената неустойка отговаря на изискванията на закона и на дейността на кредитодателя по достъпно кредитиране. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира за установено от фактическа и правна страна следното: С оглед релевираните в отговора на исковата молба възражения за недопустимост на предявените искове поради липса на материална легитимация и задължението на съда служебно да следи за наличието на процесуалните предпоставки, обуславящи съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, настоящият състав намира за необходимо да изложи мотиви досежно допустимостта на настоящото производство. Действително от представените с отговора на исковата молба писмени доказателства се установява, че по силата на Рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 11.11.2016г. „Аксес Файнанс“ ООД е прехвърлило на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД вземанията си срещу И. Ж. Р., произтичащи от Договор за кредит „Бяла карта“ с платежна карта № ******** от 05.09.2023г. Както е видно от разпоредбата на чл. 99, ал. 1 ЗЗД, предмет на договора за цесия е вземането на цедента към длъжника, като от момента на прехвърлянето цесионерът придобива въпросното притезание и придобива качеството на частен правоприемник. Цесионерът не придобива качеството страна в договорното правоотношение, нито е носител на задълженията по същото, независимо че придобива вземането с всичките му предимства и недостатъци, поради което и длъжникът не се лишава от правата, които има към цедента. Едно от правните средства за защита, с които длъжникът разполага, е възражението за недействителност на договора, което е допустимо да релевира срещу цедента – арг. от чл. 103, ал. 3 ЗЗД /в този смисъл Решение № 114 от 10.10.2019г. по т.д. № 2704/2018г. на ВКС, II т.о., Решение № 127 от 30.07.2018г. по т.д. № 1103/2017г. на ВКС, II т.о./. В това отношение, цедентът се явява пасивно процесуално легитимиран да отговаря по предявения от длъжника установителен иск за прогласяване на нищожността на договорната връзка. От заявените в исковата молба фактически твърдения се налага извод, че съдът е сезиран с главен установителен иск за прогласяване нищожността на Договор за кредит „Бяла карта“ с платежна карта № ******** от 05.09.2023г., който намира правната си квалификация си в чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 10, ал. 1 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Основателността на предявената искова претенция е обусловена от установяването в условията на пълно и главно доказване от ищеца на фактите, на които основава своите възражения за нищожност на договора. Съобразно общото правило на чл. 154 ГПК в тежест на ответника е да установи фактите, на които основава своите възражения, както и че 2 сключеният договор е валиден. Не е спорно между страните, а и от събраните писмени доказателства се установява, че на 05.09.2023 г. между „Аксес Файнанс“ АД и И. Ж. Р. е сключен Договор за кредит „Бяла карта“ с платежна карта № ******** от 05.09.2023г., по силата на който на ищцата е отпуснат револвиращ кредит в размер на 600 лева при фиксиран годишен лихвен процент /ГЛП/ – 43,2 % и годишен процент на разходите /ГПР/ – 46,18 %. По силата на чл. 2, ал. 1 и ал. 2 за усвояването на разрешения кредитен лимит ответното дружество издава на кредитополучателя платежна карта № ********. Съобразно чл. 3, ал. 1 общото задължение на кредитополучателя към всеки един момент от действието на договора включва цялата усвоена и непогасена главница, начислената върху нея и непогасена договорна лихва, неустойки за неизпълнение на договорни задължения, лихва за събиране на просрочени задължения, и застрахователна премия съгласно раздел IX от договора, в случай че е сключена. С чл. 15, ал. 1 е предвидено задължение за кредитополучателя да представи в 5- дневен срок, считано от датата на активиране на платежния инструмент, обезпечение под формата на банкова гаранция или поръчителство, отговарящо на описаните в т. 1 и т. 2 изисквания. При несвоевременно изпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е дължима неустойка в размер на 10 % от усвоения и непогасен размер на кредитния лимит, която се начислява на 6-то число всеки месец до момента на предоставянето на исканото обезпечение. В чл. 26, ал. 1 е предвидена незадължителна доброволна услуга по застраховане, като се възлага на кредитодателя да заплаща всеки месец вместо кредитополучателя дължимата застрахователна премия, а кредитодателят ще я начислява като задължение по кредита за предходния месец до всяко 3-то число на следващия месец. Дължимата премия се отразява като усвоена главница от предоставения кредитен лимит. Страните не спорят и досежно факта, че отбелязаният в договора ГПР не включва застрахователната премия и неустойката. В това отношение, правният спор се концентрира относно валидността на облигационното правоотношение. От съвкупния анализ на събраните доказателства се установява, че кредитополучателят е физическо лице, по отношение на което не се твърди, а и не са налице данни същото да е действало в рамките на своята професионална или търговска дейност. При това положение, договорната връзка между страните попада в приложеното поле на ЗПК и по отношение на нея са приложими не само специалните изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя, регламентирана в ЗЗП относно неравноправните клаузи в потребителските договори. С разпоредбата на чл. 11 ЗПК е регламентирано задължителното съдържание на договора за потребителски кредит, като по аргумент от чл. 22 ЗПК неспазването на изискванията по чл. 11, т. 7-12 ЗПК се санкционира с нищожност на договора, доколкото последните са призвани да обезпечат информираността и правото на свободен избор на стоки и услуги от потребителя. Като твърдян порок на процесното съглашение е посочен неспазването на изискванията, регламентирани с чл. 11 ЗПК, в частност на реквизита относно годишния 3 процент на разходите. По силата на чл. 10, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. От данните по делото може да се изведе обоснован извод, че в процесната сделка не е посочен по ясен и еднозначен начин годишният процент на разходите по кредита, тъй като липсват сведения относно начина на формиране на посочения процент на разходите, алгоритъма за изчисляване, както и какви компоненти са включени в тази величина. В раздел III от СЕФ е отбелязан стойностният израз на ГПР – 46,18 %, при който са взети предвид следните допускания: че потребителят ще изпълнява своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора, че пълният размер на кредита е усвоен незабавно, както и че лихвата и другите разходи се начисляват съобразно тези усвоявания и погасявания на главницата. При договорите за револвиращ кредит сумата в рамките на договорения кредитен лимит се ползва многократно, като липсват отнапред установени в конкретен размер и падеж дължими вноски, чието плащане да е разсрочено на части. Това се дължи на обстоятелството, че няма как априори да е известно дали и каква част от разрешените средства ще бъдат усвоени, кога и каква част ще се връща. Тези особености на договора за револвиращ кредит обаче не освобождават кредитодателя от задължението ясно и разбираемо да посочи компонентите, които формират ГПР, което в случая не е направено. Посочен е ГЛП по кредита, който е фиксиран, но не се изяснява как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Същевременно, двете стойности са различни, от което се налага извод, че в ГПР са включени и други суми извън ГЛП, които не са посочени. Следва да се посочи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПКр и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и по-горе, остават неизвестни и на практика, така се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на кредитния продукт. Действително, двете величини са с различни математически измерения, но винаги възнаградителната лихва следва да бъде включена при формирането на ГПР. В този порядък неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, то следва ясно да посочи какво точно е включено в тях. Този пропуск сериозно препятства реалната преценка на потребителя за размера на разходите и общата сума, която подлежи на връщане. Разбираемото и ясното посочване на ГПР с описание за инкорпорираните в него компоненти е от особено същество значение за интересите на потребителите, тъй като чрез регламентацията му се цели да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора, за да се ориентира потребителя при избор на финансов продукт и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Тази 4 цел няма как да бъде постигната, когато бъде отбелязано само стойностното изражение на годишните разходи, доколкото липсва прозрачност какви разходи са включени в кредита. В този смисъл е и съдебната практика на Съда на Европейския съюз, обективирана в Решение от 20.09.2018г. по д. С-448/ 2017г., според която при посочване само на математическата формула на ГПР, без да са предоставени необходимите за изчисляването данни, следва да се приравни на непосочване на ГПР, тъй като не може да се счете, че потребителят е достатъчно информиран с условията по изпълнението на бъдещия договор, като в разглеждания случай дори и формулата не е отбелязана. Настоящият състав намира, че освен неразбираем и неясен, вписаният ГПР не отговаря на действителния такъв. Съгласно § 1, т. 1 ДР на ЗПК, „общ разход по кредита на потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. В този смисъл е и Директива 87/102/ЕИО на Съвета. Изначалното включване на клаузата за неустойка в размера на общото задължение на основание чл. 3, ал. 3 и нейното ежемесечно начисляване съобразно чл. 20, ал. 1 е индиция, че същата е призвана да бъде средство за генериране на допълнителни разноски за сметка на потребителя, чийто размер е известен на кредитодателя към момента на сключването на договора. Аргумент в тази насока може да бъде изведен и от клаузата на чл. 15, ал. 1 от процесната сделка, в която са уговорени множество ограничения и конкретно определени изисквания относно обезпечението, както и изключително краткия срок, в който следва да бъде предоставено, които правят задължението изключително трудно изпълнимо. От изложеното се налага извод, че осигуряването на обезпечение е въздигнато и в задължително условие, обуславящо възникването на кредитното правоотношение между съдоговарящите. При това положение, макар да носи наименованието неустойка, тази клауза по естеството си представлява допълнително възнаграждение в полза на кредитодателя, което съставлява разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 ЗПК и следва да бъде включен в ГПР. Посочването на ГПР, който не отразява точно всички разходи по кредита, предвидени в чл. 3, б. „ж” Директива 2008/48/ЕО, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както и непосочването на процент въобще. Санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не инкорпорира всички разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален ефект / в този смисъл Решение от 09.11.2016г. по д. С-42/15 на СЕС, Решение от 21.03.2024г. по д. № С-714/22 на СЕС, Решение от 13.02.2025г. по д. С-472/23г. на СЕС/. Изложеното обосновава нищожност на 5 договор за потребителски кредит поради противоречието му с чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК и то в цялост, доколкото поради естеството на уговорката за ГПР, не може да бъде заместен по право с правилата на закона и волята на страните съобразно чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Главната искова претенция следва да бъде уважена, а договорът – да бъде прогласен за нищожен. Съдът се солидаризира и с доводите на ищцата, че невключването на въпросната неустойка в ГПР представлява заблуждаваща търговска практика. Чрез непосочването и невключването му в тази величина се нарушава и заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и на чл. 11, т. 10 ЗПК, тъй като потребителят бива въведен в заблуждение относно реалната стойност на разходите, които ще следва да заплати при обслужването на кредита си. По този начин се стига и до колизия с нормата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като при неизпълнение на акцесорното задължение за предоставяне на обезпечение създава в тежест на кредитополучателя да заплати необосновано висока сума при липса на насрещна престация. Процесната уговорка не държи сметка за разпоредбата на чл. 16, ал. 1 ЗПК, която предписва задължение в тежест на кредитора преди сключването на договор за кредит да оцени кредитоспособността на потребителя и ако счете последния за недостатъчно платежоспособен, да не му предостави парични средства в заем. По този начин се постига резултат, при който рискът от неизпълнението на това задължение се прехвърля върху потребителя. Гореизложените съображения обаче не се явяват меродавни досежно компонента застрахователна премия. Вън от съмнение е, че според легалната дефиниция в § 1, т. 1 ДР на ЗПКр за общ разход по кредита са признати разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, в това число и застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита. В хода на настоящото производство обаче не са ангажирани доказателства, от които да се направи обоснован извод, че сключването на застраховка е необходимо условие за възникване на кредитното правоотношение. Действително, клаузите на чл. 26, според които кредитодателят заплаща вместо кредитополучателя дължимата застрахователна премия, а впоследствие я начислява като задължение по кредита – нещо повече като усвоена главница, силно разколебават доброволния и незадължителен характер на застраховката. При положение че в исковата молба дори не се твърди сключването на застраховка и такава не е представена като доказателство по делото, възприемането като задължително условие за усвояването на кредита би означавало съдебното решение да почива на предположения, което е недопустимо. Ето защо, настоящият състав намира тези доводи на ищцата за неоснователни. По отговорността за разноски: При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски възниква в полза на ищцата. От материалите по делото се установява, че последната е извършила разноски в размер на 50 лева – заплатена държавна такса, които следва да бъдат присъдени. Процесуалният представител на ищцата е направил искане да му бъде определено адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ. От приетия по делото договор за правна защита и съдействие е видно, че страните са постигнали съгласие за адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева, платимо по банков път, а не за предоставяне на правна помощ по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА. При това положение, искането на процесуалния представител следва да бъде оставено без уважение. Разноските за адвокатско възнаграждение обаче не следва да бъдат присъдени на ищцата, доколкото по делото не са представени доказателства същото да е платено по банков път. На основание чл. 11, ал. 2 ЗВЕРБ в диспозитива на съдебното решение присъдените разноски следва да бъдат посочени в тяхната еврова равностойност. Мотивиран от изложеното, СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 88 с-в

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска на И. Ж. Р., ЕГН: **********, със съдебен адрес: ****************************** срещу „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК: 207140327, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Иван Вазов“, ул. „Балша“ № 1, бл. 9, ет. 2 с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 10, ал. 1 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, че Договор за кредит „Бяла карта“ от 05.09.2023 г. с платежна карта № ********, сключен между „Аксес Файнанс“ АД и И. Ж. Р. е нищожен поради противоречие със закона. ОСЪЖДА „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК: 207140327, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Иван Вазов“, ул. „Балша“ № 1, бл. 9, ет. 2, да заплати на И. Ж. Р., ЕГН: **********, със съдебен адрес: ******************************, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 25,56 евро, представляваща разноски за държавна такса.

Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.